Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (5)

5.

Когато Ласитър изведе конете, мексиканецът си обуваше мокрите панталони. При това го поглеждаше с направо кучешки поглед.

— Далече ли е до това ранчо? — попита Ласитър.

— Можем да бъдем там след два часа, но ако минем по път, по който ще ни забележат още отдалеч — отвърна Валеро Тура. — Затова ще е по-добре, ако се приближим откъм планините. Наистина ще трябва да яздим четири часа. Но си заслужава. Могат да ни видят едва когато сме близо до сградите.

— С какво се занимаваш?

— Аз съм конегледач в сменната станция, сеньор.

— Ти си на служба в компанията Уелс Фарго?

— Да, сеньор!

— А босът на Златните лешояди, както хората наричат вас, бандитите? — с остър глас каза Ласитър. Валеро Тура го погледна втренчено. — Отговаряй, иначе ще увиснеш на въжето!

— Аз… аз не зная! Никой не знае точно. Дори Том Стамфорд не знае, а той иначе знае всичко.

— Босът на сменната станция в ранчото Шерууд?

— Да, сеньор.

— Качвай се на коня!

Мексиканецът се подчини.

Беше още рано сутринта. Двамата поеха, яздейки един до друг. Валеро Тура определяше посоката. Напуснаха града на юг и веднага след последните къщи свиха от пътя, поеха на изток и прекосиха няколко горички, докато пред тях се изпречиха първите скали. Бяха стигнали до най-северния ръкав на каньона Пало Дуро.

Ранчото Шерууд беше разположено по-нататък на изток. Уелс Фарго беше откупила земя и беше построила сменна станция, която се управляваше от един от членовете на фамилията — собственик на ранчото. Слънцето отдавна беше достигнало зенита, когато съзряха сградите. Останаха в прикритието на огромна скала в една борова горичка.

— Ранчото! — обясни мексиканецът. — Сградите със сивите покриви са на станцията Уелс Фарго.

— Кой те изпрати да искаш златото от мен?

— Стамфорд ви описа и ми каза всичко, което трябваше да ви предам. Късно вечерта се качих на бърза кола за града.

— Обзалагам се, че тук ще намеря и Хауърд, и Шелтън, или се заблуждавам?

Мексиканецът можа само да преглътне.

— Слизай! — заповяда Ласитър.

Мексиканецът се спусна на земята. Ласитър също слезе от коня. Завързаха конете за едно дърво. Ласитър взе в ръка рязаната карабина и посочи към сградата.

— Сеньор Ласитър, Стамфорд ще ме убие на място, ако ви заведа до ранчото. Ще разбере, че съм ви показал пътя до тук и съм ви издал всичко.

— Не се безпокой! И косъм няма да падне от главата ти, ако правиш точно това, което ти казвам. Постарай се да се приближим незабелязано, а когато видим Стамфорд, ми кажи, че е той.

Дърветата и храстите предлагаха достатъчно прикритие. Мексиканецът се страхуваше. Рязаната карабина на Ласитър беше заредена. Та на кого досега не се беше случвало такова оръжие просто да изгърми. От само себе си! А на всичко отгоре Ласитър го буташе напред с карабината. Стигнаха до навеса пред станцията на Уелс Фарго, без да бъдат забелязани, но и те не видяха никого. Под широкия покрив стояха няколко каруци. Двамата спряха до една бракувана пощенска карета, която беше оставена само на осите си. От това място можеха добре да наблюдават цялото ранчо.

— Конюшнята, стаите за конярите и кочияшите, кухнята! — обясняваше мексиканецът за отделните бараки. — Странноприемницата е за случаите, когато някоя пощенска карета, пълна с пътници, не може да продължи. Там е кантората на Стамфорд.

В бараката на служителите в станцията се отвори една врата и отвътре излязоха двама мъже. И двамата бяха въоръжени с пушки. Отидоха до конюшнята и изчезнаха вътре.

— Тук винаги ли се разхождате с пушки? Обичайно ли е това?

Мексиканецът мълчаливо поклати глава.

Други двама мъже излязоха от конюшнята и изчезнаха в бараката на конегледачите и кочияшите.

— Смяна на охраната! — каза Ласитър. — Значи държат собственичката на хотела в конюшнята.

— Да, там се намира една малка стаичка. Но аз не знаех, че тя е там — смаяно каза Валеро Тура.

— Познаваш ли мъжете?

