Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (4)

4.

Ласитър се появи не само в хотела, но и на улицата, като наблюдаваше изпитателно посетители и минувачи дали някой би могъл да му даде очаквания отговор, ако му се представеше като „Наполеон“.

Провери в пощата. Не беше пристигнало писмо за него. Втори хотел в града нямаше. В мексиканския квартал имаше една евтина и доста западнала странноприемница. Това беше всичко. Амарильо беше малко градче. Но всичко това щеше да се промени, както се беше променило навсякъде, където прогресът си пробиваше път под формата на железница.

Ласитър беше обядвал с Николет и тя го беше помолила да не се отдалечава от хотела, за да може да разчита на него в случай, че очакваните с тревога от нея посетители пристигнат по-рано.

Той се върна в хотела. Беше принуден да чака. Да чака човека от Бригада Седем, Николет, която по цял ден не можеше да подвие крак от работа в своя хотел, както и хората, от които трябваше да я закриля.

Когато влезе във фоайето, напразно се огледа за Николет. Мъжът на рецепцията поклати глава В отговор на неговия питащ поглед. Така че Ласитър се насочи към игралния салон, решен да прекара времето си по малко по-приятен начин. Помещението се намираше точно до бара и трапезарията. Вратата беше отворена. Той седна на една от тапицираните в зелено кръгли маси, като избра мястото си така, че да може да забележи, когато Николет се появи.

Вече се беше събрала непринудена компания за покер и Ласитър беше поканен да играе.

Така премина денят. Ласитър играеше с променлив успех. Загубите и печалбите бяха приблизително равни. Изведнъж навсякъде светнаха лампите. Беше се стъмнило.

Той често се беше оглеждал за Николет, но от нея нямаше и следа. Тъкмо се канеше да излезе от играта, за да попита и да огледа за нея, той спечели. Три партии една след друга. Останалите участници в играта бяха закоравели типове и настояха за качване на залога. Той имаше пари. Би могъл да удържи. След третата успешна партия в купчинката му имаше седемстотин долара.

Когато даде да се разбере, че иска да излезе от играта, по лицата на мъжете се изписа разочарование. Трябваше да остане. Беше спечелил вече над хиляда долара, когато часовникът удари дванайсет.

— Край — каза Ласитър и погледна към вратата. Някой влизаше. Но не беше Николет, а един от заместник-шерифите, при това по всичко личеше, че е развълнуван.

— Какво става? — извика Ласитър. — Винсенте и спътникът му завърнаха ли се?

Младият мъж беше тичал. Останал без дъх, той поклати глава.

— Елате бързо! — запъхтяно каза той. — Джери Шелтън и Хауърд са избягали. Шерифът е мъртъв. Намерих го с прерязано гърло зад вратата на затвора.

Той се обърна на токовете си и изхвръкна навън.

Играчите наскачаха. Ласитър натъпка парите в джобовете си и също излезе навън във фоайето. Там напразно се огледа за Николет и последва мъжете на улицата. На Мейн стрийт вече нямаше жива душа. Пред кръчмите гореше светлина. Пред кантората на шерифа — също. Заместник-шерифът, третият или четвъртият заместник, беше отворил широко вратата.

Всички се затичаха навътре, но пред плъзгащата врата изведнъж се спряха като заковани.

В затвора беше тъмно, но в кантората светеха всички лампи и идващата от там светлина беше достатъчна да се види всичко. Високият мексиканец беше мъртъв. Очите му бяха още отворени. Както и преди, двете гледаха в различни посоки.

— Негодниците са били освободени от Златните лешояди! — каза един от мъжете.

Ласитър влезе и затвори очите на шерифа. Разбра, че е бил убит не току-що, а преди няколко часа. Може би още по светло.

— Колко души са Златните лешояди? — поиска да разбере той от мъжете.

Всички свиха рамене.

— Дори и шерифът не би се заклел в това, че са били Златните лешояди! — отбеляза заместник-шерифът.

— Ти поинтересува ли се дали някой не е видял или чул нещо? — попита някой.

— Още не съм стигнал дотам. Точно в полунощ започна смяната ми. Доста дълго време седях на писалището и се чудех защо шерифът не е тук. Когато тръгнах да проверя затворниците, го открих.

