Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (7)

7.

Той беше третият заместник-шериф. Но сега, въпреки йерархията, всички се чувстваха равни. И със сигурност щеше да продължи да бъде така, когато жителите на Амарильо изберяха Джон Конуей за шериф. Той беше решителен мъж. Половин час по-късно вече напускаше града заедно с въоръжен отряд, за да арестува мъжете от сменната станция. При хотела размени няколко думи с Николет, макар че показанията на Ласитър бяха достатъчни. После настигна останалите, които бяха продължили напред.

Ласитър отиде в пощата. За него все още не беше пристигнало никакво съобщение. В хотела също никой не се беше интересувал от него. Още няколко дни и той трябваше да се обади във Вашингтон. Беше длъжен да го направи. Явно хората от Бригада Седем бяха променили плана си. Съобщението не беше стигнало до него поради бог знае какви причини.

— Джон Конуей потегли само с шестима души — притеснено каза Николет, когато се срещнаха във фоайето. — Том Стамфорд имаше значително повече хора. Ако Джон Конуей загуби битката, аз не мога да бъда сигурна тук.

— Две неща променят всичко, Николет — обясни й той. — Златото на Доусънови е намерено. Това ще се разчуе. Златните лешояди повече няма да го искат от мен. Значи тези типове нямат основание да те отвлекат отново.

— А второто?

Ласитър се засмя.

— Джон Конуей и хората му представляват закона!

— Искаш да кажеш, че бандитите не могат да застрелят някого, ако този някой носи звезда? Та нали съвсем наскоро преживяхме такова нещо?

— Може, разбира се. Но не е толкова просто. Наказанието е значително по-сурово. Дребните бандити във всички случаи има какво да губят. А онези типове от сменната станция далеч не са най-големите негодници. Вместо да свършат на бесилката, по-скоро ще се оставят да бъдат арестувани, надявайки се на благосклонността на съдията, ако проговорят. Така че нека да изчакаме!

— От твоите уста — в божиите уши!

— Не, не, в ушите на бандитите! Това е достатъчно. Това е, което казвам на всеки дребен негодник: извади главата си от примката, докато все още можеш!

Тя се усмихна влюбено.

— Я ми кажи не си ли гладен?

— Като вълк! Затова и влязох.

— Тогава седни в трапезарията. Жул ще те обслужи — тя се огледа, не видя никого, надигна се на пръсти и го целуна. — Кога ще дойде вечерта? — Влюбено прошепна и го ухапа леко по ухото, после нежно го целуна по бузата и изчезна зад рецепцията.

Ласитър я изпрати с поглед и влезе в трапезарията. Наистина беше гладен. И в това нямаше нищо чудно. През дните в пустошта беше живял само от сухари и солено месо.

Но когато седна на масата, мислеше не толкова за ядене, колкото за Николет. Беше като фурия, а любовта й — откровение и блаженство. Не познаваше забрани и задръжки, когато наистина се развихреше.

Жул пристъпи до масата, Ласитър се откъсна от тези мисли и даде поръчката си.

„Най-после!“ — помисли си Ласитър, когато елегантният непознат пристъпи към него във фоайето и го фиксира с поглед. Току-що беше станал от леглото. Слънцето вече беше достигнало зенита си, а той още не беше закусил. Каква нощ беше преживял отново с Николет!

Джентълменът не се отмести от пътя му, а се спря и се усмихна подкупващо.

Ласитър му протегна ръка и името „Наполеон“ вече беше на устата му. Но непознатият се представи и стисна ръката му.

— Името ми е Крек. Занимавам се с ковачници тук, в града, в Лъбок и в още няколко града в северозападен Тексас. Не разбирам абсолютно нищо от този занаят. Но затова пък разбирам от сделки. Затова би трябвало да поговорим с вас, господин Ласитър.

Ласитър разочаровано изкриви лице. Значи и този не беше от Бригада Седем. Какво искаше от него? Малко по-късно Ласитър разбра, че в Амарильо той беше познат на мнозина.