— Да! Работят тук. Двама конегледачи като мен, коларят и ковачът.

— Те участваха ли в убийството на Доусънови?

Мексиканецът отново поклати глава, без да отрони нито дума.

— А ти? — Ласитър го погледна в очите.

— Всички онези, които го направиха, са си вкъщи в Амарильо!

— Познаваш ли мъжете в Амарильо?

— Не всички!

Ласитър искаше да научи имена. Но ето че от странноприемницата излезе един висок мъж.

— Стамфорд! — веднага прошепна мексиканецът.

Стамфорд беше висок и мускулест мъж около четирийсетте. Беше прилично облечен. Всичко у него излъчваше здраве и чистота. Якето и панталонът бяха изчеткани, а ботушите му — излъскани до ослепителен блясък. Той се спря пред вратата, огледа наоколо, накрая закрачи към бараката на служителите и влезе.

Ласитър така удари мексиканеца, че той се строполи в безсъзнание. Светкавично се обърна, отвори вратата на старата карета, пусна вътре припадналия мексиканец и затвори вратата.

С широки крачки забърза към странноприемницата и влезе. Стигна до голямо помещение, в което имаше две дълги маси и пейки.

Взе един стол и седна в ъгъла. Не се наложи да чака Стамфорд и три минути.

Той влезе, тръгна между масите и изведнъж замръзна на мястото си. Невъзможно беше да е видял Ласитър. Но усети присъствието му. Обърна се бавно и го огледа изпитателно от горе до долу.

— Как сте влезли тук?

— През вратата! — каза Ласитър, вдигна ловната карабина, стана и тръгна към Стамфорд. — Името ми е Ласитър! — каза той, когато се спря пред него и опря двойното дуло на карабината в корема му.

Стамфорд го пронизваше с поглед.

— Можем лесно да се споразумеем! — каза Ласитър. — Но може да стане и другояче! — той притисна още по-силно двойното дуло. — Ако натисна двата спусъка, ще се получи дупка, през която възрастен човек ще може да провре глава. Но ако получа Николет Бридън цяла и невредима и вие престанете да ми досаждате заради златото на Доусънови, аз ще се оттегля. Би трябвало да се съгласите с това предложение.

Стамфорд го наблюдаваше с безизразен поглед.

— Не говоря на глухоням или греша? — Ласитър сложи пръст на спусъците на ловната карабина и опря двойното дуло във врата му. — Ако сега стрелям, главата ви ще хвръкне, а в стената ще зейне дупка.

— Вие спечелихте. Ласитър! — изпъшка Стамфорд.

— Колко хубаво!

Стамфорд преглътна.

— Аз не само спечелих. Аз ви държа в ръцете си.

— Как да разбирам това? — попита Стамфорд.

— Че имам още няколко коза против вас! — обясни Ласитър. — Шефът на Уелс Фарго в Лъбок иска хотела на госпожица Бридън! Ако той още веднъж отвори дума за това, ще го накарам да измете пода там. С четка за зъби! А всички вас ще закарам на бесилката заради убийството на шерифа в Амарильо. Обещавам ви. Така ще ви подпаля задниците, че ще чуете ангели да пеят. Просто се вразумете! Иначе ще загазите. Разбра ли?

— Ти си сам, а знаеш ли колко много сме ние?

Ласитър го блъсна с карабината. Стамфорд седна на дъното на панталоните си. Съдейки по израза на лицето му, той изобщо не разбираше какво се е случило.

Ласитър отново опря двойното дуло в гърдите му.

— До смърт не мога да понасям, когато кучи синове, които се намират в твоето положение, изричат подобни закани. Внимавай! В такива случаи вече съм стрелял! — той тикна карабината под носа му. — С това! А сега ставай и излизай от тук!

Стамфорд се надигна и се заклатушка към вратата. Ласитър го последва, държейки карабината в протегнатата напред ръка. Напуснаха странноприемницата и тръгнаха към бараката на служителите. Стамфорд вървеше близо пред Ласитър и внимаваше разстоянието помежду им да не става много голямо. Толкова много се страхуваше от ловната карабина със сачми. Пред жилището на служителите те се спряха в сянката на малкото антре пред входната врата.

— Джил! — извика Стамфорд. — Джил, чуваш ли ме? Чуй ме и излез, Джил! Аз съм, Стамфорд! Трябва да говоря с теб.