Ласитър се промъкна между мъжете. Хауърд и Джери Шелтън бяха освободени. Ключалката на килията беше здрава. Само че този път бяха действали други. Със сигурност не бяха първият заместник-шериф и неговият непознат съучастник.

Нямаше смисъл сега в тъмнината да оглежда за следи. Тъй като заместник-шерифът и партньорите му в покера не знаеха или не казваха повече, той напусна затвора и се върна в хотела. Може би Николет знаеше повече.

Той не я намери, накара хората от персонала да я потърсят и още веднъж заедно с тях обиколи всички помещения. Но никъде не намериха и следа от нея. Ласитър разпита всички. Оказа се, че след обяда повече никой не я е виждал в хотела.

Един от служителите беше разговарял с Николет, когато тя беше излязла от трапезарията след обяда с Ласитър. Ласитър беше излязъл навън, а след краткия разговор служителят беше видял Николет да влиза в жилището си. Но там Ласитър и останалите бяха проверявали вече няколко пъти.

Николет беше изчезнала. Дали беше отвлечена? От кого? Никой нищо не беше видял. Естествено, Ласитър веднага си помисли за хората, които искаха да изкупят хотела й на безценица. Само че кои бяха те?

Ако тези типове действително възнамеряваха да построят железопътна линия и затова навсякъде изкупуваха земя, трябваше само да се открие кой вече е продал и на кого. Не би могло да бъде чак толкова трудно. Но за да може да предприеме нещо в тази насока, трябваше да изчака настъпването на деня.

Той отпрати персонала. Беше станало късно. Служителят, видял последен Николет, заключи предната и задната врата. Когато занесе ключовете на рецепцията, Ласитър отиде при него.

— Отдавна ли сте на работа в този хотел?

— Да, разбира се. Когато тя купи хотела, аз вече работех тук! — отвърна с готовност старчето. — Какво се е случило, господин Ласитър? За бога, нали не се е случило нещо лошо! — той се прекръсти.

— Само ако знаех! Тя говорила ли е някога, че иска или трябва да продаде хотела?

Старият мъж го погледна втренчено.

— Имам предвид — на четири очи! Казвала ли ви е нещо?

Старчето поклати глава.

— Тя никога не е обсъждала с мене поверителни неща, сър. По-скоро с Жул.

— Камериерът?

— Да! Жалко, той току-що се качи в стаичката си на тавана. Бих могъл да го извикам, ако желаете да разговаряте с него, сър.

— Не е толкова спешно! — Ласитър махна с ръка. — Вие също живеете тук, нали?

— Да, сър, също на тавана. Имам стаичка срещу неговата.

— Изгасете лампите тук, както обикновено, и се наспете добре. Аз съм в номер осем. Събудете ме, ако нещо се случи. Все едно по кое време.

— Разбира се, сър — каза старчето.

Ласитър го потупа по рамото и отиде в стаята си. Спря се в тъмното за известно време, гледайки замислено пред себе си. Дявол да го вземе! Какво трябваше да означава всичко това? Нима Николет беше отвлечена? Или просто беше отишла някъде? Но тогава щеше да предупреди него или някого от персонала.

На вратата се почука. Ласитър извади клечка кибрит, запали я, отиде до вратата и я отвори.

Беше Жул, камериерът.

Ласитър безмълвно му отвори и го пусна вътре.

— Току-що говорих със Сам, сър! Да, госпожица Бридън преди няколко седмици спомена, че някой я изнудва да му продаде хотела. Но това беше всичко, сър! Тя не каза нищо повече.

— Някакво име?

— Не, сър! — Жул поклати глава.

Беше слаб, незабележим човек. Но беше усърден като мравка. Николет много държеше на него.

— Виждали ли сте някакви посетители, които само са разговаряли с нея и веднага са си тръгнали?

— Да, сър! Не беше много отдавна. Тогава двама мъже бяха при нея в жилището й. Повече от час. Спомням си, защото тогава трябваше да я чакам. Един от доставчиците беше представил сметка, която не можеше да бъде вярна. Тя сама трябваше да я прегледа. След като посетителите си тръгнаха, тя беше много объркана. Аз й представих сметката и й казах, че има измама. Тя обаче подписа и аз трябваше да дам парите на човека. Имах чувството, че изобщо не беше разбрала това, което й казах.

