Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (9)

3

На Росарио й наредиха креватче в някакъв не много дълбок сандък, на чието дъно разпиляха цяла възглавница дреб. Поставиха я в него, до самото легло на майка ми, повита в памучни ленти и така начучулена, че все си мислех, това дете ще вземат да го удушат. Не знам защо, но дотогава винаги си представях, че бебетата са бели като мляко, така че моята сестричка хич не ми хареса — добре си го спомням, — когато я зърнах такава една лепкава и червена като сварен рак; на главата си имаше рядък мъх, като перушина на скорец или на малко гълъбче, който изпада след месеци, а ръчичките й бяха такива едни сгърчени и безкръвни, че чак да ти е неприятно да ги гледаш. Когато след три или четири дни развиха памучните ленти, за да я поизчистят малко, успях да я поразгледам по-внимателно и мога да кажа, че не се погнусих както първия път. Кожата й се беше поочистила и посветляла, очичките, които още не отваряше, сякаш се мъчеха да помръднат клепачите, а и ръчичките й не бяха вече така сгърчени. Сеньора Енграсия — може да си е всякаква там, какви ли не ги разправяха, но няма спор, че помагаше на нуждаещите се — я изми най-грижливо с розмаринова вода и след това отново я пови с най-малко изцапаните памучни ленти, отдели, за да изпере най-изцапаните, а на бебето му дойде всичко това толкова добре, че спа непробудно часове подред и беше много тихо в къщи, никой не можеше да разбере, че си имаме новородено. Баща ми често сядаше на пода до сандъка и прекарваше така цели часове, като не сваляше поглед — поглед на влюбен, загледан в дъщеря си, както казваше сеньора Енграсия, — така че аз почти забравих истинския му нрав. После ставаше, излизаше да се позавърти из селото и се връщаше, когато най-малко го очаквахме, в най-непривични за него часове, и пак сядаше до бебето, с разнежено лице и толкова смирен поглед, че всеки, който го видеше, ако не знаеше кой е, щеше да си помисли — каква божа кравица!

Росарио растеше слабичка и хилава — малко живот успяваше да изсмуче от празните гърди на майка ми! — и първите й години бяха толкова трудни, че не веднъж беше на път да ни напусне. Мъчно му беше на баща ми, като гледаше, че детенцето му не закрепва, но нали разрешаваше всички въпроси с безбожно напиване, за майка ми и за мен се заредиха такива лоши дни, че съжалявахме за времето, което ни се струваше тежко, защото не подозирахме, че има и по-лошо. Такива са човешките работи — ненавиждаш това, което имаш, а след това съжаляваш за него! Майка ми, чието здраве след раждането се беше влошило още повече, понасяше невероятни побоища, а аз, когато баща ми успееше да ме докопа, макар и това да не беше лесно, отнасях такива ритници, че или до кръв ми ожулваше задника (с извинение), или оставяше такива следи по гърба и гърдите ми, сякаш ме бяха жигосвали.

Постепенно момиченцето се съвземаше. Бяха посъветвали майка ми да го храни с някакви супи с червено вино и благодарение на тях то посъбра сили. Тъй като времето си върши своето, то проходи, макар и малко късничко, а защото беше будно дете, се разбъбри рано, и то с такава леснина, че всички ни учудваше с приказките си.

Минало е онова време, когато децата досущ са си приличали. Росарио порасна, стана почти девойче — вглеждайки се в нея, забелязвахме, че е по-чевръста от гущер — и понеже в нашето семейство не ни беше писано да използуваме мозъка си за това, за което ни е даден, момиченцето скоро стана пълна господарка на дома и правеше с нас, каквото си поиска. Ако по природа тя беше добра, щеше да направи чудеса. Но бог, който явно не беше пожелал никой от нас да се отличи с добри наклонности, насочи нейния живот към други занимания и скоро разбрахме, че по-добре е щяло да бъде, ако не беше чак толкова будна. За всичко я биваше, но вършеше само лоши неща — крадеше с вещина и изкусно като дърта циганка, научи се да пие още като дете, служеше на старата като сводница в нейните похождения и понеже никой не се зае да я оправи и да насочи към доброто очевидните й дарования, работите тръгнаха от лошо по-лошо, докато един ден — беше навършила вече четиринайсет години — задигна малкото ценни неща, които имаше в нашата колиба, и забягна в Трухильо, в публичния дом на Елвира. Можете вероятно да си представите какво стана в моя дом след нейното заминаване! Баща ми обвиняваше майка ми, тя обвиняваше него… Отсъствието на Росарио се отрази най-много на сприхавостта на баща ми, защото, ако преди, когато тя беше още при нас, той се стараеше да беснее само когато я нямаше, сега, след нейното бягство, всеки час и всяко място му даваха поводи, за да вилнее на воля. Любопитно беше, че баща ми, който по грубост и твърдоглавие нямаше равен на себе си, слушаше само Росарио. Достатъчен беше само един поглед на Росарио, за да се усмири гневът му и често на нейното присъствие дължехме, че ни се спестяваха големи побоища. Кой ще предположи, че такова едно крехко създанийце може да властвува над мъжага като баща ми!