Николет се появи във фоайето. Ласитър беше изненадан: не бе спала през цялата нощ, което личеше от тъмните кръгове под красивите й очи, но въпреки това сияеше. Крек се обърна и тя протегна към него и двете си ръце.

— Господин Крек! — извика възторжено. — Какво ви води при мен? Както виждам, вече сте се запознали с господин Ласитър. Може ли да ви поканя на закуска? Моля, елате!

Тя тръгна напред, хванала Крек за ръката, а Ласитър ги последва.

— Господин Крек е сред най-видните хора в нашия град — обясни тя на Ласитър и ги поведе към трапезарията. — Той е един от известните бизнесмени, които са направили много за града ни. Седнете! Вие сте мои гости. Моля ви, господин Крек! Вие и господин Ласитър.

Мъжете седнаха, а тя забърза напред, за да даде нареждания на персонала.

— Очарователна жена! — каза Крек.

— Защо още не сте й направили предложение? — попита Ласитър.

Крек го погледна и широко се усмихна.

— За съжаление, вече съм женен. Имам четирима синове. Просто нямам никакъв шанс. Как стоят нещата при вас? Стори ми се, че вие сте неин тип.

Ласитър махна с ръка.

Крек вдигна показалец.

— Вие също си падате по нея. Личи ви, така че не отричайте! — той се засмя, пресегна се през масата и потупа Ласитър по рамото.

— Вие да не сте сватовник? — развеселено попита Ласитър. Искаше най-после да разбере защо този човек го беше заговорил.

Изведнъж погледът му стана непроницаем.

— Сватовник? Може би това отчасти е вярно. Някой иска да се ожени за вас. С цялото си същество. Какво мислите за такава работа?

Ласитър поклати глава.

— Би трябвало добре да обмислите това предложение. Пет хиляди в брой веднага и всеки месец по хиляда.

— Толкова пари едва ли се изкарват от земеделска работа! — отбеляза Ласитър.

— Нека не се залъгваме! Дори земеделец, който впряга шест вола в плуга, не печели по хиляда долара на месец.

— Точно така! — Ласитър се ухили. — И какво трябва да правя за тези пари?

— Нищо!

Ласитър скръсти ръце, наведе се напред и го погледна в очите.

— Разбирам! Нищо срещу него!

Крек кимна.

— За кого става дума?

— Допреди минута ви смятах за умна глава! — неодобрително каза Крек.

Те се облегнаха назад и погледнаха към кухненската врата. Николет идваше. Следваше Люк, вторият келнер и още две момчета. Всички носеха сребърни табли, върху които бяха натрупани планини от деликатеси. Имаше пъстърва, пушена змиорка, меча лапа и меча шунка, нарязана съвсем на тънко, така че направо се топеше в устата, яйца, масло, мед и мармалад.

Крек се нахвърли на храната, без да се притеснява. Ласитър се вълнуваше от нещо съвсем друго.

— Искам да знам за кого ще работя! И какво ще трябва да върша! — каза той, след като Николет и персоналът изчезнаха в кухнята.

— Ще получавате парите от мен. Ще ги донасям всеки месец точно навреме. Няма да се грижите за нищо, освен за тази великолепна жена, и ще спите с нея колкото често желаете и можете. Какъв живот! — Крек повдигна вежди. — Не трябва да се двоумите, защото никога отново няма да ви предложат подобна работа.

Той лакомо тъпчеше с два пръста парче след парче от мечата шунка в устата си. Ласитър дори не я опита.

— Вие говорите за човека в Лъбок.

Погледът на Крек остана безизразен.

— Някой иска да ви засипе с пари, а вие не ги искате. Вместо това искате името му! Това не е ли глупаво? Сега още веднъж си помислете!

— И какво ще стане с този хотел? Николет няма да го продаде на безценица. Аз вече я убедих.

— Знаем, че сте вътре в нещата. Но ще решим този въпрос другояче. Железопътната линия ще мине малко по на юг.

— А този хотел?

— Може би ще бъде използван като склад!

Ласитър го погледна.

— Какво искате всъщност? — развеселено попита Крек. — Дотогава ще бъдете богат човек и с Николет ще можете да отидете навсякъде.

