Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (7)

1

Аз, сеньор, не съм лош, макар и да не липсват причини да бях лош. Ние, смъртните, се раждаме еднакви и въпреки това, докато растем, съдбата сякаш се забавлява да ни моделира по различен начин, като да сме от восък, и да ни насочва по различни пътеки към същия край — смъртта. Има хора, на които им се отрежда да шествуват по път, окичен с цветя, а има и такива, на които е писано да вървят по път, осеян с тръни и бодили. Едните гледат спокойно и при уханието на собственото си щастие се усмихват невинно; другите страдат под безмилостното слънце на равнината и стоят настръхнали, като звяр в отбрана. Едно е да се гиздиш и ръсиш с одеколон, друго е да се украсяваш с татуировки, които след това никой вече не може да заличи…

Родил съм се преди много години — трябва да има най-малко петдесет и пет — в едно загубено село в провинция Бадахос; то е разположено на около две левги от Алмендралехо, сгушено край един равен и безкраен като ден без хляб път, равен и безкраен като дните на човек, осъден на смърт — така равни и така безкрайни, че за ваше щастие вие не можете дори и да си ги представите.

Селото е топло и слънчево. В него изобилствуват маслинови дървета и с ваше извинение свине, къщите са толкова бели, че още ме болят очите, като си ги спомня, площадът е постлан с плочи и посред площада има хубава чешма с три чучура. Преди много години, когато напуснах селото, от чучурите не течеше вода и въпреки това колко хубава беше чешмата, колко изящна се струваше на всички със статуйката на голо дете и с корито със стени, подобни на мидена черупка. На площада се издигаше общината, голяма и правоъгълна като кутия пури, с кула по средата и на кулата часовник, бял като нафора, спрял завинаги на девет часа, сякаш селото нямаше нужда от неговите услуги, а само от украсата му. В селото имаше съвсем естествено хубави къщи и грозни къщи, а грозните къщи са както винаги много повече; имаше една, на два етажа, къщата на дон Хесус, да й се ненагледа човек, със салон, изпълнен с майолики и саксии. Дон Хесус е бил винаги голям приятел на растенията и беше заръчал, така си мислех аз, на икономката си да се грижи за здравеца, хелиотропите, палмите и ментата със същата обич, с която се отглеждат деца, защото старицата притичваше по всяко време с лейка в ръка, за да полива саксиите с такова внимание, че сигурно растенията бяха благодарни, ако се съди по пищната им зеленина и буйния им цъфтеж. Къщата на дон Хесус беше също на площада и — странно за богатството на собственика, който при това беше и скъперник — тя се отличаваше от другите не само по всичко хубаво, което вече изброих, но и по нещо, което я правеше по-грозна от всички останали къщи. Фасадата й не беше белосана както тези на най-бедняшките къщи, а с естествения цвят на камъка, който е толкова прост и обикновен. Но той сигурно си имаше своите съображения. Над вратника можеше да се види каменен герб — казват, че бил много ценен — с две глави на древни бойци с шлемове и пера, които гледаха едната на изток, а другата на запад, сякаш искаха да покажат, че бдят, за да забележат отдалече онзи, който би се задал както от едната, така и от другата страна. Зад площада и от страната на Донхесусовата къща се издигаше енорийската църква, с каменната си камбанария и с камбанка, която звънтеше по такъв неописуем начин, че не престава да отеква в паметта ми, сякаш и сега звънти някъде из тези ъгли… Кулата на камбанарията беше висока колкото часовниковата и щъркелите знаеха на коя точно кула са им били гнездата предишното лято; куцичката щъркелица, която издържа тук две зими, беше от гнездото на църковната кула, откъдето бе паднала като малка, подплашена от ястреба.