В Трухильо тя живя около пет месеца, а след това се върна у дома болна от някаква треска и лежа ни жива, ни умряла почти цяла година, защото болестта й беше коварна и я докара толкова близо до гроба, че по настояване на баща ми — той беше пияница и кавгаджия, но кой може да отрече, че беше добър и вярващ християнин — дадоха й светото причастие и я подготвиха, ако се стигнеше дотам, за последното пътуване. В хода на болестта й, както при всяка болест, имаше резки промени и след дните, когато изглеждаше, че се съвзема, настъпваха нощи, през които я чакахме да свърши. Родителите ми ходеха мрачни и от онова тъжно време пазя само един хубав спомен — старите бяха толкова угрижени, че изтекоха няколко месеца, без в нашата къща да плющят плесници… Съседките се надпреварваха да препоръчват билки, но тъй като ние си имахме най-голяма вяра на сеньора Енграсия, оставихме я нея да лекува Росарио. Лечението, което предписа, беше сложно, един господ само знае колко сложно беше то, но тя вложи в него цялото си умение и знания. Добре стана, че се опита и това, защото, макар и много бавно, пролича, че здравето на Росарио започва да се подобрява. Както казва поговорката: черен гологан не се губи. Не искам с това да кажа, че Росарио беше черен гологан, но не мога и да си сложа ръката в огъня, че е била цвете за мирисане. Така или иначе, след като изпи отварите на сеньора Енграсия, нужно беше само да мине известно време, за да си възвърне здравето, а заедно с това и предишния добър вид и жизнерадост.

Щом оздравя и когато радостта беше на път да се появи отново в нашия дом, защото само грижата по дъщеря им караше родителите ми да се понасят, Росарио започна пак да си показва рогата, след това събра каквото можа в торбата си, вдигна платна и без да каже дори сбогом, се измъкна един прекрасен ден, като този път хвърли котва в Алмендралехо, където постъпи на работа в публичния дом на Ниевес Мадридчанката. Сигурно е, или поне така смятам, че и най-калпавият човек крие в себе си зрънце доброта, тъй като Росарио не ни забрави напълно и от време на време — за именните ни дни или за Коледа — ни изпращаше по някоя жилетчица, която, макар и да беше излишна като колан след богат обед, все пак беше знак на внимание, защото тя, ако и заради занаята й да се налагаше да ходи по-богато облечена, сигурно не плуваше в изобилие. В Алмендралехо я сполетя нещастието да се запознае с мъжа, който щеше съвсем да я разсипе; не да я опозори, защото честта й сигурно е била вече опетнена по онова време, но да я разори и материално, понеже, загубила веднъж честта си, единственото, което й оставаше, беше да печели пари. Този негодник се казваше Пако Лопес, по прякор Контето. Трябва да призная, че беше хубавец, макар и да гледаше някак в неопределена посока, поради това, че едното му око беше стъклено — истинското око беше загубил бог знае при какъв подвиг, — и този особен поглед можеше да смути и най-нахакания. Беше висок, русоляв, напет и действително се контеше, така че не бе сбъркал онзи, който за първи път го бе нарекъл Контето. Единствената му професия беше да извлича полза от хубавото си лице и тъй като жените са си доста глупави, той предпочиташе да не работи и се оставяше да го издържат. На мене това ми се струва много лошо, сигурно защото не съм го правил никога. Говореше се, че преди време се бил подвизавал като тореадор по андалуските арени. Не знам дали трябваше да се вярва на това, защото той не ми се виждаше никак храбър и единствено се изявяваше като смелчага в отношенията си с жените, но понеже те, включително и моята сестра, му вярваха сляпо, той си живееше царски — излишно е да добавям, че жените са се захласвали винаги по тореадорите. Веднъж, когато минавах покрай имението „Лос Харалес“ на дон Хесус — бях тръгнал на лов за яребици, — срещнах Контето, който беше излязъл от Алмендралехо да се поразтъпче из планината и да подиша чист въздух. Беше се докарал с кафяв костюм и каскет, а в ръката си държеше ракитова пръчица. Поздравихме се, а той, мръсникът му с мръсник, като забеляза, че не го питам за сестра си, поиска да ме накара аз да заговоря за нея. Аз мълчах и той сигурно забеляза, че се бях смутил, защото ей тъй на̀, все едно, че нищо не искаше да каже, когато бяхме вече на път да се разделим, подхвърли:

