Майк Резник
Сантяго (23)

21.

Мълчаливата Ани не говори,

не крещи и не мърмори.

Нито шепне, нито вика,

но един ден всичко ще ви каже.

Черния Орфей без съмнение е усетил, че в нея има нещо особено. „Нещо“ неопределимо имало в погледа й, в начина, по който се обличала, в поведението й, сякаш таяла в душата си някаква огромна тайна.

Черния Орфей и сам не знаел колко е бил прав.

Казваше се Мълчаливата Ани. Не беше няма, но хората вече си мислеха, че е.

Всички знаеха, че нещо ужасно й се бе случило, когато била на единайсет или дванайсет години — по това време живеела на Раксар II. Две години прекарала в болница и излязла оттам физически здрава, но никога повече не проговорила. Докторите твърдели, че говорът й не е увреден, но това, което била изживяла, й нанесло психически увреждания за цял живот.

Мълчаливата Ани се появявала на много планети, на Алтаир III, на Голдънрод, на Калами III, но никъде не оставала за дълго. Никой не знаеше какво е правила на тези светове, но още по-малко хора знаеха, че тя смята Сейф Харбър за свой дом.

— Мълчаливата Ани? Нима и тя е на Сейф Харбър? — попита учудено Каин.

— Да, сър.

— Странна работа. Изглежда, че половината хора, за които е пял Черния Орфей, са на тази малка планета.

— Не е точно така, сър. Тук сте вие, аз, корабът ви Шуслер, отец Уилям, Мълчаливата Ани и Сантяго.

— Не споменаваше ли Орфей, че е глухоняма?

— Тя не говори, но може да чува всичко, което кажете.

— Каква е връзката й със Сантяго?

— Работи при него.

— Сигурна ли си?

Лунен ромон кимна с глава.

— Да, сър.

— Слушай, защо не спреш да ме наричаш „сър“? Аз се казвам Себастиан.

— Много хубаво име, сър.

— Благодаря ти. Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. А вие, сър?

— Предполагам, че е по-хубаво от Сонгбърд. — Той се огледа наоколо. — Мълчаливата Ани не живее по средата на някоя нива с царевица, нали?

— Не, разбира се, че не — засмя се Лунен ромон.

— Нищо друго не виждам, а вече сме на километър извън града.

— Тя живее в една малка къщичка на около осемстотин метра нагоре по този път, сър.

— Себастиан — поправи я той.

— Да, Себастиан.

— Как се запозна с нея?

— Не мога да си спомня. Сигурно е станало в църквата. Не е било в бара, защото тя не пие.

— И оттогава сте близки приятелки?

— Не, само приятелки сме. Аз никога в живота си не съм имала близка приятелка.

— Добре ли я познаваш?

— Тя често спира да пие чай при мен, рано сутринта, а когато имам свободен ден, аз й ходя на гости.

— Защо мислиш, че тя ще ме заведе при Сантяго?

— А защо да не го направи?

— Защото съм ловец.

— Но Сантяго знае това, сър.

— Сантяго знае за мен?!

— Сантяго знае всичко.

Той я погледна учудено, но не каза нищо и те продължиха да вървят мълчаливо следващите няколко минути.

— Ето, това е, сър — каза Лунен ромон и посочи една малка постройка на около петдесет метра от пътя.

— Струва ми се, че там няма никой.

— О, тя си е вкъщи, сър.

— Откъде си толкова сигурна?

— А къде другаде може да бъде?

— Знам ли, ти ще ми кажеш.

Те стигнаха до вратата, изчакаха охранителната система да ги сканира и точно, когато Каин вече си мислеше, че къщата е празна, на прага застана ниска, слаба жена, облечена в стара армейска униформа.

Изглеждаше на около трийсет, но чертите на лицето й бяха остри и неприятни. Имаше дълбок белег, започващ от челото и стигащ до бузата й, който дори пластичната хирургия изглежда не бе успяла да заличи. Нямаше никакъв грим, а това правеше устните й да изглеждат още по-тънки.

— Здравей, Ани — поздрави я Лунен ромон. — Това е Себастиан Каин. Той иска да говори с теб.

