Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (6)

6.

Слънцето беше залязло. Първите сенки на здрача вече падаха. Ласитър намери подслон за през нощта близо до една скала, където няколко смърча образуваха почти пълен кръг. Между стволовете имаше непроходим храсталак, висок колкото човешки бой. Ласитър беше забързал конете и беше започнал да разседлава, когато Николет развълнувано го дръпна за ръката и сподавено изстена:

— Виж, Ласитър! Ездачи!

Той пусна седлото на земята заедно с целия багаж и светкавично се обърна, стиснал в ръка рязаната карабина, защото в същия миг чу тропот на копита.

Бяха петима. Ласитър позна ковача и единия от конегледачите от сменната станция. Яздеха плътно един до друг, когато излязоха от горичката, която Ласитър и Николет бяха прекосили преди това. Само че малко по на юг. Ездачите не бяха открили следите им. Ласитър се сниши и натисна Николет надолу. Нито те, нито конете можеха да се видят. Петимата продължиха пътя си, като преминаха край тях на разстояние около сто и петдесет ярда.

Само някой от конете да не изцвилеше…

Изглежда, Николет си мислеше за същото, защото вкопчи ръце в раменете на Ласитър.

— Ако ни открият, се хвърляш на земята, така нищо няма да ти се случи! — прошепна той. — Най-важното е да не мърдаш от мястото си и да не вдигаш глава.

Тя не откъсна очи от ездачите, които внимателно се оглеждаха, но не забелязаха нищо. След две-три минути те изчезнаха в сумрака между скалите.

Ласитър се обърна.

— Ето, виждаш ли!

Тя се усмихна облекчено и скри лице в шията му. Той я притисна към себе си и погали раменете и гърба й. Беше така чудесно да държи това топло тяло В обятията си, да усеща тези прелестни форми и да вдишва аромата, който се носеше от дрехите и косата й.

— Аз те обичам и съм толкова благодарна! — прошепна тя.

Беше му казвала това още докато яздеха. Похитителите й не бяха много груби с нея. Просто дойдоха в хотела, хванаха я и я измъкнаха през задната врата, без някой в голямата сграда да забележи. На двора беше спряна кола с чергило. От страх на Николет изобщо не й беше дошло на ум да се съпротивлява или да се разкрещи, но през цялото време не я беше напускала увереността, че Ласитър ще я освободи.

Малко преди той да дойде, беше разбрала, че е отвлечена, за да бъде изнуден Ласитър заради златото на Доусънови. А тя си мислеше, че похитителите й са хората, които искаха да строят железопътната линия. По време на своето пленничество се бе бояла, че те ще дойдат и ще я принудят да подпише договор за покупко-продажба на хотела й.

По-скоро би се оставила да я застрелят — многократно се бе заклевала тя.

Ласитър я беше посъветвал в случай на крайна необходимост да подпише. В края на краищата, би могла да оспори подобен договор само ако остане жива. Но тя не искаше да приеме тези доводи.

— Ще можем ли да спим спокойно тук? — попита тя. — Ти сам виждаш, че те все още са по петите ни. Без съмнение, и утре ще бъде така. Преди Амарильо, а може би дори и в самия град, със сигурност ще ни устроят засада.

— Не се тревожи толкова! — каза той.

Искаше да разседлае конете, но Николет сключи ръце около врата му и те започнаха да се галят и целуват. Взаимно се възбудиха. През целия ден бяха очаквали идването на нощта. Сега най-после тя беше настъпила. Под дърветата човек вече не можеше да види дори ръката пред очите си.

Галеха се и се разсъбличаха. Бяха като опиянени. Николет се отпусна назад и потъна в тревата, наслаждавайки се на възбуждащите ласки на Ласитър. Тя сложи краката си на раменете му и сключи бедра зад тила му, стенейки от блаженство, когато усети ръцете му върху гърдите си.

Той се движеше все по-енергично. Николет впи ръце в раменете му, наслаждавайки се на ласките, които ги доведоха до върха на удоволствието. Притиснаха се един върху друг, търкулнаха се към конете и се подпряха на седлото, което Ласитър беше пуснал на земята, когато ездачите се бяха появили така ненадейно.

Продължиха да лежат и да се целуват с луда страст.

Беше полунощ, когато Ласитър най-после успя да разседлае и да нахрани конете. Но нощта не беше свършила. Когато след това той легна до Николет, тя се събуди и го прие с отворени обятия.

Любиха се до сутринта.

Едва на разсъмване се успокоиха. Заспаха вплели ръце, притиснати един към друг.

Когато Ласитър се събуди, небето тъкмо беше започнало да изсивява. Веднага му стана ясно, че е бил събуден от шум, който не е обичаен за отиващата си нощ.

Преди да заспят, беше завил Николет и беше заредил оръжията си. Взе рязаната карабина и предпазливо се освободи от прегръдката на Николет, за да не я събуди. Надигна се и замръзна на мястото си.

Пред смърчовете стояха двама души с оръжия, готови за стрелба. Бяха минали оттук и бяха забелязали изпаренията от конете. Сега се канеха да видят кой се крие зад храсталака и смърчовете, кой беше устроил там нощен лагер.

Още не беше достатъчно светло. Ласитър не можеше да разбере кои бяха двамата. Но какво значение имаше това? Хората на Стамфорд се намираха наоколо. Най-вероятно бяха от тях. Ако бандитите ги откриеха, за него и Николет вече нямаше никакъв шанс.

Ласитър не искаше да убива, но не искаше и да бъде застрелян, нито да остави Николет сама в ръцете на съдбата.

