Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (25)

19

Бяха изминали вече два месеца от женитбата ми, когато за първи път долових, че майка ми отново си показва рогата, отново сплетничи, както по времето, преди да ме затворят.

Вбесяваше ме с вечно навъсеното си, неприветливо лице, със заядливите си и винаги злонамерени приказки, с тона на гласа си, когато ми говореше, фалцетиращ и престорен, каквато си беше и тя самата. Макар и да поддържаше от немай-къде някакви отношения с жена ми, тя не можеше да я търпи и толкова зле прикриваше чувствата си, че Есперанса веднъж, когато й беше дошло всичко до гуша, постави въпроса по такъв начин, че ми стана съвсем ясно — няма друго разрешение, освен земя да ни дели, земя да ни дели казваме в нашия край, когато отидат да живеят в две различни селища, но, като се поразмисли човек, същото може да се каже, когато между земята, по която единият ходи и в която другият почива има поне два метра разстояние… в дълбочина…

Много пъти ми се въртеше в главата мисълта да се изселя. Мислех си за Ла Коруня или за Мадрид, или за някъде по-наблизо, за главния град на провинцията например, но все така се случваше — дали поради липса на смелост или поради нерешителност, — че постоянно отлагах решението си. Тогава, когато наистина тръгнах на път, нямаше вече от кого да бягам, освен от самия себе си или от моите спомени… Земята, която трябваше да ни дели, не беше вече достатъчно голяма, за да се скрия от вината си… Малка беше тя, за да се намери на нея място, където да не чувам гласа на съвестта си…

Когато най-сетне тръгнах на път, щях да искам земя да дели мене от сянката ми, мене от името и спомените ми, мене от моята плът, но какво ли щеше да остане от мене, като ми се отнемат сянката, спомените, името и плътта ми?

Има случаи, когато е по-добре да престанеш да съществуваш, по-добре да изчезнеш изведнъж, сякаш земята те е погълнала, или да се разнесеш из въздуха като дим. Това, разбира се, не става в действителност, но ако можеше да се осъществи, ние щяхме да се превръщаме на ангели и нямаше да затъваме все повече в престъплението и в греха, щяхме да се освободим от бремето на заразената ни плът, за която, уверявам ви, нямаше никога вече да си спомняме — такъв ужас ни внушава тя, ако не се намираха винаги някои, загрижени да не я забравим, които се стараят да разпиляват пепелта й, за да дразни тя с вонята си обонянието на душата ни… Нищо не вони толкова силно и толкова лошо, колкото съвестта, проядена от проказата на извършените в миналото злини, колкото болката, че не се отърсваме от злото, която почва да трови, кажи-речи, още от люлката нашия тъжен живот — тази гробница на мъртви надежди.

Мисълта да извършиш убийство — като всички наши най-лоши хрумвания — се промъква постепенно, с вълча стъпка, със змийско пълзене. Мислите, които променят живота ни, никога не нахлуват внезапно. Внезапното ни стиска за гръкляна, но само за няколко мига, след като премине, остават ни дълги години живот. Мислите, които ни карат да подлудеем от най-лошата от всички лудости, лудостта на тъгата, винаги ни обхващат постепенно и неусетно, така неусетно, както покрива мъглата полето или охтиката се вмъква в гърдите. Тази лудост напредва неотразимо, непрестанно, но бавно, равномерно, какъвто е пулсът на сърцето. Днес не я усещаме, може да не я усетим и утре, и вдругиден, може и цял месец да мине, без нищо да забележим. Но ето че като изтече този месец, храната започва да нагарча, споменът — да боли. Болестта започва да се проявява. С всеки изминат ден ставаме все по-мрачни, по-самотни. В главата ни започват да зреят мислите, заради които ще отрежат главата ни, където те са узрели. Отрязват я сигурно за да се сложи край на чудовищната им работа. Възможно е да минат цели седмици без никаква промяна у нас. Онези, които ни заобикалят, свикват с нашата неприветливост и никого вече не учудва нашето странно поведение. Но един прекрасен ден злото наедрява, разпуква се и ние преставаме да поздравяваме хората; те упорствуват да мислят, че сме някакви чудаци или че сме влюбени. Почваме да слабеем, да вехнем, да съхнем. Почваме да чувствуваме омразата, която ни убива, не понасяме вече чуждия поглед, боли ни съвестта, но — какво от това! — по-добре е да боли. Лютят очите ни, които се изпълват с отровна вода, когато гледаме ядовито. Врагът почва да чувствува, че ние сме намислили нещо, но е доверчив; все пак инстинктът не лъже. Нещастието е весело, приветливо и ние изпитваме най-приятно чувство да вадим на показ омразата си, да я влачим по онзи огромен открит площад, в който се е превърнала постепенно нашата душа… Когато почваме да бягаме уплашени насам-натам като кошути, когато слухът стряска сънищата ни, ние вече сме подядени от злото. Няма вече изход, няма възможно спасение. Започваме да пропадаме стремглаво, с лудешка бързина, без надежда да се издигнем, докато сме живи… Може би това ще стане за малко, в последния час, преди да се сринем главоломно надолу, в пъкъла… Страшна съдба!