— Как изглеждаха тези хора? Познавахте ли ги?

— Не! Бяха непознати. Пристигнаха с карета. Помислих си, че искат да пренощуват при нас. Изпратих Сам да вземе багажа им. Но нямаше никакъв багаж. Единият беше облечен в костюм. Кафяв еднореден костюм. По най-новата мода, сър. Беше обут с лачени обувки и носеше гамаши. Верижката на часовника му също ми направи впечатление. Беше много широка и дебела. Но се виждаше много малко от нея, затова не изглеждаше парвенюшки.

— А другият?

— Другият беше в черен панталон и синьо кадифено яке. Носеше два револвера. Този с кафявия костюм нямаше оръжие. Във всеки случай аз не видях. После отново заминаха. Бях видял, че дойдоха от левия край на улицата, но не потеглиха обратно, а продължиха в другата посока.

— Карета ли казахте?

— Да! Ландо, истинско. Внесено от Европа, сър! Тогава това ми направи впечатление.

— Ето, това е вече нещо! — каза Ласитър и го потупа по рамото. — Толкова много оригинални карети, разбира се, не могат да се срещнат.

— Имитации могат да се срещнат на всеки ъгъл! — каза Жул. — В ранчото Клифсън също има едно ландо. Оригинално, искам да кажа! Но не беше то.

— Такива карети имат отвън табелка с име!

Жул изкриви лице.

— Зная, сър! Но тогава не го прочетох. Беше твърде глупаво от моя страна. Как бих могъл да си помисля, че това би могло да бъде важно.

— Предупредете ме, ако ландото отново спре пред входа!

— Но, разбира се, сър!

— Вие много ми помогнахте! — той му подаде ръка и го изправи до вратата.

— Искрено бих желал да помогна на госпожица Бридън, сър! Как мислите, какво й се е случило? Разбира се, тя ще се върне, нали?

— Не зная какво й се е случило, но съм сигурен, че един ден тя отново ще се разхожда из хотела.

— Ние всички сме доста обезкуражени, сър! Жените в кухнята, камериерките и ние, келнерите. Ако трябва да затворим хотела, няма да намерим никаква работа тук, в околността. Вие роднина ли сте на госпожица Бридън?

— Не! Аз не съм неин роднина. Но сега не трябва да се тревожите за нищо. Всичко ще се оправи.

— Ще останете ли наш гост, сър?

— Поне докато госпожица Бридън отново бъде тук!

— Ще го кажа и на останалите, сър! Лека нощ!

Той излезе и Ласитър заключи след него.

Изруга. Двама елегантни негодници в скъпо ландо. Такива карети не бяха много. Но от къде бяха пристигнали тези типове?

Той събу ботушите си, легна на леглото и кръстоса ръце под главата. Да, предната нощ в това легло бе дяволски по-приятна. Кръвта закипя в жилите му, докато си мислеше за това. Тези гърди, тези дълги бедра! Дъхът му секна.

Искаше да я има отново, а негодниците, които я бяха отвлекли, както и онези, които искаха хотела й, трябваше да очакват неприятности. Още повече, ако бяха едни и същи.

Трябваше да търси ландото и да огледа за следи в кантората на шерифа.

Но реши най-напред да поспи. Когато се събуди, защото в хотела животът и работата вече кипяха, слънцето тъкмо изгряваше. Той стана и се облече, позвъни на келнера и поръча закуска.

Ласитър искаше да огледа зад кантората. В случай, че откриеше някакви следи, щеше да може веднага да вземе коня си.

Напусна стаята си и слезе по стълбите. Във фоайето срещна Жул.

— Може би е важно, сър, но може и да не е. Тази нощ ние всички много дълго разговаряхме. В станцията на Уелс Фарго в Лъбок има едно ландо. Ан, нашата икономка, е от Лъбок. Тя смята, че елегантният непознат с кафявия еднореден костюм би могъл да бъде инспекторът от Уелс Фарго в Лъбок.

Ласитър се усмихна.

— Всички вие просто нямате цена!

— Мъжът с двата револвера би трябвало да е Чарм Тимпър!

— Икономката го познава, така ли? — попита Ласитър. Беше слушал за този съмнителен тип.

— Тя смята така, сър.