Смяната вътре вече се беше разположила за почивка. Мина известно време, преди един от мъжете да се появи. Според описанието на Валеро Тура, който лежеше в несвяст в старата пощенска кола, трябваше да е ковачът.

— Какво има? — недоволно попита той. — Аз и Уил… — той онемя. Едва сега забеляза Ласитър и неговата рязана карабина.

— Това е Ласитър! — обясни Стамфорд. — Както виждаш, аз съм в ръцете му! Трябва да му предадем жената, иначе той ще си отмъсти на мен.

Ковачът гледаше ту единия, ту другия, като при това мускулите му защракаха. Погледна рязаната карабина, но не й обърна кой знае какво внимание. Подобно нещо винаги беше грешка. В този случай — не само за него, но и за Ласитър. Защото Ласитър не можеше да се защитава по друг начин. Ако го нападнеха, трябваше да стреля.

И ковачът нападна. С една греда. Дебелото ръбесто дърво подпираше стената до вратата. Като подгонен от дявола, ковачът го грабна, откърти го и нападна. При това коленичи и замахна от раменете си, за да постигне възможно най-голям ефект с ръбестото дърво. Вероятно щеше да откъсне главата на Ласитър, ако беше улучил точно.

Само че не улучи толкова точно. Ласитър отби удара с ловната си карабина. С един ритник извади ковача от равновесие и накрая с удар с всичка сила го просна на земята.

Какво си въобразяваха тези кучи синове, на кого си мислеха, че са попаднали?

— Престанете! — извика Стамфорд. — Всички да престанат! Извадете жената от конюшнята! Изведете я навън и му я предайте!

Сега навсякъде в широкия двор можеха да се видят хора. Под навеса стояха четирима мъже. Но Ласитър не можеше да ги види. Той гледаше само и единствено към конюшнята. Двама от бандитите изведоха Николет и я доведоха при него.

Какво беше преживяла! На миловидното й лице беше изписана дълбока мъка. Двама едри мъже, които грубо я държаха, я изведоха напред.

— Щом ме пуснете, хората ми ще ви предадат жената! — каза Стамфорд. — Като ще правим търговия с крави, е, добре, ето ви една.

Мъжете спряха заедно с Николет. Ъгълчетата на устата й издайнически потръпваха. Беше на път да избухне в плач. Разстоянието беше по-малко от десет крачки.

— Пусни Стамфорд и ние ще пуснем жената! — каза един от тях.

— Това е търговия с крави! — потвърди Ласитър пред шефа на сменната станция. — Пуснете я и нека тя дойде насам. После всички други да изчезнат!

Стамфорд го гледаше с разширени от уплаха очи.

— Ами аз?

— Тук май всички ме вземат за слабоумен! — отвърна Ласитър. — Ти ще можеш да си тръгнеш, щом аз бъда в безопасност заедно с нея. Не умувай много, иначе ще натисна спусъците!

— Ха! — Стамфорд се изсмя ликуващо, огледа се наоколо и посочи мъжете, които стояха с оръжия, готови за стрелба. Бяха осем или девет. Изглежда, сред тях имаше и хора от ранчото. — И какво ще стане после?

— Няма защо да се вълнуваш толкова! Ти няма да можеш да го видиш!

Човекът от Уелс Фарго го погледна втренчено, но така и не намери думи.

— Тъкмо обратното трябва да направите, Ласитър! — диво изрева единият от мъжете, които държаха Николет. — Ние ще я убием, ако не пуснеш Стамфорд. На момента, искам да кажа!

Погледът на Николет трескаво се луташе насам-натам. Тя беше смъртнобледа и изглеждаше така, като че ли всеки момент ще изпадне в истерия.

— Ще броя! — извика Ласитър и опря рязаната карабина в ребрата на Стамфорд. — Едно, две…

— Спрете! — изкрещя Стамфорд с плачлив глас. Беше станал бял като току-що варосана стена. — Пуснете я! Това е заповед!

Мъжете се поколебаха. Но само за момент. После пуснаха Николет и отстъпиха няколко крачки назад.

Едва няколко секунди по-късно Николет забеляза, че е свободна. Тя стоеше като парализирана, вперила поглед в Ласитър. Но изведнъж се съвзе и хукна. В следващия миг вече беше захлупила разплаканото си лице върху гърдите му.

— Бягай към навеса! — грубо заповяда Ласитър.