Майка ми упорствуваше да ме дразни — това й доставяше удоволствие, — а в мен злото растеше, наедряваше като муха, която се върти около разлагащ се труп. Злъчката, която преглъщах, отрови сърцето ми и толкова лоши бяха мислите, които започнаха да ме спохождат тогава, че направо се плашех от собствения си гняв. Не исках и да я видя дори. Дните минаваха досущ еднакви, една и съща болка чоплеше сърцето ми, едни и същи предчувствия за буря помътваха очите ми…

В деня, когато реших да прибягна до ножа, бях толкова изтощен, толкова убеден, че злото трябва да се обагри с кръв, че мисълта да убия майка си не ме стресна никак. Беше нещо, което се налагаше от съдбата, нещо, което нямаше как да не настъпи, и настъпваше наистина, нещо, което аз трябваше да извърша и което не можех да избягна, независимо от това дали го желаех, или не, защото ми се струваше, че е изключено да променя решението си, да се върна назад, да предотвратя това, за което сега съм готов да отсекат едната ми ръка, само и само да не беше се случвало, но което тогава предизвиквах, за което се готвех с упоритостта на селянина, загрижен за своите посеви.

Всичко беше обмислено до най-малки подробности. Прекарвах по цели нощи, обладан от една и съща мисъл, за да си дам кураж, за да набера сили. Наточих ловджийския си нож, с дългото му и широко острие, което приличаше на царевичен лист, с жлеб по цялата му дължина, със седефена дръжка — едно наистина опасно бойно оръжие. Оставаше само да определя датата и след това да не се разколебая, да не се обезсърча, трябваше на всяка цена да изкарам докрай, да запазя хладнокръвие и… после да муша, да муша без жал, бързо, и да избягам, да отида много далеч, в Ла Коруня, да се добера до мястото, което никой не знае, където бих могъл да живея в мир и да изчакам хората да забравят, забрава, която ще ми позволи да се завърна, за да заживея отново…

Причини нямаше съвестта да ме гризе. Човек чувствува, че го гризе съвестта му само когато е извършил неправда — когато бие дете, когато разваля лястовиче гнездо… Но за онези наши дела, към които ни тласка омразата, към които се насочваме, сякаш приспани от някаква идея, ние няма никога да се разкаем, а и няма никога да почувствуваме угризения на съвестта си.

Това стана на десети февруари хиляда деветстотин двадесет и втора година. Десети февруари се падаше тази година в петък. Времето беше ясно както винаги през този месец в родния ми край. Слънцето грееше приятно, а на площада, струва ми се, че си спомням добре, имаше повече деца от всеки друг път — играеха си на топчета или на ашици. Пак премислих нещата, но се помъчих да се овладея и сполучих. За мен нямаше връщане назад, защото то щеше да бъде фатално, щеше да ме убие, кой знае дали нямаше да се самоубия. Може би щях да се намеря в дъното на Гвадиана или под колелата на влака… Не, нямаше как да се откажа, трябваше да вървя напред, все напред, докрай. Това беше вече въпрос на чест.

Жена ми сигурно беше усетила нещо.

— Какво ще правиш?

— Нищо, защо?

— Не знам, изглеждаш ми някак особен.

— Глупости!

Целунах я, за да я успокоя. Това беше последната ми целувка. Колко далеч бях от тази мисъл тогава! Ако си бях дал сметка, щях да потръпна…

— Защо ме целуваш?

Въпросът й ме слиса.

— Защо пък да не те целуна?

Думите й ме накараха да се размисля. Струваше ми се, че тя знае какво точно ще се случи, сякаш беше в течение на всичко.

Слънцето залезе там, където си залязва всеки ден. Стъмни се… Седнахме да вечеряме… Жените си легнаха… Аз останах като винаги в кухнята. Забавлявах се да ровя жаравата на огнището. От доста дълго време не ходех в кръчмата на Мартинете.

Беше настъпила минутата, минутата, която от толкова дълго време чаках. Трябваше да събера кураж, да свърша бързо, колкото се може по-бързо. Нощта е кратка и през нощта трябваше да свърша всичко, зората трябваше да ме свари далеч, много далеч от селото.

