Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (11)

5

Мина известно време, без да се случи на Марио нова беда, но понеже почне ли съдбата да преследва човека, за него няма спасение дори и в дън земя да се скрие, настъпи денят, когато, след като го търсихме къде ли не, изведнъж го открихме удавен в една делва с дървено масло. Намери, го сестра ми Росарио. Стърчеше като крадлива сврака, изненадана от внезапен порив на вятъра. Прекатурнат през отвора на делвата, забил нос в дъното… Когато го вдигнахме, струйка дървено масло потече от устата му като златна нишка от намотано в корема му кълбо. Косата му, която приживе беше пепелява, блестеше сега с толкова живи отблясъци, сякаш беше възкръснала в момента на смъртта му. Това беше единственото странно нещо, което съм запомнил от смъртта на Марио.

Майка ми не оплака дори смъртта на детето си. На жена, която не проронва няколко сълзи над нещастието на детето си, сигурно не само сърцето й е кораво. Тя цялата е пресъхнала… За себе си мога да кажа — и съвсем не се срамувам, — че плаках, плака и сестра ми Росарио. И че така силно намразих майка си и толкова бързо растеше омразата ми, че започнах да се плаша от себе си. Жена, която не плаче, е никому ненужен пресъхнал извор или небесна птица, която не пее и на която с волята божа ще окапят крилете, защото на зверовете не им трябват криле!

Много често съм си мислил, пък и сега се замислям дали трябва да напиша истината, причината, заради която първо престанах да уважавам майка си, а после с течение на годините престанах и да я обичам и да се държа с нея както подобава; много съм си мислил, защото исках да внеса яснота в спомените си. За да проумея по кое точно време тя престана да бъде майка в моето сърце и кога по-късно стана мой враг. Заклет враг, защото няма по-лоша омраза от омразата между хора, в чиито жили тече еднородна кръв; враг, по когото си изхабих цялата злъч, защото никого не мразиш с по-голямо настървение от човека, на когото приличаш, и така стигаш до положението да ненавиждаш себеподобния си. След като дълго мислих и не успях всичко да си изясня, единствено ми се отдаде да разбера, че много отрано бях започнал да не уважавам майка си, и то когато не намерих в нея нито една добродетел, която да подражавам, нито един божи дар, който да наследя, и че уважението беше напуснало сърцето ми, когато видях в нея толкова недостатъци, недостатъци, които, събрани накуп, не можеха да се поберат в гърдите ми. Че я мразя, така както истински се мрази човек, почувствувах едва след известно време — защото омразата, както и любовта, се ражда изведнъж — и ако кажа, че тя се появи горе-долу по смъртта на Марио, смятам, че няма да съм сбъркал много.

Подсушихме трупа на детето с ленени конци, за да не се яви прекалено омазнено пред Страшния съд, направихме му саван от някакви басми, които се намериха в къщи, обухме му платнени обувки, които отидох да му купя в селото, и му вързахме бледовиолетовата му вратовръзчица — приличаше на пеперуда, невинно кацнала върху мъртвеца. Сеньор Рафаел, който изведнъж се показа много благоразположен към мъртвия Марио, когото приживе беше така безмилостно измъчвал, ни помогна да приготвим ковчега. Сновеше нагоре-надолу, прилежен и усърден като млада булка, носеше ту гвоздеи, ту дъски, ту кутията с бялата боя, а аз не можех да си откъсна мисълта от неговото усърдие и прилежание, защото, без да съм знаел тогава, както и сега защо — но сърцето ми го подсказваше, — бях сигурен, че вътрешно блаженствува. От време на време казваше някак привидно разсеяно: „Такава е божията воля! Ангелчетата да се приберат в рая!“ — неговите думи ме караха да се замислям толкова дълбоко, че и сега дори с мъка мога да определя какво точно чувствувах. След това, докато ковеше дъските или докато ги боядисваше, повтаряше си като някакъв припев: „Ангелчетата — в рая! Ангелчетата — в рая!“ — и думите му биеха в сърцето ми, сякаш в него имаше часовник… Часовник, който напираше да ми пръсне гърдите… Часовник, който се подчиняваше на ритъма на неговите думи, изговорени бавно и особено изискано, и на израза на влажните му сини очички, каквито са очите на пепелянката, които ме гледаха с явното желание да събудят в мен симпатия, а в жилите ми течеше само потисната омраза… С особено неприятно чувство си спомням онези часове:

— Ангелчетата — в рая! Ангелчетата — в рая!

Проклет старик! А само как се преструваше, хитрецът му с хитрец! Но нека говорим за друго.

За мен винаги е било загадка, но всъщност никога не съм се истински замислял, как точно изглеждат ангелите; беше време, когато аз си ги представях руси и облечени с дълги сини или розови фусти; по-късно ги виждах с цвета на облаците и по-тънички от житни стъбълца дори. Все пак едно мога да кажа, и то със сигурност, че никога не бях си ги представял като братчето ми Марио. Това именно ме караше да мисля, че зад думите на сеньор Рафаел се крие някакво коварство, някакви долни мисли, каквито можеха да се очакват от калпав като него човек.

