Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (15)

9

Запътих се към дома си, придружен от трима или четирима най-верни приятели, малко ядосан от току-що станалото.

— Ама че късмет! Не са минали, дето се казва, и три дни, откак се ожених!

Вървяхме мълчаливи, с наведени глави, като на погребение.

— Търсеше си го като със свещ, моята съвест е спокойна. Ако не беше отварял устата си…

— Не мисли повече за това, Паскуал.

— Мисля, защото съжалявам, какво да се прави! Сега, след като всичко е вече минало!

Съмваше се вече и петлите огласяха въздуха със своята песен. Полето ухаеше на ладан и мащерка.

— Къде го раних?

— В рамото.

— На колко места?

— На три.

— Ще отърве ли кожата?

— Ами да! Май ще прескочи трапа.

— Така е по-добре.

Никога, както през онази нощ, не ми се е струвало, че до къщата ми има толкова път.

— Студено е.

— Не знам, на мен не ми е студено.

— Сигурно те тресе.

— Може би…

Минавахме покрай гробището.

— Сигурно не е приятно да си тук вътре?

— Защо говориш така? Гледай какви мисли ти се въртят в главата!

— Какво да правя, така си е.

Кипарисът приличаше на висок и сух призрак, часови на мъртвите.

— Грозен е този кипарис…

— Да, грозен.

На кипариса беше кацнала кукумявка, злокобна птица, и крещеше загадъчно.

— Злокобна птица е кукумявката!

— Злокобна…

— Всяка нощ е тук.

— Всяка…

— Изглежда, че й е приятно да държи компания на мъртвите.

— Изглежда.

— Какво ти е?

— Нищо! Нищо ми няма! Ами, мисля си…

Погледнах Доминго, той беше побледнял, като че ли береше душа.

— Болен ли си?

— Не…

— Страх ли те е?

— Да ме е страх, мен? От кого ще ме е страх?

— От никого, от никого, аз те питах ей така, за да се намирам на работа…

Намеси се сеньорито Себастиан:

— Стига, млъкнете, остава сега и вие да се скарате!

— Не бой се!

— Много ли остава, Паскуал?

— Малко. Защо?

— Питам само.

Казал би човек, че някаква тайнствена ръка беше грабнала къщата и я отдалечаваше все повече.

— Да не би да сме я отминали?

— Не! Все щеше да се види някаква светлинка.

Замълчахме отново. Нямаше как да не сме вече съвсем близо.

— Това ли е?

— Да.

— А защо не каза нищо?

— Защо да ти кажа? Не знаеше ли?

Тишината в моя дом ми се стори странна. По начало жените трябваше да са още там, а жените, както знаете, говорят винаги на висок глас.

— Изглежда, че са заспали.

— Не вярвам! Ето светлина!

Приближихме се до къщата, светеше наистина.

Сеньора Енграсия беше застанала на вратата, съскаше като кукумявката от кипариса, а може би дори и й приличаше…

— Какво правите тук?

— Нали виждаш, сине, чакам те.

— Мене ли чакате?

— Да.

Загадъчните думи на сеньора Енграсия никак не ми харесаха.

— Пуснете ме да вляза!

— Не влизай!

— Защо?

— Ей така, не влизай!

— Но този дом е мой!

— Знам, сине, и дано бъде твой още дълги години!… Но сега не можеш да влезеш.

— Защо да не мога да вляза?

— Защото не бива, сине. Жена ти не е добре!

— Не е ли добре?

— Да.

— Какво й е?

— Нищо, пометна.

— Какво, пометна ли?

— Да, хвърли я кобилата.

Обхвана ме такъв гняв, че ми падна перде пред очите. Бях така заслепен, че не разбирах какво ми говорят…

— Къде е кобилата?

— В конюшнята.

Вратата на конюшнята откъм двора беше ниска… Наведох се, за да вляза, не се виждаше нищо…

— Пр-р-р, кобило!

Кобилата се притисна към яслата; аз отворих внимателно камата си. Всяка погрешна стъпка можеше да има лоши последствия…

— Пр-р-р, кобило!

В утрото изкукурига петел…

— Пр-р-р, кобило!

Кобилата се притискаше към ъгъла. Приближих се, можех вече да я потупам по хълбока… Добичето беше будно и някак неспокойно…

— Пр-р-р, кобило!

Всичко се свърши за миг. Хвърлих се върху нея и забих камата; нанесох й най-малко двайсет удара…

Кожата й беше корава, много по-корава от кожата на Сакариас… Когато излязох оттам, почувствувах болка в ръката. Бях изцапан с кръв до лакътя… Кобилата не издаваше никакъв звук. Само дишането й беше по-дълбоко и по-бързо, както когато я подлагаха на жребец.