— Вие говорите от името на инспектора от Уелс Фарго в Лъбок! — каза Ласитър.

— Не ви разбирам! Ще бъдете богат. Защо непременно искате да знаете откъде ще дойде това богатство?

— От чиста благодарност.

— Господин Едингбъро не обича благодарните хора!

Ласитър се усмихна.

— Забравете това име! — прегракнало извика Крек.

— Разбира се.

— Казвам го за ваше добро, Ласитър!

— Разбира се!

Крек се надигна, натика в устата си още едно парче меча шунка и се усмихна.

— Мога ли да ви смятам за нает, господин Ласитър?

Ласитър поклати глава.

— Не се цаня при хора, които не познавам. Никога досега не съм го правил.

— Ето, че сега ще го направите! — Ласитър мълчеше. — Всеки друг на ваше място…

— Никой не е на мое място! — прекъсна го Ласитър.

— Жалко! Вие съвсем не сте човекът, за който ви смятах, Ласитър! — Ласитър се засмя. — Не мога да повярвам, че парите не ви интересуват.

— Аз съм точно човек, който не се интересува от парите. Във всеки случай — не особено.

— Такова нещо не бях чувал досега!

— Ето, че сега го чувате! — Ласитър се изсмя.

Лицето на Крек стана сериозно.

— Помислете поне за Николет!

— Как да разбирам това?

— Става дума най-вече за нея! Вие сериозно ли смятате, че хора, които са се заели с такова гигантско дело като построяването на железопътна линия през цял Тексас, ще се оставят да бъдат спрени от една съдържателка на хотел? Та това е смешно!

— Ще ви кажа нещо съвсем различно, господин Крек! Ако хората, които са се заели с това гигантско дело, не спазват закона, ще търпят провал!

Крек го погледна изпитателно със сериозно лице и накрая поклати глава.

— Не, вие не сте клоун! Само се опитвате да се занасяте. Вие сте един побъркан кучи син, който не иска и да знае за Николет, защото е обхванат от манията да покаже на целия свят колко е велик. Но само гледайте! Ще ви покажа кой съм и какво мога!

Ласитър поклати глава.

— С тези приказки не можете да ме убедите.

— Николет беше отвлечена. Вие я освободихте. Моите поздравления! Сериозно ли мислите, че всичко ще мине така благополучно, ако такава съдба я сполети втори път?

— Какво си въобразявате?

— Предупреждавам ви, Ласитър! Не вие с вашата голяма уста ще сте на първо място, а Николет.

— Изчезвайте!

— Ще има да съжалявате! — изсъска Крек, обърна се и се отдалечи с тежки стъпки.

С цялата си невъзмутимост Ласитър му подложи крак. Крек се строполи на пода така, че хората от околните маси се стреснаха. Разярен, Крек се извъртя, стиснал в ръката си револвер.

Ласитър обаче също беше извадил своя и издърпа ударника.

Крек стисна устни и отпусна револвера.

— И на онова проклето куче в Лъбок ще му подложа крак! — спокойно каза Ласитър. — Нека само да внимава, защото може съвсем други хора да построят тази линия. И ви съветвам: отдалечете се на безопасно разстояние!

Крек се пресегна за шапката си, стана и бързо излезе. Надигна се глъчка.

Ласитър прибра револвера си и започна да закусва. Сега действително беше гладен.

Малко по-късно Николет влезе в трапезарията и дойде до масата му. На миловидното й лице беше изписано разочарование.

— Но къде е господин Крек? Вече си е тръгнал? Мислех си, че иска да говори с мен. Каза ли нещо?

— Той искаше да говори с мен!

Тя седна до него и се усмихна влюбено, взе ръката му и я погали.

— Предложи ли ти някаква работа? — попита, изпълнена с надежда, че може би той ще остане, ако получи добра работа.

— Не някаква, а съвсем определена!

— Ами това е великолепно! Какво е заплащането? Ще приемеш ли? Знаеш ли за какво си мисля?

Той знаеше. Трябваше само да я погледне. Това щастливо пламъче в очите й беше по-изразително от всякакви думи.

