Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (26)

Още една бележка на преписвача

Така завършва ръкописът на Паскуал Дуарте. Не можах да установя, въпреки усилията, които положих, дали е бил екзекутиран, след като е стигнал дотук, или е имал време да опише и други свои подвизи, като тези допълнителни записки впоследствие са били загубени.

Лиценциатът дон Бенигно Бониля, собственик на аптеката в Алмендралехо, където намерих, както казах вече, всичко, което съм преписал в предхождащите страници, ме улесни изцяло в моите издирвания. Обърнах с главата надолу цялата аптека, надникнах дори в порцелановите буркани, зад шишетата, над и под шкафовете, в кутията с бикарбонат… Тук се запознах с такива забележителни наименования като например: Мехлем за сина на Закариас, на воловаря и на коларя, замесен от катран и смола, от свинско брашно, от плод на лаврово дърво, от милосърдие, против болести по овцете, горчицата ме накара да кашлям, от валериана ми се доповръща, наплаках се от амоняка, но въпреки труда, който положих, въпреки че молих безброй пъти свети Антонио да ми помогне да намеря продължението, не открих нищо. Трябва да се приеме, че то не съществува.

Много е жалко, че липсват данни за последните години на Паскуал Дуарте. Като се направят някои близки до ума сметки, става ясно, че е бил върнат отново в затвора в Чинчиля (това се разбира от собствените му думи), където е лежал до 1935, а може би и до 1936 година. Съвсем недопустимо е, разбира се, да се мисли, че е излязъл от затвора, преди да избухне Гражданската война. Няма обаче начин да се добере човек до каквито и да било сведения за неговата дейност през петнадесетте революционни дни, които изживя селото му. Като изключим убийството на сеньор Гонсалес де ла Рива — на което нашият герой е бил автор, както е видно от доказателствата и самопризнанията, — не можахме да установим нищо, абсолютно нищо друго за него и макар да имаме сведения за престъпното му деяние по непоправимите му и очевидни последствия, не знам защо Паскуал Дуарте се е затворил изведнъж в себе си и не е казал нито дума, а само когато му е хрумвало, и то много рядко, е почвал да говори за съображенията и подбудите, които са го накарали да извърши убийството. Може би ако изпълнението на присъдата би се отложило за известно време, Паскуал щеше да стигне в спомените си до това събитие и да го изясни напълно, но едно е положително — това не е станало, така че празнотата, която се явява към края на дните му, би могла да се запълни само с хорски приказки, слухове и измислици, което би накърнило истинността на тази книга.

Писмото на Паскуал Дуарте до дон Хоакин Варера е било, по всичко личи, написано едновременно с глави XII и XIII, единствените две глави, написани с лилаво мастило, защото със същото мастило е написано и писмото до споменатия сеньор, което доказва, че Паскуал не е прекъснал окончателно, както ни уверява, разказа си, а е написал писмото, като си е правил сметка да произведе действието си в желаното време, ход, който ни представя нашия герой не толкова загубен и глупав, какъвто на пръв поглед изглежда. Съвсем е ясно — каза ни го старшината от жандармерията Сесарео Мартин, който е изпълнил заръката — как е бил изпратен свитъкът листа от затвора в Бадахос до дома на сеньор Барера в Мерида.

Подтикнат от желанието си да хвърля светлина, доколкото е възможно, върху последните минути на героя, аз писах на дон Сантяго Луруеня, по онова време свещеник в затвора, а днес енорийски свещеник в Магасела (провинция Бадахос), и на дон Сесарео Мартин, по онова време жандарм, служещ в затвора в Бадахос, а сега старшина, командуващ поста в Ла Весиля (провинция Леон) две лица, които в изпълнение на служебните си задължения са се намирали при престъпника, когато е дошло време да си плати дълга към правосъдието.

Ето и отговорите им:

„Магасела (Бадахос) 9. I. 1942 г.

Многоуважаеми сеньор,

Получих току-що и с явно закъснение любезното Ви писмо от 18 декември м.г. и приложените към него 359 написани на машина листа, съдържащи спомените на злощастния Дуарте. Предаде ми ги дон Давид Фрейре Ангуло, понастоящем свещеник на затвора в Бадахос и приятел на пишещия тези редове от младежките години, прекарани заедно в семинарията в Саламанка. Веднага щом отворих плика, за да изпълня дълга си, написах тези няколко реда и ако е рекъл господ, ще продължа писмото утре, след като прочета, съобразно с вашите указания и с не малко любопитство, свитъка листа, който ми изпратихте.

(Продължавам на 10 януари)

Току-що изчетох на един дъх, макар — според Херодот — това да не е най-правилният начин да се чете, изповедите на Дуарте и не можете да си представите какво дълбоко впечатление ми направиха те, каква ярка следа, каква дълбока бразда оставиха в душата ми. На пишещия тези редове, който беше изслушал последните думи на разкаяние на Дуарте със същата наслада, с която селянинът събира златното зърно, силно впечатление произведе прочитането на написаното от човека, който за мнозина е може би хиена (както и аз си мислех, когато бях извикан в килията му), а всъщност, след като проникнах до дъното на душата му, открих, че той не е нищо друго освен кротко агънце, притиснато и изплашено от живота.