Дълго се вслушвах. Не се чуваше нищо. Влязох в стаята на жена си; тя спеше и аз я оставих да спи. Сигурно и майка ми беше вече заспала. Върнах се в кухнята, събух се. Подът беше студен и камъчетата се забиваха в ходилата ми. Извадих от канията ножа и той блесна като слънце под светлината на пламъка.

Тя лежеше там, под чаршафа, забила лице във възглавницата. Не оставаше нищо друго, освен да се хвърля върху нея и да я намушкам с ножа. Нямаше да се помръдне дори, нямаше да охне, нямаше да й дам време… Сега вече ръката ми можеше да я достигне, а тя спеше дълбоко, потънала в някакъв друг свят. Господи, колко далеч са винаги жертвите от мисълта, че ще бъдат убити! Желаех да нанеса удара, но не успявах да го сторя. Вдигнах ръката с ножа, но не намерих сили и тя се отпусна край тялото ми.

Дали да не замижа и да почна да удрям? Това беше невъзможно. Да удряш слепешката, е все едно да не удряш, равносилно е да нанасяш удари във въздуха… Трябваше да нанеса ударите си с широко отворени очи, за да бъдат мои съучастници и петте ми сетива. Трябваше да не губя хладнокръвие, да си възвърна спокойствието, което сега, изправен пред майчиното ми тяло, сякаш ме напусна… Времето течеше и аз продължавах да стоя прав, неподвижен като статуя, и все не можех да се реша да премина към действие. Не смеех, все пак не беше ли тя моя майка, не беше ли тя жената, която ме беше родила и на която само заради това трябваше да простя?… Не! Не можех да й простя за това, че ме е родила. С това, че беше ми дарила живот, тя не ми беше направила никакво добро, никакво… Нямаше повече време за губене, трябваше най-сетне да се реша… Настъпи минута, когато сякаш спях прав, с нож в ръка, като истинско изображение на престъплението… Мъчех се да надвия себе си, да си възвърна силите, да ги съсредоточа. Горях от желание да свърша час по-скоро, да изляза тичешком и да бягам, докато се строполя някъде изнемощял. Силите ми се изчерпваха. От цял час вече стоях край нея, сякаш я пазех, сякаш бдях над съня й. А бях влязъл при нея, за да я убия, за да я погубя, за да отнема с ножа живота й!

Може би престоях там още един час. Не, в никой случай! Не можех. Това надхвърляше силите ми, разбунваше кръвта ми. Понечих да избягам. Но рискувах, като излизам, да вдигна шум, щеше да се събуди и да ме познае. Не, не можех да избягам. Аз се бях понесъл стремглаво към гибелта си… Единственият изход беше да удрям, да удрям безмилостно, бързо, за да свърша колкото се може по-скоро. Но и да удрям не можех… Стоях сякаш в някакво блато и потъвах все повече и повече, без изгледи да се измъкна, без възможно спасение… Тинята стигаше вече до гушата ми. Щях да умра, удавен като котка… Но нямах сили да я убия, бях се сякаш схванал.

Обърнах се, за да изляза. Подът изскърца. Майка ми се обърна в леглото.

— Кой е?

Сега вече нямах избор. Хвърлих се върху майка си и я сграбчих. Тя почна да се бори и се отскубна. За миг успя дори да ме хване за гърлото. Крещеше като луда. Борехме се, по-страшна схватка не бихте могли да си представите. Ревяхме като диви зверове, пяна покриваше устата ми… По едно време се обърнах и съзрях жена си. Бледа като мъртвец, застанала до вратата, тя не смееше да влезе. Носеше лампа в ръка и на нейната светлина видях лицето на майка си — мораво като владишко расо. Продължихме да се борим. Разкъсах дрехите й, разголиха се гърдите й. Проклетницата беше по-силна от дявола. Трябваше да напрегна всичките си мъжки сили, за да я обуздая. Петнадесет пъти я сграбчвах и петнадесет пъти тя успяваше да се изплъзне. Драскаше ме, риташе ме, удряше ме с юмруци, хапеше ме. В един миг захапа зърното на лявата ми гърда и го изтръгна из корен.

Точно тогава успях да забия ножа в гърлото й…

Кръвта й бликна със сила и изпръска лицето ми. Беше топла като утроба и имаше вкуса на агнешка кръв…

Пуснах я и излязох тичешком. На излизане се сблъсках с жена си. Лампата й изгасна. Спуснах се да бягам през полето и тичах, тичах без отдих, цели часове. Полето беше свежо и по жилите ми се разля особено чувство на облекчение…

Дишах отново…