Мълчаливата Ани ги покани с жест да влязат в къщата. Каин последва двете жени в просторна дневна, чиито стени бяха покрити с етажерки, а на тях безразборно бяха натрупани книги, касети и холографски дискове. В ъгъла имаше покрит с прах компютър и Каин забеляза, че на екрана му свети някакъв текст, който Ани бе четяла преди да дойдат.

Мебелите напълно отговаряха на останалия интериор в стаята — бяха стари, неудобни и хаотично подредени.

Мълчаливата Ани посочи първо Каин, а след това един от по-големите столове и той седна на указаното му място, а Лунен ромон кръстоса крака направо на пода. Мълчаливата Ани направи движение, все едно че налива нещо.

— Да, благодаря, Ани — кимна Лунен ромон. — Ще пия чаша чай. А вие, сър?

— Нямам нищо против чаша чай.

Мълчаливата Ани опита да се усмихне и излезе от стаята, за да се върне след малко с пластмасов поднос, на който имаше три чаши и нащърбена порцеланова каничка. Жената направи движение, все едно че стиска нещо.

— Не разбирам какво казваш.

— Пита дали искате парче лимон, сър? — обясни Лунен ромон.

— Не, благодаря.

Мълчаливата Ани седна на близкия диван и погледна въпросително към Каин.

— Той иска да се срещне със Сантяго — отговори вместо него Лунен ромон. — Казах му, че ти ще го заведеш.

Жената вдигна леко едната си вежда нагоре.

— Но аз вече му обещах, Ани.

Мълчаливата Ани направи някакъв жест, който Каин не разбра.

— Защото ми спаси живота. Един лош човек дойде в бара и заплаши, че ще ме убие, а г-н Каин го спря.

Мълчаливата Ани внимателно огледа Каин.

— Нали ще го заведеш, Ани?

Жената стоя около минута без да се движи, но накрая кимна с глава.

— Благодаря ти, благодаря ти много, Ани. Знаех си, че няма да ми откажеш.

Мълчаливата Ани се обърна към Лунен ромон и направи друг знак с ръце.

— Сър, сега тя иска да си вървя.

— А аз как ще говоря с нея?

— Тя винаги може да ви обясни със знаци и мимики.

— Дано да се получи. От вашия разговор почти нищо не разбирах.

— Мен ме е учила на езика на немите хора, но тя умее да общува и с обикновени знаци.

— Благодаря ти много за помощта. Надявам се, че пак ще се срещнем.

— Вие сте много добър човек, Себастиан. — Лунен ромон се наведе и бързо го целуна по бузата, но после се изчерви и изтича към вратата.

Каин се обърна към Мълчаливата Ани.

— Кога мислиш, че ще можем да отидем при него?

Мълчаливата Ани сложи пръст пред устните си, за да го накара да замълчи. Тя отиде до прозореца и когато видя, че Лунен ромон вече е на пътя, водещ към града, се обърна към него.

— Скоро.

— Какво?! — сепна се Каин.

— Казах, че ще отидем скоро, но първо искам да си поговорим.

— Мислех, че си няма.

— Говоря тогава, когато има нужда от това.

— Защо тогава предпочиташ да мълчиш?

— За да не съм принудена да отговарям на глупави въпроси. — Тя отпи от чашата си. — Доколкото знам, дошли сте да го убиете, нали?

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

— Защото за него има награда.

— И това е единствената причина?!

— Защо? Трябва ли да има и други?

— Надявах се да е нещо по-смислено и значимо. Ще ми е неприятно да разбера, че той си е съставил погрешно мнение за вас.

— За Сантяго ли говорим?

— Да, той ви очаква още от мига, когато седнахте да разпитвате Джеронимо Джентри на Кийпсейк.

— Но какво говориш?! Искаш да кажеш, че Сантяго ми е помогнал да го открия?

— Да, точно това ви казвам.

— Не ти вярвам.

