Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (21)

15

Бяха изминали седем дена, откак се бях завърнал, когато жена ми, която ме посрещна — поне така ми се стори — с много любов, ме събуди, за да ми каже:

— Мисля си, че те посрещнах много студено.

— Не, жено.

— Но сега се радваш, нали?

— Да, сега се радвам…

Лола беше някак объркана, забелязваше се в нея голяма промяна, и то във всичко.

— Спомняше ли си за мене през цялото време?

— Постоянно, защо мислиш, че се върнах?

Жена ми потъна отново в мълчание.

— Две години не са малко време…

— Не са.

— За две години много вода е изтекла.

— Две години не са кой знае колко време. Един моряк от Ла Коруня…

— Не ми говори за Ла Коруня!

— Защо?

— Ей, така. Хич да я нямаше тази Ла Коруня!

Лола говореше сега гърлено, а очите й потъмняха.

— Много вода изтече!

— Много!

— А аз си мислех, ето вече две години го няма, може пък бог да си го е прибрал.

— Какво си си наумила да ми кажеш?

— Нищо!

Лола зарида горчиво, после съвсем тихичко ми се изповяда:

— Чакам дете.

— Друго дете?

— Да.

Вцепених се на мястото си.

— От кого?

— Не питай!

— Как да не питам? Не мога да не питам! Нали съм ти мъж!

Тя изкрещя:

— Хубав мъж! Дето ми иска смъртта, оставил ме сама цели две години! Мъж, дето бяга от мен, като да съм прокажена! Мой мъж било това…

— Престани!

Да, по-добре беше да не настоявам, подсказваше ми го съвестта. По добре беше да мине време, да се роди детето… Съседите щяха да започнат да говорят за похожденията на жена ми, да ме гледат изкосо, да мърморят тихичко, когато минавам…

— Искаш ли да извикам сеньора Енграсия?

— Тя вече ме прегледа.

— Какво каза?

— Че всичко е наред.

— Не питам за това… Това не ме интересува…

— Какво искаш?

— Нищо… най-добре ще е все пак да оправим някак си нещата между нас… тримата…

По лицето на жена ми се изписа умолителен израз.

— Паскуал, нима ще си способен?

— Да, Лола, способен съм и още как. То не е първото.

— Паскуал, чувствувам го с по-голяма сила, отколкото другите. Усещам, че това дете ще оцелее…

— За да разнася моя позор!

— Или твоето щастие. Хората нищо не знаят.

— Хората? Има си хас да не знаят!

Лола се усмихваше с усмивка на бито дете, като я погледнеш, да ти стане жално.

— Може би ще можем да нагласим така нещата, че да не се разбере.

— Всички ще разберат.

Не чувствувах, че съм лош — бог ми е свидетел, — но човек робува на обичаите както магарето на юлара си.

Ако в същината си на мъж можех да простя, щях да простя, но хората са си хора, та съвсем безполезно е да се опитваш да плуваш срещу течението.

— По-добре ще бъде да я повикаме!

— Сеньора Енграсия ли?

— Да.

— Не, за бога! Пак да пометна? Стига съм раждала напразно, стига съм създавала тор.

Тя се тръшна на земята и започна да целува краката ми.

— Ако поискаш, вземи живота ми!

— Потрябвал ми е твоят живот!

— Вземи очите и кръвта ми, задето те обидих!

— За какво ми са и те!

— Гърдите ми, косата ми, моите зъби! Давам ти, каквото си поискаш, но не ми отнемай детето, само заради него живея!

Най-добре щях да постъпя, ако я бях оставил да плаче, да се наплаче, докато се отпусне отмаляла, с разбити нерви, но вече по-спокойна, по-разумна.

Майка ми, проклетницата, която сигурно е сводничила, бягаше от мене, не се и мяркаше пред погледа ми. Истината не прощава! Тя ми отправяше от време на време по някоя дума, излизаше през едната врата, щом аз влизах през другата, приготвяше ми — това преди не беше никога правила, а и по-късно нямаше да прави — яденето точно навреме. Болно ми става, като си помисля, че трябва да вдъхнеш страх, ако искаш нещата да си вървят по мирно по тихо. Майка ми се показваше толкова кротка във всичко, което вършеше, че просто недоумявах. С нея не пожелах да говоря за Лола, този въпрос засягаше нас двамата и трябваше да се разреши само между нас.

Един ден я извиках, говоря за Лола, за да й кажа:

— Можеш да се успокоиш.

— Защо?

— Защото никой няма да повика сеньора Енграсия.

Лола за миг потъна в размисъл и се вцепени като чапла.

— Много си добър, Паскуал.

— Да, по-добър, отколкото си мислила.

— И по-добър от мен.

— Да не говорим за това! От кого е детето?

— Не ме питай!

— Предпочитам да знам, Лола.

— Но страх ме е да ти го кажа…

— Страх ли те е?

— Да, страх ме е, че ще го убиеш.

— Толкова много ли го обичаш?

— Не го обичам.

— Тогава?

— Защото на мен ми се струва, че убийството е изписано на челото ти.

Тези думи се запечатаха в паметта ми, сякаш с огън дълбани, и понеже са дълбани с огън, с мен ще умрат.

— Ако ти се закълна, че нищо няма да му се случи?

— Няма да ти повярвам.

— Защо?

— Защото не е възможно, Паскуал. Ти си истински мъж!

— Слава богу, но все пак още държа на думата си…

Лола се хвърли в прегръдките ми.

— Години от живота си бих дала, да не беше се случило това.

— Вярвам ти.

— И да можеше да ми простиш.

— Прощавам ти, Лола. Но ще ми кажеш…

— Да.

Никога не бях я виждал по-бледа. Не беше на себе си. На лицето й бе изписан страх, ужасен страх, че моето завръщане носи нещастие. Прегърнах я, погалих я по лицето, говорих и нежно, с любов, така както би говорил на жена си най-верният съпруг. Притиснах я към рамото си, съзнавах колко много страда и се боях да не припадне, като чуе въпроса ми.

— Кой е?

— Контето.

— Контето ли?

Лола не отговори.

Беше мъртва. Главата й бе паднала на гърдите, косите висяха над лицето… Така, както седеше, запази за миг равновесие и след това се строполи върху настлания с дребен чакъл под на кухнята.