Моята къща беше разположена извън селото, на около двеста разкрача от крайните къщи. Беше тясна и на един кат, което напълно отговаряше на моето положение, но понеже аз я обикнах, случваше се понякога дори да се гордея с нея. Единственото в моята къща, което заслужаваше всъщност да се види, беше кухнята — влизаше се първо в нея, — тя беше винаги чиста и грижливо варосана. Разбира се, подът й беше пръстен, но така добре трамбован, при това с набити камъчета, които образуваха рисунки, че не беше в никой случай по-лоша от много други, където собствениците бяха направили циментова настилка, за да се чувствуват по-модерни. Огнището беше широко и просторно и около калпака му имаше полици с декоративни плочи, стомни със сини шарки, чинии, изрисувани в синьо или оранжево — на някои от тях бяха изобразени човешки лица, на други — цвете, на трети — риби, а на четвърти бе изписано някое име. По стените висяха различни вещи: един много хубав календар, на който девойка, седнала в лодка, си вееше с ветрило, а под нея се четеше — буквите бяха написани със сребърен прашец — „Модесто Родригес, първокачествени колониални стоки, Мерида (Бадахос)“, цветен портрет на тореадора Еспартеро с блестящото му гала-облекло и три или четири снимки — едните малки, а другите средно големи — на не знам кои хора, защото бях свикнал да ги виждам все там, така че не ми е идвало просто наум да попитам кои са те. Имахме също будилник, закачен на стената, и то не като украшение, защото винаги е работил точно, един червен плюшен игленик, на който бяха забодени хубави карфици с цветни стъклени главички. В кухнята имаше малко и съвсем прости мебели: три стола — единият от тях с много фина изработка, с облегалка и извити дървени крака, с плетена седалка — и една маса от борово дърво с чекмедже, която беше малко ниска за столовете, но вършеше работа. В кухнята човек се чувствуваше добре. Приятно беше в нея през лятото, когато не палехме и в нея беше хладно, та привечер сядахме на каменния под на огнището и отваряхме широко вратите; през зимата пък беше топло, защото в него понякога при малко повече грижа се запазваше жарава до сутринта. Когато в огнището играеха пламъчета, приятно беше да гледаш нашите сенки по стената. Те се движеха, приближаваха и отдалечаваха, веднъж бавно, друг път с леки скокове, сякаш си играеха. Спомням си, че когато бях малък, се плашех и дори сега, вече станал зрял мъж, изтръпвам, като се сетя за онези страхове.

Останалото в къщата беше толкова обикновено, че не заслужава да бъде описано. Имахме още две стаи, които можеха да се нарекат стаи само защото в тях се живееше, а не по някакви други белези, и конюшня.

Като се сещам за нея от време на време, не знам защо й давахме това име, толкова беше празна и занемарена. В една от стаите спяхме аз и жена ми, а в другата — моите родители, докато господ или може би дяволът реши да си ги прибере; след това тя си стоеше почти винаги празна, отначало защото нямаше кой да спи в нея, а по-късно, макар и да имаше вече кой, всеки предпочиташе кухнята, тъй като тя беше по-светла и в нея не духаше. Сестра ми, когато идваше, спеше винаги там, а дечицата, докато ги имах, все натам ги теглеше, щом като се отскубнеха от майка си. Правичката да си кажа, стаите не бяха нито много чисти, не ги бях потегнал както следва, но нямаше и чак толкова причини за оплакване. В тях все пак можеше да се спи, а това беше и най-важното, на завет от коледните дъждове и на хлад по богородичните жеги. Най-грозното в къщата беше конюшнята; беше тъмна и мрачна и стените и бяха просмукани от същата миризма на умрял добитък, която се носеше от оврага, когато през месец май труповете на измрелите животни започваха да гният и събираха гарваните.

Странно е, но като младеж, ако ме лишеха от тази миризма, чувствувах се обзет от някаква смъртна мъка; спомням си за онова пътуване, което направих до главния град на провинцията, за да се явя пред военните; цял божи ден сновях не на себе си нагоре-надолу, душех въздуха като ловджийско куче. Когато се прибрах в хана, помирисах сукнения си панталон и кръвта закипя отново в жилите ми… Захвърлих възглавницата и положих глава на сгънатия панталон. Спах непробудно като къпан.