— Както искате, но как ще си обясните, че след толкова години безплодно търсене, точно сега го открихте? — Каин не отговори. — Трябва дори да добавя, че Сантяго ви улесни максимално, за да стигнете до Сейф Харбър, но не казвайте това пред него.

— Добре. Каква е причината да го направи?

— Той ви изучава от много дълго време, г-н Каин. Още от деня, когато дойдохте на Границата.

— Но защо?

— Сантяго постъпва така с всеки, който го интересува.

— Но не позволява на всеки да го открие, нали?

— Не, вие сте едва втория човек.

— А кой е бил първия?

— Няма значение, той вече е мъртъв.

— А какво ще кажеш за отец Уилям?

— Какво да кажа?

— Нали и той е открил Сантяго?

— Тук грешите, г-н Каин. Той не преследва Сантяго.

— Тогава защо стои тук?

— Няма да ми повярвате, ако ви кажа.

— Твърде вероятно е, но по-добре да чуя причината.

— Отец Уилям е тук, за да защитава Сантяго.

— От кого, от мен ли?! Защото тогава не направи нищо, за да ме спре?

— Той не се тревожи за вас.

— Ангела?

— Да, съвсем скоро ще бъде тук.

— Това значи, че ще открие Сейф Харбър без помощта на Сантяго, нали?

— Точно така.

— А Сантяго не иска да се изправи срещу Ангела?

— Не знам дали изобщо е мислил по въпроса. Отец Уилям сам реши да го защитава, никой не го е молил.

— Но защо отец Уилям е решил да защитава един престъпник?

— Това трябва да се опитам да ви обясня, преди да се срещнете със Сантяго. — Мълчаливата Ани си наля още чай.

— А каква е ролята на Лунен ромон?

— Никаква. Тя е просто една красива, умна млада дама, която не знам защо е станала барманка.

— Но тя знаеше, че Сантяго е тук?

— Както и всички хора, с които говорихте тази сутрин.

— И никой не се е опитал да го предаде?

— Всъщност пет, шест човека се опитаха, но те отдавна са покойници.

— Нека те попитам още нещо за Лунен ромон? — помоли Каин, като се опитваше да асимилира цялата информация, която научаваше. — Нали през целия си живот тя е скитала от планета на планета? Защо е дошла тук?

— Просто шанс, нищо повече.

— Тогава защо е останала?

— По същата причина, по която останах и аз.

— А тя е?

— Сантяго е велик човек и герой.

— Той е само един крадец и убиец.

— Всичко зависи от гледната точка.

— Няма никакво значение гледната точка, Ани. Този човек е грабил и убивал, още преди да си била родена. Демокрацията официално му приписва четирийсет убийства, но аз мисля, че те са над сто. А от добър източник знам, че има складове, пълни с крадени стоки из цялата Граница.

— Предполагам, че този „добър източник“ се казва Скитника?

— Той не би рискувал живота си, ако не беше сигурен, че те съществуват.

— Виж, аз не споря за тяхното съществуване. Между другото, мисля, че сега Веселия скитник рискува живота си.

— Да не би и той да е участник в това?

— Не, в никакъв случай. Работеше за нас, но Сантяго го изгони.

— Неразбирателство между двама крадци?

— Тук имаше само един крадец, но за радост отдавна е уволнен. Аз гласувах за неговата смърт, но Сантяго го съжали. Може би, защото е отгледан от извънземни.

Каин въздъхна.

— Добре, дотук чух от много хора, включително и от теб, че Сантяго е велик човек. Няма ли да ми обясниш защо?

— С удоволствие. Ще започна от това, което казахте вие — че е виновен за смъртта на над сто души. Нека ви поправя, че тази цифра е около осемстотин.

— И това го прави велик? — иронично подхвърли Каин.

— Колко хора сте убили досега, г-н Каин?

— В момента не говорим по тази тема.

— Нищо, отговорете ми.

— Трийсет и седем.

— Защо лъжете, г-н Каин?

— Така ли мислиш?

— Да, случайно знам, че на Силария сте убили повече от пет хиляди мъже и жени.

— Това беше война.

— Не, г-н Каин, било е революция.

— Какво искаш да кажеш? Че смяташ Сантяго за революционер?