Стамфорд учудено се взираше насреща. Опитваше се да открие нещо в полуздрача и се раздвижи.

— Мъжете да опразнят конюшнята! — заповяда Ласитър.

— Вървете! Изчезвайте! — извика Стамфорд, като правеше енергични жестове. — Щом се махнете, той ще ме освободи.

Мъжете се оттеглиха назад към бараката на кочияшите и конярите, повечето дори се скриха вътре.

Ласитър бутна Стамфорд пред себе си и поведе Николет. Потънаха в черната сянка на навеса и тръгнаха покрай старата пощенска карета. Ласитър хвърли поглед вътре. Мексиканецът все още беше в безсъзнание.

Тичешком изминаха известно разстояние. Когато вече не можеха да бъдат забелязани от бараките, потърсиха прикритие зад една смокиня. Ласитър напрегнато се огледа назад. Никой не ги следваше. Продължиха да бягат нататък и малко по-късно стигнаха при конете в боровата горичка.

— Не забравяй за това, което ти казах! Предай на онзи негодник в Лъбок! — Ласитър държеше карабината пред лицето на шефа на станцията на Уелс Фарго. — В противен случай ще го пипна и тогава ще изглежда по-стар, отколкото някога би могъл да стане! Къде са Хауърд и Джери Шелтън?

Стамфорд преглътна.

— Не ги познавам!

— Бягай! — каза Ласитър.

Стамфорд се обърна на място и Ласитър с удар го събори на земята.

— За бога, да не си го убил? — изумено попита Николет, готова да избухне в ридания.

— Не, той само е в безсъзнание. Това ще ни осигури известна преднина — каза Ласитър и й помогна да се качи на коня. Тя трябваше да вдигне полата си високо, за да може да седне на седлото. Колко дълги и бели крака имаше! — Те ще го чакат и най-накрая ще тръгнат да го търсят! — обясни й той, докато се мяташе на коня. — И тогава вече ще тръгнат по петите ни. Видя ли Хауърд или Шелтън?

Тя поклати глава.

— Не!

Подкараха конете в тръс и преминаха край скалите. Начинът, по който Николет седеше на коня, показваше, че е отличен ездач. Справяше се забележително.

Ласитър потърси пътя на юг, за да се върнат възможно най-бързо в Амарильо, но се заблуди в този дяволски скален лабиринт. Едва след повече от час видя пътя, но при вида на групата ездачи не му оставаше нищо друго, освен с проклятия да се върне назад.

Стамфорд знаеше къде искаха да отидат с Николет. Не е било трудно да започне преследването. Ездачите също ги видяха и веднага разбраха, че не само са настигнали Ласитър, но и че са успели да пресекат пътя му.

Николет го погледна боязливо.

— Какво означава това за нас? Можем ли да им избягаме? Дано конете ни издържат!

Ласитър погледна назад. Преследвачите се бяха събрали в плътна група и вече бяха се отклонили от пътя. Отекнаха изстрели. Той мислено изруга. Знаете, че оставяха в меката почва лесно забележими следи. Отчаян, той се огледа за скалист терен.

Николет го наблюдаваше и от време на време се обръщаше назад. Тя също забеляза, че преследвачите ги настигат.

Ласитър искаше да се изкачат нагоре в планините, но скалите тук бяха високи по няколко хиляди стъпки. Дори и да не бяха оставяли следи, винаги можеха да бъдат видени от пътя.

Ласитър пришпори конете напред, но скоро се отказа, защото Николет ставаше все по-неспокойна.

— Не се тревожи, няма да ни хванат! — каза той през зъби.

През повечето време яздеха един до друг. Но понякога теренът ги принуждаваше да яздят един зад друг. Той всеки път я пращаше напред, за да знае, че е в безопасност в случай, че преследвачите започнат да стрелят.

Най-после стигнаха до едно скалисто плато, по което не оставяха никакви следи. Ласитър веднага смени посоката и двамата с Николет препуснаха обратно на юг. Щастието им се усмихна: стигнаха скалите, преди първите преследвачи да се появят върху платото.

Ласитър спря в една теснина, слезе от коня. Взе уинчестъра и бързо се върна назад. В края на теснината се притисна плътно до скалата и погледна към платото.

Изминаха почти десет минути, преди преследвачите да се появят. Спряха, огледаха се и започнаха да се съветват.

Най-накрая се разделиха на малки отряди. Ласитър се усмихна доволно и се върна при Николет.