В конюшнята държехме мършаво и изпосталяло магаренце, което ни помагаше в полската работа, а когато нещата тръгваха по-добре, което, ако искам да се придържам към истината, не винаги се случваше, отглеждахме също, с извинение, две или три свине. Зад къщата имахме двор, не много голям, но вършеше работа, а в него кладенец, които по-късно се наложи да затрупам, защото водата му беше опасно замърсена. Зад двора течеше вада. Понякога тя почти пресъхваше, но пълноводна никога не съм я виждал. Беше мръсна и воняща като цигански катун, но в нея аз ловях чудесни змиорки и доста често привечер го правех, ей тъй, за да си убивам времето. Жена ми, която между другото беше и духовита, казваше, че змиорките са тлъстички, защото ядат същото, което яде дон Хесус, само че един ден по-късно. Когато ми хрумнеше да ловя змиорки, часовете летяха неусетно, така че почти винаги се стъмваше, преди да се сетя да си вдигна чуковете и да се прибера. Там, далеч, подобно на ниска и дебела костенурка, на свита на кълбо змия, която се бои да се отлепи от земята, Алмендралехо започваше да пали електрическите си светлини… Жителите му естествено не знаеха, че аз по това време ловя змиорки, че гледам как палят светлини в къщите си, че си представлявам дори как казват неща, които аз си измислям, че водят разговори, които на мене са ми хрумнали в главата. Жителите на градовете живеят с гръб, обърнат към истината, и много често не си дават дори сметка, че в полето, на няколко километра разстояние, един селянин се развлича, мислейки си за тях, докато сгъва въдицата си и вдига от земята ракитовата кошничка, в която има няколко змиорки.

Все пак винаги съм смятал лова на змиорки като забавление, несвойствено за мъжете, и по-често посвещавах свободното си време на лова; в селото ми излезе име на доста добър ловец и нека си позволя нескромността да кажа, че тези, които ми създадоха тази слава, не са били на погрешен път. Имах си една кучка птичарка: Чиспа, злонрава и свирепа, с която се разбирахме много добре. С нея отивах често сутрин на блатото, отдалечено на осем километра от селото, в посока на границата с Португалия, и никога не се връщах у дома с празни ръце. Когато тръгвах да се връщам, кучката ме изпреварваше и винаги ме чакаше на кръстопътя; там имаше кръгъл и плосък камък, подобен на ниско столче, за което си спомням с най-добри чувства, като за жив човек; и то по-добри, във всеки случай, от тези, които храня към много хора… Камъкът беше широк и някак вдлъбнат, та като сядах на него, задникът ми, с извинение, се наместваше в него така удобно, че всеки път, когато трябваше да стана, изпитвах съжаление; прекарвах дълго време седнал на камъка при кръстопътя, подсвирквах си, поставил пушката между краката, заглеждах се в това, което можеше да се види, и изпушвах няколко цигари. Кучката заставаше пред мене на задните си лапи и ме гледаше с наведена настрани глава с двете си много будни кестеняви очички; аз и говорех, а тя наостряше леко уши, сякаш искаше да ме разбере по-добре; когато не й говорех, тя хукваше да гони някой скакалец или само променяше стойката си. Всеки път, когато ставах да си ходя, обръщах, без да знам защо, глава към камъка, като че ли исках да си взема сбогом от него. Един ден камъкът ми се видя толкова натъжен, че си отивах, та нямаше как, върнах се назад и пак седнах… Кучката застана отново пред мен и пак ме погледна; сега си давам сметка, че тя имаше погледа на свещениците — изповедници, въпросителен и студен, какъвто разправят, че бил и погледът на риса… Тръпка разтърси цялото ми тяло, сякаш някакъв ток напираше да изтече през ръцете ми. Цигарата ми беше угаснала; стисках нежно пушката — едноцевка между краката си. Кучката продължаваше да ме гледа втренчено, сякаш не ме беше виждала никога, сякаш искаше внезапно да ме обвини в нещо, и погледът й така сгорещяваше кръвта в жилите ми, че усещах как настъпва моментът, в който нямаше да устоя; беше горещо, страшно горещо и моите очи се извръщаха уморени от забития в мен като гвоздей поглед на животното…

Грабнах пушката и стрелях; напълних я пак и гръмнах повторно. Кръвта на кучката, тъмна и лепкава, бавно се разстилаше по земята.