Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (17)

11

Малко живя. Когато го върнахме на майката земя, беше на единайсет месеца; единайсет месеца на живот и на грижи, на които някакво лошо течение сложи край.

Кой знае дали бог не ме наказваше за многото мои предишни грехове и за многото грехове, които щях още да натрупам! Кой знае дали не е било записано в божията памет, че нещастието ще бъде единственият път, единствената пътека, по която трябваше да протекат тъжните ми дни!

С нещастието никой не свиква, повярвайте ми, защото човек все се надява, че нещастието, което го е сполетяло, ще бъде последното, макар и след това, като мине време, да почва да се убеждава — и с каква мъка! — че най-лошото още не е дошло… Спохождат ме тези мисли, защото на времето, когато пометна Лола и раних Сакариас, беше ми се сторило, че ще пукна от мъка, и то не за друго — така си е, честна дума, — а защото още не подозирах какво ми предстои.

Три жени бяха около мен, когато Паскуалильо ни напусна; три жени, с които ме свързваше родство, макар и понякога да ги чувствувах толкова чужди, колкото и първия непознат минувач, макар и да не се смятах по-обвързан с тях, отколкото с останалия свят. Никоя от тези три жени, никоя, повярвайте ми, не съумя с любовта си или с държането си да направи по-поносима мъката ми от загубата на детето; напротив, изглеждаше, че се бяха просто наговорили да ми отровят живота… Тези три жени бяха: жена ми, майка ми и сестра ми.

Кой можеше да предположи това, след като бях вложил толкова надежди в тяхното близко присъствие! Жените са като свраките, неблагодарни и зли…

Не преставаха да бърборят:

— Ангелчето, отнесе ни го студеният вятър!

— Отнесе го в рая, за да го избави от нас грешните!

— Не беше дете, слънчице беше!

— Как се мъчеше, преди да умре!

— В ръцете ми се задушаваше!

Не можех да слушам тези оплаквачки, тяхната монотонна песен, изтощителна и безкрайна като нощ след пиянство, бавна и отегчителна като ситния ход на магаре.

И така минаваха ден след ден, седмица след седмица… Беше ужасно, наказание свише! Истинско божие проклятие!

Мъчех се да се овладявам.

— Любовта, мислех си аз, ги ожесточава против волята им.

Насилвах се да не ги слушам, да не им обръщам внимание, да ги гледам като чужди, като да бяха кукли от куклен театър, да не се вслушвам в думите им… Оставих мъката да чезне с времето, както вехнат откъснатите рози, и за да страдам колкото се може по-малко, пазих мълчанието си като съкровище. Напразни надежди. Те само ме караха всеки ден да изпитвам по-голяма завист към щастието на онези, на които им е писано да се движат по лесни пътища! Защо бог позволи да се населят във въображението ми!

Боех се от залеза на слънцето като от пожар или като от бяс. Нямаше нищо по-мъчително за мене от това да паля на свечеряване, някъде към седем часа, лампата в кухнята. Сенките ми напомняха мъртвото дете, играта на пламъка, шумовете на нощта, които едва-едва се чуват, но които звучат в ушите ни като удари на чук по наковалня.

Трите жени — злобни гарвани, — мълчаливи като мъртъвци, седяха тук в кухнята мрачни, важни като съдии-изпълнители. Понякога ги заговарях, за да се опитам да разчупя леда.

— Какво лошо време!

— Да…

След това отново всички потъвахме в мълчание.

Аз упорствувах:

— Изглежда, че сеньор Грегорио се е отказал да продава мулето… Сигурно му е дотрябвало за нещо!

— Да.

— Ходихте ли на реката?

— Не…

— А на гробището?

— И там не сме ходили…

Нямаше начин да ги измъкна от това състояние, никога до тогава не бях се показвал толкова търпелив, а и никога по-късно нямаше да ми се случи. Преструвах се, че не забелязвам колкко особени са те, само и само за да не ускоря избухването на бурята, която въпреки това нямаше как да не се разрази, защото беше неизбежна като болестите и пожарите, като зората и смъртта, защото никой не беше в състояние да я предотврати.

Най-страшните трагедии се приближават до нас крадешком, с вълча стъпка, за да ни ужилят внезапно, неочаквано като скорпионите.

Мога да ги изрисувам като да са и сега пред очите ми, с горчивата им и ехидна усмивка на загубили всякаква женственост жени, с поглед, зареян през стените на много левги разстояние. Жестоко протичаха миговете; думите звучеха, сякаш бяха промълвени от призраци…

— Стъмни се вече.

— Виждаме, не сме слепи.

Кукумявката сигурно е вече кацнала на кипариса.

— В такава нощ беше…

— Да.

— Но малко по-късно…

— Да.

— Този коварен студен вятър метеше полето…

. . . . . . . . . . . . . .

Блуждаеше някъде из маслиновите гори…

— Да.

Тишината с широкия си като камбана похлупак покри стаята.

— Къде ли се носи сега този вятър?

— Онзи коварен вятър ли?

Лола забави малко отговора си.

— Не знам.

— Сигурно е стигнал до морето!

— След като е отнесъл кой знае колко деца…

Нападната лъвица нямаше да се разяри така, както жена ми.

— Раждай! Пукай се като нар, за да родиш, и за какво? За да отнесе след това вятърът рожбата ти! Защо е това наказание?

— Проклет да е този вятър, дано в капка вода да се удави!