— Къде е Росарио?

— Ти знаеш…

— Аз ли?

— Ами ти, разбира се! Ако ти не знаеш, кой ще знае?

— От къде на къде ще зная аз?

Говореше много сериозно, всеки би помислил, че той никога през живота си не беше лъгал. Не ми беше приятно да говоря с него за Росарио, какво да се прави, има странни неща в живота на човека.

Контето шибаше храстите с пръчицата.

— Е добре, щом е тъй, ще ти кажа за твое сведение, че тя е жива и здрава. Нали това те интересува?

— Виж какво, Конте! Нямаш насреща си някоя баба, аз не си поплювам много, много! Не ме дразни!… Не ме предизвиквай!

— С какво ще те дразня, като изобщо нямаш основание да се дразниш? Какво искаш да знаеш за Росарио? Какво общо има с теб Росарио? Че е твоя сестра? Добре, та какво от това? Ние с нея си имаме любов, щом сме седнали да приказваме за тези неща.

В приказките беше по-силен от мене, в това няма спор, но ако се бяхме счепкали, кълна се в най-святото, щях да го убия, преди да ме е докоснал. Мъчех се да не кипвам, защото не е да не се познавам, пък и между мъже не върви да се стига до свада, когато единият от тях държи пушка в ръка, а другият е без оръжие.

— Виж какво, Конте, по-добре е да не говорим! Казваш, че ти е любовница. Добре, нека е така. И какво от това?

Контето се засмя. Изглежда, търсеше свадата.

— Знаеш ли какво искам да ти кажа?

— Какво?

— Ако ти беше любовник на сестра ми, щях да те убия.

Преглътнах обидата, замълчах, но бог ми е свидетел, че от този ден се поболях. Не исках да се разправям, защо точно, и аз не знам. Чудно ми беше, че ми се говори по този начин. На село никой не би подръзнал да ми каже и половината.

— Ако те видя още веднъж да се влачиш подире ми, ще те претрепя посред площада, пред очите на хората.

— Много се силиш!

— Ще те направя на решето.

— Внимавай, Конте! Мери си думите!

Този час в ребрата ми се заби трън, който си стои забит там и до ден-днешен.

И до днес не мога да си обясня защо не го изтръгнах още тогава. След известно време, когато Росарио се върна у дома, за да лекува друга треска, тя разправи края на историята. Контето посетил същата онази нощ дома на Ниевес, за да се види с Росарио, дръпнал я настрана и й казал:

— Знаеш ли, че брат ти е фуста и дори по-лошо от това?

— Шумка да шумне, дим да го няма!

Сестра ми се опитала да ме защити, но напразно, той беше победил. Беше ме победил в единствената свада, която бях загубил, и то защото не постъпих така, както си знаех.

— Виж, гълъбче, нека сега говорим за друго. Потръгна ли ти работата?

— Спечелих осем песети.

— Само толкова?

— Нито стотинка повече. Какво да се прави? Времената са лоши.

Контето започнал да я шиба по лицето с ракитова си пръчка, докато му омръзнало.

После…

— Знаеш ли, че брат ти е фуста и дори по-лошо от това?

Сестра ми ме накара да се закълна в нейното здраве, че няма да напусна селото.

Забитият в ребрата ми трън не спираше да ме боде и до днес не мога да си обясня защо не го изтръгнах още тогава…