Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (24)

18

Росарио дойде да ме види, щом научи, че съм се върнал.

— Вчера разбрах, че си се върнал. Не можеш да си представиш колко се зарадвах!

Колко обичах да я слушам да говори!

— Да, знам, Росарио, много очаквах, че ще ми се зарадваш. И аз много исках да те видя!

Изглеждаше, сякаш се бяхме запознали само преди десетина минути и сега си разменяме учтивости. Полагахме усилия разговорът ни да изглежда естествен. След известно време попитах просто, за да прекъсна мълчанието:

— Как стана така, че напусна отново дома ни?

— Ами какво да ти кажа.

— Толкова ли беше притеснена?

— Доста.

— А не можа ли да почакаш?

— Не пожелах…

Гласът й стана дрезгав.

— До гуша ми е дошло от нещастия…

Разбирах я, бедната, тя доста се беше напатила…

— Да не говорим за това, Паскуал.

Росарио се усмихваше с присъщата си усмивка, тази тъжна и някак унила усмивка на всички добри по природа нещастници.

— Да говорим за друго… Знаеш ли, че съм намерила жена за теб?

— За мен?

— Да.

— Жена?

— Да. Защо? Учудва ли те?

— Не… Вижда ми се странно. Кой ще ме обикне мен?

— Все ще се намери някоя. Аз не те ли обичам?

Изповедта на сестра ми, че ме обича, макар и да знаех вече това, ме радваше. Също и нейната загриженост да ми намери жена. Виж ти какво й беше хрумнало!

— А коя е тя?

— Племенницата на сеньора Енграсия.

— Есперанса ли?

— Да.

— Хубава девойка!

— Тя те обича още от времето, когато не беше женен.

— Много дълго е крила чувствата си!

— Какво искаш… За тези работи правила няма.

— А ти какво й каза?

— Нищо; казах и, че все някой ден ще се върнеш.

— И ето че се върнах…

— Слава богу!

Жената, която Росарио ми беше избрала за невеста, беше наистина хубава. Не беше като Лола, напротив, беше съвсем различна, нещо средно между нея и жената на Естевес, дори приличаше малко — ако се вгледа човек внимателно — на сестра ми. Трябва да е била тогава на трийсет или трийсет и две години, които никой нямаше да й даде, толкова млада и запазена изглеждаше. Беше много набожна и дори я избиваше на мистицизъм, явление, много рядко в моя роден край. Оставяше се да я влачи животът, както правят циганите, ръководеше се само от мисълта, която постоянно повтаряше:

— Човек нищо не може да промени. Каквото му е писано, това ще се случи!

Живееше на Хълма с леля си, сеньора Енграсия, доведена сестра на покойния й баща. Понеже беше останала още от най-крехката си възраст кръгло сираче, тя се съгласяваше с всичко и беше много плаха. Никой не можеше да каже, че я е виждал или чувал да влиза някога в спор с когото и да било, а най-малко с леля си, която много уважаваше. Носеше се винаги много спретнато, лицето й беше като ябълка и когато след известно време стана моя жена — моя втора жена, — въведе такъв ред в къщата, че човек трудно можеше да я познае.

Първия път, когато се срещнахме, не ни беше лесно и на двамата. И двамата знаехме какво щяхме да си кажем, и двамата се гледахме крадешком, сякаш всеки дебнеше движенията на другия… Бяхме сами, но това не променяше нещата; бяхме сами вече от цял час и всеки изминат миг ни затрудняваше все повече да почнем разговор. Тя първа наруши мълчанието:

— Понапълнял си малко.

— Възможно е…

— Струва ми се, че и лицето ти е станало по-бледо.

— И други ми го казват…

Аз правех усилия да се покажа любезен и приятен събеседник, но не успявах. Чувствувах се някак затъпял, смазан от някакво бреме, което ме задушаваше, но споменът за тази среща предизвиква в мене едни от най-приятните ми усещания в живота, усещания, чиято загуба ме кара най-много да страдам.

— Как е по ония краища?

— Лошо.

Тя се замисли… Кой знае за какво си мислеше!

— Често ли си спомняше за Лола?

— От време на време. Защо да те лъжа? Понеже цял ден си мислех, спомнях си за всички… Дори и за Контето, можеш ли да си представиш!

Есперанса побледня леко.

— Много се радвам, че се върна.

— Да, Есперанса, аз също се радвам, че ме дочака.

— Че те дочаках ли?

— Да, или не си ме чакала?

— Кой ти го каза?

— Ами нали знаеш. Всичко се узнава.

Гласът и се разтрепѐра, а нейното смущение се предаде и на мен.

— Росарио ли ти каза?

— Да. Зле ли е постъпила?

— Не…

Очите и се напълниха със сълзи.

— Кой знае какво си си помислил за мене!

— Какво искаш да съм си помислил? Нищо!

Приближих се бавно и целунах ръцете й. Тя не ги отдръпна.

— Сега аз съм свободен като тебе, Есперанса.

. . . . . . . . . . . . . .

— Свободен, както когато бях на двайсет години.

Есперанса ме гледаше плахо.

— Не съм още остарял, трябва да помисля за бъдещия си живот.

— Да.

— Да се хвана на работа, да стегна къщата, да устроя живота си. Истина ли е, че си чакала?

— Да.

— А защо не ми го кажеш?

— Казах ти го вече.

Тя имаше право, беше ми го казала вече, но на мен ми беше приятно да го чуя още веднъж, та затова я карах да го повтори.

— Кажи ми го още веднъж.

Есперанса се изчерви като домат. Говореше пресекливо, устните и ноздрите й трептяха като листа, разлюлени от вечерния ветрец, като перушина на кадънка, отпуснала се на слънце…

— Чаках те, Паскуал. Всеки ден се молех да се върнеш час по-скоро. Бог чу молитвите ми…

— Така е.

Целунах пак ръцете й. Чувствувах някакъв свян… Не смеех да я целуна по лицето…

— Ще се съгласиш ли… ще се съгласиш ли?

— Да.

— Знаеш ли вече какво възнамерявам да ти кажа?

— Да. Не говори повече.

Изведнъж тя засия като зората.

— Целуни ме, Паскуал.

Сега гласът й звучеше някак глухо, прегракнало.

— Доста дълго те чаках!

Целунах я пламенно, силно, с обич и с уважение, каквито не бях изпитвал никога към друга жена, и то така продължително, така продължително, че като откъснах устата си, в мен се беше родила вярна обич.