— Крек е един от онези негодници! — каза той. — Аз дори предполагам, че е вложил собствен капитал. Изглежда, че е един от най-богатите вложители.

Тя пребледня.

— Не!

— Напротив, Николет! Тук, в Амарильо, той може би не е единственият богат човек, който е вътре в играта.

— Какво искаше от теб?

— Искаше да ме наеме.

— За какво? Какво трябваше да правиш?

— Нищо!

— Нищо?

— Да, нищо! Нищо за теб и нищо против тази пасмина!

Тя само преглътна.

— Николет, тук за теб е опасно! Събери някои неща и остави хотела в ръцете на Жул за няколко дни! Щом се стъмни, ще напуснем града.

— Ще напуснем Амарильо? Но защо?

— За да се измъкнем от ноктите на лешоядите тук.

— И къде ще отидем?

— Където и да е, някъде, където ще бъдеш на сигурно място. Невъзможно е да предприема нещо срещу тях, ако ти все още си тук, в хотела. Те ще те отвлекат отново! Този тип недвусмислено ме заплаши.

— Има закон! Ще говоря със заместник-шерифа! — твърдо каза тя.

— Ники, те вече убиха един представител на закона! Те не се боят от подобно нещо. Тази работа не е по силите на заместниците на мексиканеца. Просто ще се провалят. Такива бандити са безскрупулни. Те ще грабят, убиват и ще откраднат толкова злато, колкото им е необходимо за построяването на линията. Няма да отстъпят пред един заместник-шериф. Имаш ли някъде приятели или позната, при които можеш да останеш няколко дни?

Тя сви устни, помисли и накрая поклати глава.

— Ще измислим нещо! — успокои я той.

— О, господи!

— Нали искаше да ме назначиш като охрана! — каза той. — Гледай на мен като на свой служител! Тук, в леговището на лъва, не мога да гарантирам живота ти. Трябва да изчезнеш.

Уплашена, тя грабна ръката му.

— Каква е алтернативата?

Ласитър поклати глава.

— За теб няма алтернатива.

— Тогава ще отида при Крек и ще му продам хотела!

Ласитър отново поклати глава.

— Въпреки това трябва да изчезнеш оттук!

— Как така! Ако получат това, което искат?

— Няма да се откажа! За да ме притиснат, тези типове няма да се спрат пред нищо. Не искам един ден да те намеря някъде с прерязано гърло.

Тя го погледна ужасено. Устните й потръпваха. Щеше да се разплаче.

— Какво означава „Няма да се откажа?“ Какво те засягат тези хора? Това е моят хотел. Аз ще им го продам и ние ще останем да живеем тук, докато бъде построена железопътната линия. Аз не съм бедна. Навсякъде можем да намерим нов дом. Остави това на мен.

— Не става дума за това, че не си бедна, нито за това, че не мога да остана при теб, колкото и да ми се иска, а за съвсем други неща. Тук е твоето съществование и него искат да ти отнемат тези престъпници, за да печелят големи пари от железопътната линия. Такава линия е дяволски дълга и навсякъде през местата, през които минава, има заселници, фермери, хотелиери и бог знае какви още хора, които стоят на пътя им и които безогледно и брутално ще бъдат изтикани. При това тези престъпници не се боят да убиват. Това е! За това става дума сега! Трябва някой да ги спре!

Тя не разбираше, защото не искаше да разбере. Ласитър го виждаше по погледа й. Не искаше да разбере и това, че той не може да остане при нея. Трябваше пак да й обяснява, както и друг път бе трябвало да го обяснява и на други жени. Беше се влюбил в Николет. Но се беше заклел пред Бригада Седем и не можеше да престъпи клетвата си. Само че как трябваше да обясни това на една жена така, че тя да разбере и отгоре на това да го приеме?

Все пак той успя да убеди Николет и тя разговаря с Жул, като само намекна за причината, поради която трябваше да замине, и го помоли да поеме управлението на хотела вместо нея. Той веднага и с готовност прие, дори й предложи да отиде при брат му, който имаше ферма в околностите на Пало Дуро Сити и живееше там заедно с жена си и поотрасналите си синове. Жул беше сигурен, че брат му ще я приеме за няколко дни. Докато тя приготвяше багажа си, той седна на рецепцията и му написа писмо.