Погребението на Марио, както преди години погребението на баща ми, беше бедно и скучно. Около ковчега се бяха събрали, не преувеличавам, само пет-шест души — свещеникът дон Мануел, послушничето Сантяго, Лола, три или четири старици и аз. Напред вървеше Сантяго с кръста в ръце, подсвиркваше си и подритваше камъчетата по пътя. Зад ковчега вървеше дон Мануел, с бялата си одежда над расото, подобна на онова наметалце, което си слагат жените, когато се решат, а отзад вървяха стариците, които плачеха и нареждаха, та ако някой ги видеше, щеше да помисли, че те заедно са майки на детето, което носеха в ковчега, за да го положат в гроба.

По онова време Лола ми беше наполовина любима, казвам наполовина, само и само защото, макар да се гледахме с известна симпатия, аз в действителност не бях се осмелил да й кажа нито една любовна дума; изпитвах някакъв страх, че тя ще ме отблъсне, и макар тя да ми даваше не един път повод да се реша да проговоря, в мен надвиваше боязливостта, която ме караше все да отлагам работата, а тя се беше вече проточила повече, отколкото трябва. Аз по онова време сигурно съм бил вече на двайсет и осем или трийсет години, а тя, тъй като беше по-млада от сестра ми Росарио, трябва да е била на двайсет и една или двайсет и две; беше висока, мургава, чернокоса и очите й бяха толкова дълбоки и черни, че като те погледнеше, сякаш с нож те пробождаше. Тялото й беше едно такова стегнато, налято от здраве и сила, сякаш щеше да се пръсне. Беше едра, пълна и по фигурата й човек можеше да си помисли, че е жена, раждала вече, но все пак, преди да продължа и за да не го забравя, искам да ви кажа — за да бъда във всичко верен на истината, — че по онова време тя си беше цяла-целеничка, каквато се беше родила, и не познаваше мъж като манастирска послушница. Наблягам на тази подробност, за да не дам повод да се мислят за нея погрешни неща. Какво щеше по-късно да прави — само бог знае какво точно е било, — то си е нейна работа и работа на нейната съвест, но за това, което правеше по онова време, бях толкова сигурен и така далеч бях от мисълта, че е покварена, щото не бих се колебал нито за миг на дявола душата си да дам, ако ми докажеше противното. Тя стъпваше уверено, пращеше от сила и беше толкова напета, че за нея всичко друго можеше да се каже, освен че е бедна селянка. А гъстата й коса, сплетена в дебела плитка на тила, създаваше такова впечатление за сила, че много месеци след това и когато като съпруг бях неин пълновластен господар, обичах да се шибам с плитката й по бузите, толкова голяма беше мекотата на косата й и толкова особено нейното благоухание — ухаеше на слънце и мащерка и на студените капчици пот, които се появяваха над устните й, когато се задъхваше…

Погребението, нека се върнем на думата си, протече без усложнения; понеже гробът беше вече изкопан, не оставаше нищо друго, освен да положим братчето ми в него и да нахвърлим върху него земята. Дон Мануел почна да чете някакви молитви на латински и жените коленичиха и на Лола се видяха бедрата — бели, преливащи над черните чорапи… Срам ме е от това, което ще кажа, но нека бог го прибави към доводите си за спасение на душата ми, тъй като много усилия ми струва да го призная — в този момент аз се радвах, че е умряло братчето ми… Бедрата на Лола блестяха като сребро, кръвта ми биеше в слепоочията, а сърцето ми сякаш напираше да изхвръкне от гърдите…

Не забелязах кога си отидоха дон Мануел и жените, бях като халосан, когато, седнал на още рохкавата пръст върху трупа на Марио, започнах да се връщам отново към живот. Защо останах там и колко време бях прекарал на това място, са две неща, на които не съм могъл никога да отговоря. Помня, че кръвта ми не преставаше да бие в слепоочията и че сърцето ми все така силно напираше да изхвръкне… Слънцето залязваше, последните му лъчи се забиваха в тъжния кипарис, единствен мой другар в самотата… Беше горещо. Тръпки полазиха по цялото ми тяло, не можех да се помръдна, сякаш бях прикован към мястото си от вълчи поглед…

До мен стоеше Лола; като дишаше, гърдите й се надигаха и се снишаваха.

— Ти ли си?

— Нали виждаш?

— Какво правиш тук?

— Ами нищо! Не виждаш ли? Нищо!

Станах и я хванах за ръката.

— Какво правиш тук?

— Ами нищо! Не виждаш ли? Нищо!

Лола ме гледаше с поглед, който можеше да уплаши човека. Гласът й звучеше като глас, идващ от отвъдния свят, тътнещ и подземен, като да бе се появил от някой гроб.

— Същият си като братчето си!

— Аз ли?

— Да! Ти!

. . . . . . . . . . . . . .

Борихме се яростно. Просната, притисната към земята, тя беше по-хубава от всякога… Гърдите й се надигаха и се снишаваха бързо, дишаше все по-задъхана… Хванах я за косата и я прилепих здраво към земята… Тя се съпротивляваше, опитваше се да се изплъзне…

Ухапах я до кръв и изведнъж тя се укроти и стана покорна като кобилка…

. . . . . . . . . . . . . .

— Това ли искаше?

— Да!

Лола се усмихна. Показаха се хубавите и бели зъби. След това почна да ме гали по косата.

— Ти не си като братчето си! Ти си мъж!

Тя продължи да повтаря глухо:

— Ти си мъж! Ти си мъж!

Земята беше мека, помня, като да беше вчера… А на земята шест макове за мъртвото ми братче: шест капки кръв…

— Не си като братчето си! Ти си мъж!…

— Обичаш ли ме?

— Да.