— Да, той е такъв.

— Една жена на име Саргасовата роза твърдеше същото, но и на нея не повярвах. Срещу кого е насочена революцията му?

— Срещу Демокрацията.

Каин не успя да сдържи смеха си.

— И ти вярваш, че ще успее да свали Демокрацията?

— Не, г-н Каин. Демокрацията контролира хиляди планети, на които живее деветдесет и осем процента от населението на галактиката. Има трийсет милиона космически кораба и неизчерпаеми запаси от пари и природни богатства. Глупаво е дори да се мисли, че може да се свали от власт.

— Е, тогава? Какво цели Сантяго?

— Да я отблъсне от Границата. Да спре разширяването й и асимилирането на цели планети, заедно с тяхното население.

— Като краде произведения на изкуството и убива дребни контрабандисти като Дънкан Блек?

— Дънкан се оказа предател. Той беше екзекутиран, а не убит.

— Но крайният резултат е бил същия, нали?

— И вие сте екзекутирали хора, само защото са мислели различно от вас. Нали не греша?

Каин остана мълчалив около минута.

— Добре, продължавай — кимна накрая той.

— Обвинявате го, че краде произведения на изкуството, но това, което чувам, са думи на Веселия скитник. Причината, за която двамата със Сантяго се скараха, беше именно тази. Скитника искаше да запази за себе си определени предмети, а Сантяго държеше те да се продадат на черния пазар.

— За заплати на войниците ли бяха необходими парите?

— Получавали ли сте пари за това, което сте вършили на Силария?

— Не.

— Същото важи и за нас. Ние сме доброволци.

— Тогава за какво е използвал парите?

— Ще видите.

— Кога?

— Съвсем скоро.

— А защо не сега?

— Защото сте създали известно напрежение в града, когато сте застреляли Веднъж Чарли.

— Не чух Лунен ромон да ти казва кого съм убил.

— Аз не живея толкова изолирано, г-н Каин. Отец Уилям се обади и ми разказа всичко, което се е случило, а също, че вече сте тръгнали към къщата ми. Както и да е, знам че сте имали изцяло добри намерения, но вече не можем да запазим самоличността ви в тайна.

— Аз никога не се крия. Защо да го правя сега?

— Защото повечето хора от града са готови да дадат живота си, за да защитят Сантяго. Отец Уилям ще ми се обади, ако всичко е спокойно и никой не е тръгнал насам. Тогава ще отидем при Сантяго.

— В случай че дойде някой, ще се защитавам.

— Няма да е необходимо. Отец Уилям ще ги спре.

— Защо?

— Сантяго иска да говори с вас.

— Дори да му струва загубата на няколко негови привърженици?

— Това едва ли ще се случи, но все пак — да.

— Опитваш се да ме убедиш, че е светец, но аз продължавам да съм на противоположното мнение.

— Не твърдя, че е светец. Той е човек, който е трябвало да произнесе толкова смъртни присъди, колкото никой друг в галактиката.

— Сам е избрал да бъде такъв.

— Дългът го е накарал да стане такъв.

— Добре, а защо аз съм му толкова необходим?

— Мислех, че вече сте разбрали.

Каин сведе глава и дълго мълча.

— Защо смяташ, че ще се присъединя към вас?

— Вие някога също сте били революционер, г-н Каин.

— Галактиката е пълна с бивши, безработни революционери.

— Повечето от тях са се приспособили към новия си живот, само вие не успяхте.

— Напротив, аз се приспособих най-добре — каза иронично Каин. — Научих много неща, а когато всичко свърши, намерих начин как да ги използвам. Преди убивах хора без пари, а сега това ми е професията.

— Сантяго не се интересува от това дали можете да убивате.

— А от какво тогава?

— От това, че можете и да не убивате.

Каин се намръщи.

— Не мисля, че разбирам.

— Вие оставихте Куентин Сисеро да си тръгне.

— Той имаше заложница.

— Десет седмици преследвахте Кармела Спаркс и след това я освободихте.

— Тя имаше три деца, последното беше пеленаче. Всички щяха да умрат без нея.