— Е, тогава ще трябва да се поогледам за тези негодници в Лъбок! — каза Ласитър, потупа го с благодарност по рамото и продължи пътя си.

Наистина мислеше това, което каза. Ако не откриеше други следи, щеше да бъде принуден да последва този съвет.

Напусна хотела, прекоси двора и влезе в конюшнята. Пред вратата стоеше един стар мексиканец. Ласитър дори не го погледна, мина покрай него, влезе в конюшнята, откри своя кафяв кон и се запъти към него. Когато сложи седлото на гърба му, мексиканецът влезе.

— Ти ли си Ласитър?

Ласитър спря и се обърна.

— Да!

Непознатият пристъпи по-близо, облегна се на колоната отсреща и протегна ръка.

— Дай златото на Доусънови или повече няма да видиш красивата си годеница жива.

Ласитър замръзна на мястото си, като че ли беше ударен от гръм. Беше очаквал всичко друго, но не и това. Той изгледа изпитателно този кучи син. Не беше стар. Определено нямаше дори трийсет. Голямата му брада го състаряваше.

— Сериозно ли си го мислите? — попита Ласитър.

— Разбира се! Тя смята, че ти би направил всичко, за да я върнем отново. Така че давай златото! Тогава няма да й се случи нищо.

— Кой те праща?

— Това не е твоя работа! — дръзко отвърна мексиканецът.

— Вие знаете колко много я обичам…

— Ами да! — мексиканецът се ухили.

— Значи не мога да бъда пас.

— Къде е златото?

— Тук!

Мексиканецът се изсмя жлъчно и се приближи.

Ласитър се наведе напред към багажа си и после мълниеносно се извъртя. Успя да сграби мексиканеца за яката и така го удари в брадата, че главата му се метна назад. Негодникът ужасено изкрещя и се строполи на земята.

Ласитър отпусна ръце надолу, отстъпи назад, облегна се на колоната и избърса потта от лицето си с кърпата, завързана около врата му.

Нещастникът не беше припаднал. Той стенеше и виеше жаловито.

— Кой си ти? — попита Ласитър.

— Аз съм Валеро Тура!

— Кой те изпрати при мен?

Мексиканецът мълчеше.

— Искаш ли още веднъж да те ударя?

— Господин Стамфорд.

Ласитър отиде до него, хвана го за раменете и го изправи на крака.

— Кой е този човек?

— Шефът на сменната станция на Уелс Фарго в ранчото Шерууд! — призна мексиканецът с дрезгав глас.

Ласитър не вярваше на ушите си. Отново Уелс Фарго! Как можеше всичко да съвпада? Нима Златните лешояди и онези, които искаха хотела на Николет, бяха едни и същи хора?

Колкото повече си мислеше за това, толкова по-обяснимо му се струваше всичко. Той разтърси мексиканеца.

— Ще запомня името ти! Горко ти, ако си ме излъгал!

Той го пусна и го бутна назад.

Валеро Тура падна на земята, претърколи се и остана да лежи.

Ласитър си пое дълбоко дъх. Изведнъж се извъртя като ударен от гръм и се нахвърли върху него.

— Къде държите Николет?

— Това не знам.

— Отговаряй! — Ласитър го сграбчи за яката и го разтърси.

— В сменната станция на Уелс Фарго в ранчото Шерууд! — проплака мексиканецът. — Във всеки случай аз така смятам. Не знам със сигурност.

Ласитър го пусна. Изведнъж подозрението, че Златните лешояди и онези кучи синове, които се опитваха да прогонят Николет от хотела й, са едни и същи хора, му се стори напълно правдоподобно. Защо Златните лешояди нападаха златотърсачите в каньона Пало Дуро? Защото искаха да построят железопътна линия през Тексас и затова им трябваха огромни суми? Безумна идея! В чий ли мозък се беше родила?

Той сграбчи мексиканеца и го изнесе навън на двора.

Хвърли го ведно корито за поене на конете.

— Тръгваме след пет минути! — каза той. — Побързай! Не прави никакви глупости и не се опитвай да изчезнеш! Ще те настигна още на следващия ъгъл и тогава ще те съдера от бой!

Нещастникът изпръхтя като морж. Ласитър се обърна и влезе отново в конюшнята, за да оседлае един кон и за него.