Той трескаво обу панталоните и ботушите си.

Излезе от прикритието на смърчовете, стискайки рязаната ловна карабина, насочена към тях.

Мъжете го видяха и стреляха веднага. Но Ласитър също стреля. Рязаната карабина изтрещя. От дулата изхвръкнаха пламъци, дълги цяла стъпка, разнесе се пушек, а сачмите прорязаха прозрачния утринен въздух и сякаш поеха куршумите на двамата въоръжени с револвери мъже. Другояче не можеше да се обясни фактът, че Ласитър не беше улучен. Нямаше дори драскотина.

Изстрелите бяха изтръгнали природата от съня й. Орляци птици излетяха с крясък от скалите и дърветата.

Иззад смърчовете с писък се спусна Николет, изпаднала в паника от уплаха и ужас. Пищеше като обезумяла.

Ласитър се обърна и разпери ръце. Николет изтича до него и се хвърли с вик в обятията му.

— Ранен ли си? — беше смъртно уплашена.

— Успокой се! Нищо ми няма!

— Истината ли ми казваш? — с плачлив глас каза тя и го опипа, след това погледна през рамото му към двамата мъже, улучени от сачмите. Изглежда, и двамата бяха убити на място.

Но Ласитър съзнаваше, че тази битка нито е спечелена, нито е приключена. Не си правеше никакви илюзии, защото знаеше, че изстрелите са били чути. Затова трескаво оседла конете. Николет му помогна. Едва след това се облякоха напълно, оглеждайки се внимателно.

Качиха се на конете и потеглиха. Трябваше да намерят пътя. Ако хората на Стамфорд откриеха убитите, щяха да хванат и него, и Николет. С това преследването по пътя към Амарильо отново щеше да започне. Само че този път Ласитър и Николет имаха преднина. И той искаше да се възползва от нея.

Когато стигнаха до пътя, чуха изстрели. Предупредителни изстрели, сигнални изстрели. Отекнаха оттам, където двамата бяха пренощували. Значи — доста надалеч.

Пришпориха конете и спечелиха това надбягване, което обаче нямаше нищо общо с изхода на битката. Пристигнаха в Амарильо. Живи. Нищо повече от това.

Пред хотела Николет слезе от коня. Ласитър продължи нататък до кантората на шерифа.

В кантората се бяха събрали вторият, третият и четвъртият заместници на шерифа мексиканец, както и много други хора. Цареше оживление. Още с близането си Ласитър веднага разбра каква е причината: златото на Доусънови лежеше на масата.

Възцари се мълчание. Мъжете наблюдаваха едрия мъж.

Погледът на Ласитър бързо се плъзна по всички. Напразно търсеше Винсенте, първия заместник-шериф.

— Тези хора хванаха Винсенте и неговия спътник и им взеха златото — каза вторият заместник-шериф. Висок и строен мъж. Вече не беше съвсем млад. Ласитър знаеше, че се казва Джон Конуей, че е роден в Тексас и че има жена и три деца. Заедно със семейството си живееше в къщата, където беше коларската работилница. Жена му се грижеше за домакинството на коларя. Беше енергичен мъж, смел и безстрашен. Във всеки случай така го беше описал шерифът.

Знаеше се, че през войната е яздил с Куантрил. Както и известно време след това. Само поради тази причина за това не се говореше открито.

— Къде е Винсенте? — попита Ласитър. — Арестуван ли е?

Надигна се глъчка.

— Нещастниците се отбраняваха като обезумели — обясни Джон Конуей. — Така и умряха. Като безумци. Не им остана друга възможност. И така. Вие бяхте прав във всичко, Ласитър, и сега в Амарильо знаят това дори и скептиците. Откъде идвате? Току-що научих, че Николет Бридън е изчезнала. Вярно ли е?

— Тя беше отвлечена! Току-що я доведох обратно в Амарильо.

— Отвличане? Наистина ли?

— Аз бих го нарекъл така. Мъжете искаха да ме притиснат, защото смятаха, че златото на Доусънови е у мен.

Заместник-шерифът направи решителен жест.

— Продължавайте, Ласитър!

— Да не сте били при хората, които нападнаха лагера на Доусънови? — попита един от мъжете.

Всички насочиха любопитни погледи към Ласитър.

— Съдържателката на хотела беше отвлечена в сменната станция на Уелс Фарго в ранчото Шерууд.

— И Шеруудови ли са замесени във всичко това? — недоволно попита друг.

— Може да се допусне! Бяха почти десет души — обясни Ласитър. — Едва ли толкова много хора биха могли да работят в сменната станция. Във всеки случай аз не бих могъл да си го представя.

— Отнеси златото в банката, Джон! — каза третият заместник-шериф. — Доусънови имат бедни роднини, на които то би могло да бъде от полза. Аз ще се опитам да ги открия.

— Да, но нека най-напред да изясним всичко! — Възбудено отбеляза вторият заместник-шериф. — Ездачите от Уелс Фарго! Винаги съм го подозирал. Можете ли да ми кажете имена, Ласитър?

— Валеро Тура беше при мен. Той ми показа пътя. От него знам, че с тях са двама конегледачи, ковачът и коларят на сменната станция. И шефът, естествено.

— Том Стамфорд? — недоверчиво попита Джон Конуей. — За нападението над Доусънови ли говорите или за отвличането, или пък и за двете заедно?

— Говоря само за отвличането! Видях, че тези хора бяха затворили съдържателката на хотела там, в конюшнята.

— Мисля, че това е достатъчно, хора. Кой ще ме последва? Тоб, ще отнесеш ли златото в банката и ще поемеш ли работата тук?