Пало Дуро Сити се намираше по пътя към Лъбок. Не беше много далече. Ласитър оседла коня си и го завърза зад каретата, с която щеше да пътува Николет.

Очакваше завръщането на заместник-шерифа. Но дявол знаеше какво се беше случило в сменната станция на Уелс Фарго. Преди да може да предприеме каквото и да било, той трябваше да подсигури тила си, а това означаваше да знае, че Николет е в безопасност от посегателствата на бандитите.

Когато започна да се здрачава, Ласитър тръгна към ковачницата на Крек. Там все още работеха. Ударите на чуковете отекваха надалеч, огънят пламтеше и отблясъците му осветяваха в кървавочервено ковача и помощника му. От Крек нямаше и следа. Но Ласитър не беше и очаквал друго. В жилището до ковачницата, което също беше на Крек, цареше пълен мрак. Ласитър беше убеден, че този негодник веднага е заминал за Лъбок, за да докладва.

Двамата с Николет напуснаха града късно през нощта, след като улиците бяха опустели и повечето гости на хотела си бяха легнали. Каретата бавно излезе през портата.

Николет плачеше. Той я прегърна и започна да я утешава, но не беше толкова лесно.

Малко преди да излязат извън града, той отби в една странична уличка и спря сред дърветата. Слезе и се върна пеша обратно до Мейн стрийт, за да се увери, че никой не ги следи. Но там не се виждаше нито ездач, нито каруца. Той почака доста време, преди да се върне при Николет.

Продължиха по пощенския път на юг. Беше тъмна, безлунна нощ. Над тях небето бе осветено само от студената светлина на звездите, която почти не достигаше до земята. Въпреки това широкият прашен светлосив път се виждаше добре.

От време на време Ласитър се оглеждаше назад. Знаеше, че всяка грешка, която допуснеше отсега нататък, щеше да бъде заплатена първо от Николет с живота й! Крек му беше дал ясно да разбере.

След полунощ наближиха фермата. Ласитър отби конете от пътя и ги откара в една горичка, където щяха да дочакат изгрева.

— Поспи малко! Ще ти се отрази добре! — каза той и посегна за одеяло.

Но Николет не искаше и да знае. Тя го прегърна и го целуна.

— Страхувам се за теб, защото те са толкова много — шепнеше тя загрижено между целувките. — Бях ужасена, когато ми каза, че Крек също е един от тях. И досега не мога да го проумея. Бог знае кой още е с тях!

— Не се тревожи! Почини си няколко дни при брата на Жул. Когато дойда да те взема, всичко вече ще е свършило.

— Страхувам се за теб, скъпи! — с разтреперан глас каза тя. — Ако те убият, ще убият и мен.

Искаше да каже още много неща, но той притисна устни към нейните. Ласките, които си разменяха, накараха кръвта им да закипи в жилите. Ласитър разкопча блузата й и започна да гали гърдите й. Тя разтвори ризата му и се притисна към него, за да усети допира на кожата му до своята. Накрая той я взе в скута си и тя повдигна роклята си. В тъмнината на каретата кожата й блестеше като алабастър. Той впи ръце около кръста й, повдигна я и я отпусна. Отново и отново. След известно време тя му помогна, като започна да се движи нагоре-надолу. Отначало — бавно и леко. Той усети езика й в устата си. Накрая страстта ги възпламени. Николет се движеше все по-бързо и по-енергично. Удоволствието ставаше все по-голямо и ги понесе към върховете на блаженството.

Като свършиха, все още задъхани, те се отпуснаха на седалките на старата карета и продължиха да се целуват и милват.

Небето над тях започна да изсветлява. Денят започваше. Далеч на хоризонта небето заблестя в златножълто и лавандулово. Ласитър слезе и напои конете.

Слънцето се появи на хоризонта, когато Ласитър насочи впряга към малката ферма на брата на Жул.