— Това нямаше да спре Макдугъл или Ангела.

— Тогава Сантяго трябва да говори с тях, а не с мен.

— Сантяго не се интересува от хора, които са загубили своята хуманност. Вие все още сте способен да проявявате разбиране и състрадание. Това е причината той да желае да бъдете с нас.

— Само че не е ясно, дали аз самият ще го пожелая.

— Не се съмнявам, че ще го направите. Той е изключителен човек.

— Ти как се срещна с него?

— Детството ми премина на Раксар II, една планета с голямо извънземно население, което често водеше граждански войни. Демокрацията назначи военно управление, за да запази мира. Когато бях на единайсет, трима войници ме пребиха и изнасилиха. Родителите ми подадоха оплакване, но тогава Демокрацията имаше проблем с финансирането на военните и информацията за това престъпление едва ли е напуснала планета. Войниците бяха преместени на друга планета и всичко се потули. Две години се възстановявах в болница.

— Оттам ли е белегът на лицето ти?

— Той е най-малкото. В душата ми остана белег за цял живот — отвърна горчиво Ани. — Но както и да е, Сантяго разбрал какво се е случило…

— Как?

— Той работи доста отдавна. Има информатори на всяка планета. Тримата бяха открити и убити. — Мълчаливата Ани опита да се усмихне. — Мисля, че тогава Алтаир от Алтаир се оказа тази, която възстанови справедливостта.

— И ти се присъедини към организацията?

— А вие какво щяхте да направите?

— Щях сам да ги убия.

— Не всички са способни убийци като вас, г-н Каин. Изискват се умение и първични инстинкти, които не всеки човек притежава.

— Какво ще кажеш за инстинктите на Сантяго?

— Не съм много сигурна, но доколкото знам, той лично не е убил никого досега.

— След като ми каза колко смъртни присъди е издал, бих го определил като страхливец, щом не е извършил нито една от тях със собствените си ръце.

— Смятам, че е под достойнството ми да отговарям на тази ваша забележка.

— Все пак, как го откри? — продължи Каин, без да й се извини.

— Когато той иска да го откриеш, прави всичко, за да те улесни.

— Мисля, че ще оспоря това твърдение.

— Нима още вярвате, че сам щяхте да го откриете?

— Според думите ти, не съм имал никакъв шанс.

— Сантяго прави нещата още по-трудни за хора, които се опитват да го открият, а той не желае да ги вижда. Най-лесно го намери Лунен ромон.

— Мислех, че тя е дошла тук случайно?

— За нея това си беше чиста случайност, но рано или късно тя трябваше да дойде.

— Защо?

— Родителите й работеха за Сантяго. Агентите на Демокрацията ги убиха, когато тя беше само на четири години. Сантяго не можеше още тогава да я вземе при себе си, защото я следяха. Така той й стана ангел-пазител. Където и да отидеше, на която и планета да започнеше работа, винаги имаше човек от организацията, който да я защитава. Най-накрая, когато се уверихме, че Демокрацията вече се е отказала от нея, някой й намекна, че Сейф Харбър е много хубава планета. Лунен ромон пристигна тук, започна работа и щом се уверихме, че никой не я следи, й казахме истината.

— Ти ли го направи?

— Не. Тя не знае, че мога да говоря.

— Сантяго лично й е казал?

— Не, двамата не са се срещали. Лунен ромон е много добро момиче, но не трябва да се присъединява към нас. Достатъчно е загубила и изстрадала. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Защо все пак й е разказал какво се е случило с родителите й?

— Защото искаше тя да остане на Сейф Харбър, където е и в най-голяма безопасност.

— А ако Лунен ромон реши да си тръгне?

— Тя е свободен човек. Може да си тръгне, когато пожелае.

— Въпреки че знае планетата, на която е Сантяго?

— Да.

Каин замислено сведе глава.

— Искам да се срещна с него.

— Разбира се. Нали за това сте дошли?

— Да не се окаже капан?

— Защо ще използваме толкова заплетен начин?

— Не знам. Ако си ме излъгала, смятай Сантяго за мъртъв.

