Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (14)

14.

Около кантората на шерифа цареше тишина. Тук-там можеше да се види шапка или цевна пушка. Слънцето започна да слиза към хоризонта. Вече час не беше отекнал нито един изстрел. Всички прозорци в кантората бяха изпочупени. Мъжете вече бяха измели и изхвърлили стъклата навън.

— Какво кроят тези кучи синове? — попита Джон Конуей със свито сърце. Не разполагаше с много хора. В кантората бяха по-малко от една дузина мъже. Той се беше надявал, че ще се притекат още хора, когато стане „истински“ напечено. Беше казал това на Ласитър, без да пояснява какво разбира под „истински“.

Изведнъж се появи Крек. Той вървеше бавно по улицата и махаше с две ръце.

— Не стреляйте! — изръмжа заместник-шерифът.

Ласитър стисна устни. Сега щяха да научат каква свинщина подготвя бандата.

— Конуей, трябва да говоря с вас! — извика Крек и се спря по средата на улицата. — Както виждате, не съм въоръжен.

— Елате малко по-близо, господин Крек! Тогава няма да се налага да крещим така — отвърна заместник-шерифът.

Той направи само една крачка.

— Искаме обратно Едингбъро и ще напуснем Амарильо! — каза Крек. — Ако го освободите, косъм няма да падне от главите ви.

Джон Конуей погледна въпросително към Ласитър, който поклати глава.

— Не и в положението, в което се намираме — каза той.

— Не! Не и в положението, в което се намираме! — извика заместник-шерифът.

— Ние сме подготвили нещичко — каза Крек. — Ще подпалим града от четирите му края. И тогава дори хиляда цистерни няма да са ви достатъчни, а вие имате само две.

Джон Конуей отново погледна към Ласитър.

— Предложи му да преговаряте! — изръмжа Ласитър.

— Къде?

— Тук, в кантората!

— Никога няма да се съгласи!

— Опитай!

— Добре. Нека преговаряме! — извика Конуей през прозореца. — Ако наистина сте без оръжие, елате тук!

— Как така да преговаряме?

Заместник-шерифът отново погледна въпросително към Ласитър.

— Едингбъро иска да говори с него! — тихо каза Ласитър.

— Едингбъро ли? — недоверчиво попита заместник-шерифът.

Ласитър енергично кимна.

— Влезте вътре! — извика Джон Конуей. — Едингбъро иска да говори с вас.

Крек се размърда и тръгна към вратата. Заместник-шерифът отвори и го пусна да влезе.

С високо вдигнати ръце Крек се спря на вратата, погледна към Ласитър и се ухили.

— Какво толкова има да се преговаря? — попита той, докато заместник-шерифът го опипваше за оръжие.

— Точно това! — ухили се Ласитър.

— Не разбирам!

— Вие сте арестуван! — каза Ласитър.

За момент по всичко изглеждаше, че Крек ще изпадне в пристъп на лудост.

— Затворете го! — каза Ласитър.

Четирима мъже веднага се спуснаха и отведоха бурно противящия се мъж в затвора.

— И сега? — смаяно попита заместник-шерифът.

— Извикай Хауърд и Стамфорд за същия разговор, защото Крек, изглежда, иска така! — предложи Ласитър.

— После?

— После всички техни умни глави ще бъдат в ръцете ни и вероятно ще стане „истински“ напечено.

— Ние отвътре, а толкова много хора отвън?

— Да се надяваме, че сметката ни ще се окаже вярна! — каза Ласитър.

— Дали да не изчакам до залез-слънце?

— Да, наистина, накарай ги да омекнат! — каза Ласитър.

Времето минаваше. Струваше се безкрайно дълго не само на мъжете в кантората, но и на бандитите, които дебнеха наоколо в засада. Когато слънцето слезе на хоризонта, Джон Конуей излезе пред вратата и извика Стамфорд и Хауърд. Твърдеше, че Крек и Едингбъро настояват те също да участват в преговорите.

Чудото стана. Двамата сложиха оръжие и влязоха в кантората на шерифа. Съдията ги арестува и четирима мъже ги отведоха в затвора.

Джон Конуей беше обсъдил всичко със своите хора. Петима мъже се бяха покатерили на покрива. Бяха намерили отнякъде няколко фишека с пресован барут. Започнаха битката с тях. Хвърлиха ги долу на улицата и един първокласен стрелец ги възпламени точно пред позициите на бандитите.

Загърмя и затрещя така, че бандитите нито виждаха, нито чуваха. Заместник-шерифът, Ласитър и неколцина други мъже се втурнаха навън през вратата. Първите бандити вече отстъпваха назад. Останалите бяха буквално прогонени. Сега стана и това, което беше очаквал и заместник-шерифът: от много врати и прозорци откриха огън по бягащите бандити. След десет минути битката приключи. Бандитите имаха шестима убити. Десет души, някои от които ранени, бяха пленени, а останалите успяха да се измъкнат.

Още не бяха изгрели всички звезди, когато Ласитър седна да вечеря заедно с Николет в нейното жилище. Едва в утринните часове, когато сънят го оборваше в обятията на Николет, той си спомни за Бригада Седем. Но това беше за кратко.

Не можеше да напусне Николет. А трябваше и да чака човека, когото Бригада Седем му беше изпратила с нови заповеди от Вашингтон. Най-после указанието беше ясно и недвусмислено: „Чакайте офицер за свръзка в Амарильо!“ Беше получил това черно на бяло. И така, той щеше да чака. Нямаше нужда да обяснява на хората от Бригада Седем, че ще чака в обятията на Николет.

Процесът срещу Едингбъро и Златните лешояди от Амарильо започна още на следващия ден. Бандитите, както обикновено ставаше, се обвиняваха взаимно и така наяве излязоха всичките им престъпления, а необходимите доказателства те практически предоставиха сами. В банките в Амарильо и Лъбок се съхраняваше цял куп от златото, което те бяха ограбили или откраднали. С част от него беше обезщетен братът на Жул, така че сега можеше отново да построи фермата си.

Едингбъро и още петима мъже бяха осъдени на смърт чрез обесване. Ласитър обаче нямаше желание да наблюдава изпълнението на присъдите. Всички останали бяха осъдени на затвор.

Когато той, нищо неподозиращ, излезе от трапезарията, във фоайето към него се приближи един усмихнат строен мъж.

— Вие не сте ли Наполеон?

Ласитър вече почти беше забравил паролата.

— Да, това е името ми.

— Бяхте разбит при Ватерло!

Ласитър му подаде ръка и вяло се усмихна.

— Важна задача?

— Дяволски важна и изключително опасна! — изръмжа мъжът със сериозно лице. — Някой си Едингбъро тероризира околността. Трябва да го обезвредим и да съберем доказателства.

— След един час ще можете да видите как увисва на въжето!

Мъжът го погледна втренчено.

— Но…

— Да?

— Но ние изобщо не сме…

— Въпреки това нека изпием по едно по този случай! — каза Ласитър и го поведе към бара.

— Веднага ще замина за Санта Фе, ще телеграфирам във Вашингтон и ще помоля за нови нареждания! — каза мъжът след третото уиски. — Дотогава ще чакате тук, Наполеон!

В този момент се появи Николет и прегърна Ласитър.

— Дотогава той ще остане мой гост! — каза тя, усмихна се щастливо и целуна Ласитър.

Мъжът получи още едно уиски. Безплатно.