За смъртта си Дуарте беше напълно подготвен и само в последния час, когато загуби присъствие на духа, той се отпусна за малко и причини страдание на душата си, което можеше да си спести при повече мъжество.

Той просто ме слиса със своето самообладание и присъствие на духа при уреждане на всички свои духовни дела и когато настъпи мигът да го изведат в двора, произнесе пред всички: «Да бъде божията воля!», думи, изречени с назидателна смиреност, която ни изуми. Жалко, че сатаната грабна последните му мигове, защото в противен случай смъртта му щеше положително да бъде смърт на светец, пример за всички присъствуващи (преди да загуби самообладание, както вече казах). От видяното можах да извлека полза за милосърдната си служба на изцелител на душите. Дано бог го е приютил в свещеното си лоно! Приемете, сеньор, уверенията в най-добрите чувства към Вас, които придружават поздрава на Вашия

презвитер С. Луруеня

П. П. Съжалявам, че не мога да Ви набавя исканата снимка, а не знам и какъв съвет да Ви дам, за да Ви упътя по този въпрос.“

А ето и другото писмо:

„Ла Весиля (Леон), 12. I. 1942 г.

Уважаеми сеньор,

С настоящето потвърждавам получаването на любезното Ви писмо от 18 декември, като се надявам, че моят отговор ще Ви намери в най-добро здраве, на каквото сигурно сте се радвали, когато ми писахте. Аз съм добре — за което благодаря на бога, — макар и да съм се вкочанясал от този климат, в който не бих пожелал да живее и най-големият ми враг. А сега нека Ви уведомя по въпроса за поисканите от Вас сведения, защото не виждам да съществуват служебни съображения, които биха ми попречили да Ви ги дам. Ако имаше такива, щях, с Ваше разрешение, да не кажа и дума дори. За онзи Паскуал Дуарте, за когото ми говорите, аз си спомням и как няма да си спомням, като беше най-прославеният затворник, когото в продължение на дълги години сме охранявали. За това дали е бил с целия си, не бих дал никакви гаранции, дори и да ми предложат Елдорадо, защото той вършеше такива едни неща, които явно свидетелствуваха, че не е в ред. Преди да се изповяда, всичко протичаше редовно, но когато се изповяда за първи път стана явно, че съвестта почна да го гризе и той потърси да я успокои с изкупление. Понеделниците, защото един понеделник бил убил майка си, и вторниците, защото един вторник бил убил сеньор графа де Торемехия, и средите, защото една сряда бил убил не знам си вече кой, така или иначе, случваше се нещастникът да прекарва по половин седмица, без да сложи троха хляб в устата си, и то без никой да го кара. Скоро така измършавя, че палачът щеше сигурно без много труд да сложи край на живота му. Нещастникът пишеше през цялото време, обладан сякаш от някаква треска, и понеже не пречеше никому, директорът, който имаше нежно сърце, ни беше заповядал да го снабдяваме с всичко необходимо, за да продължи да пише, а той продължаваше да пише и не спираше нито за миг. Веднъж той ме извика, показа ми едно писмо в отворен плик («за да го прочетете, ако искате», ми обясни той), адресирано до дон Хоакин Барера Лопес в Мерида, и ми каза, с тон на молба или заповед, това не успях никога да разбера:

— Когато ме отведат, вземете това писмо, подредете този куп листа и предайте всичко на този сеньор. Разбирате ли ме?

След това ме погледна в очите — аз открих в погледа му някаква загадъчност, която ме слиса и прибави:

— Бог ще ви възнагради… защото аз ще измоля това от него.

Изпълних желанието му, защото не виждах нищо лошо в случая, защото винаги съм уважавал волята на мъртвите.

За смъртта му мога само да Ви кажа, че беше напълно обикновена и нещастна, и макар в началото да се правеше на храбрец и да извика пред всички: «Да бъде божията воля!», което ни слиса, скоро загуби куража си и грохна. Като видя къде ще умре, припадна и после, като се съвзе, започна така да крещи, че не иска да умре и че това, което се прави с него, е несправедливо, та трябваше да го тътрим до мястото на екзекуцията. Там целуна за последен път разпятието, което му подаде отец Сантяго, тогавашният свещеник на затвора, истински светец, и така, плюейки и ритайки, без да има пред вид заобикалящите го, завърша дните си, и то по най-низкия и долен начин, по който човек може да умре, издавайки пред всички страха си от смъртта.

Моля Ви, ако Ви е възможно, да ми изпратите две книги, вместо една, когато бъдат отпечатани. Втората книга е за лейтенанта, с когото служим заедно и който ме уверява, че ще заплати сумата с обратна поща, ако Вие нямате нищо против.

Надявам се, че съм успял да удовлетворя искането Ви и Ви поздравявам най-почтително.

Оставам винаги на услугите Ви

Сесарео Мартин

 

Много късно получих писмото Ви и само така може да се обясни големият промеждутък между датите на двете писма. Вашето писмо ми бе изпратено от Бадахос и го получих в Ла Весиля на 10-и, събота, т.е. завчера.“

Какво друго бих могъл да добавя към казаното от тези господа?

Мадрид, януари 1942 г.