— Не лъжа. Не знам само защо отец Уилям не ми се обади. Сега ще му звънна в бара, за да разбера какъв е проблемът.

— По-добре аз да го направя. Лунен ромон ще вдигне първа слушалката, а ти нали не трябва да говориш пред нея.

— Лунен ромон никога не е чувала гласа ми и едва ли ще попита кой се обажда.

— Разбирам.

Мълчаливата Ани се свърза с бара и проведе тих разговор за около минута, преди да прекъсне връзката.

— Вече можем да тръгваме.

— Защо не се е обадил?

— Започнал да яде и пие и напълно забравил за нас.

— Това не ме учудва. — Изведнъж Каин се намръщи. — Знаеш ли, можем ли да отложим срещата с около час?

— Защо, какво има?

— Трябва да свърша една работа.

— Има ли връзка със Сантяго?

— Само непряка. Дал съм обещание, което сега трябва да изпълня.

— На кого?

— На един приятел. Изчакай ме, скоро ще се върна.

Мълчаливата Ани кимна и Каин излезе от малката къщичка. После тръгна по пътя, водещ към града. След около час, той пристигна.

— Изглеждаш нещастен — отбеляза Шуслер, когато Каин влезе в кораба.

— И наистина съм.

— Сбъркал си, че си дошъл на Сейф Харбър?

— Не, напротив.

— Сантяго скоро ще дойде? — попита развълнувано киборгът.

— Не, той живее тук.

— О, благодаря ти, Господи! — възкликна Шуслер с метални нотки в гласа, които сигурно изразяваха облекчение. — Спомняш си за нашата сделка, нали?

— Затова съм тук.

— Ти си много добър и честен човек, Себастиан.

— Кажи ми какво трябва да направя — Каин се приближи към мястото, където бяха човешките останки на Шуслер. — Има ли някакъв начин да откача тези връзки, без да усетиш болка?

— Аз не чувствам болка. Ако изпитвах нещо, може би щях да предпочета да живея.

— Това ми звучи глупаво.

— Само защото си човек, Себастиан, и можеш да чувстваш.

Каин натисна кода, откриващ кутията с останалото от човека Шуслер.

— Добре, какво да направя сега?

— Нищо особено. Заповядай ми да прекратя съществуването си и аз ще умра. Готов съм да изпълнявам заповедите ти, дори да ми струва живота.

— И това е всичко, което трябва да направя?

— Да.

— Можеше да стане и по-рано.

— Имахме уговорка. Ти се съгласи да летиш с мен, а аз — да те заведа при Сантяго. И двамата изпълнихме своето.

— Готов ли си? — попита Каин.

— Да… Себастиан?

— Какво?

— Кацал съм на амонячни, хлорни, метанови планети. Бил съм на Делурос VIII, а и в най-затънтените кътчета на галактиката. Летял съм по-бързо от светлината, проправял съм си път в астероидния пояс…

— Да, знам.

— Но има едно място, където никога не съм бил.

— Къде?

— Не съм влизал в сърцето на звезда.

— Никой не го е правил.

— Тогава аз ще го направя. Това е прекрасен спомен, който ще отнеса със себе си във вечността.

— Заповядвам ти да летиш към звездата на тази система — произнесе Себастиан Каин с нещастен вид.

— Благодаря ти, Себастиан — каза киборгът. — Сега по-добре ме остави сам.

— Сбогом, Шуслер.

— Ще ме видиш още веднъж, Себастиан. Скоро ще се смрачи. Тогава погледни небето. Аз ще бъда първата звезда на него.

— Ще те гледам, Шуслер — обеща Каин.

Той се обърна и излезе от кораба. Един час по-късно, когато заедно с Мълчаливата Ани вървяха най-после към целта, той вдигна поглед към потъмняващото небе. В началото не забеляза нищо необикновено, но после откри една ярка точица да се движи все по-бързо и по-бързо към залязващото слънце на Сейф Харбър. Тя гордо се насочваше към бушуващите пламъци, после изведнъж проблясна и изчезна завинаги.