Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (10)

4

Надявам се, че ще ми простите за безпорядъка в моя разказ, увличам се да говоря за отделни хора и не се придържам към последователността, движа се от началото към края и от края към началото като залутан в пясъка рак, но аз не мога — така поне мисля — да разказвам по друг начин, нещата изникват от само себе си и както ми идват на ума, не съм се помъчил да изградя нещо стройно като роман, защото това нямаше по всяка вероятност да ми се отдаде и винаги щях да бъда изложен на опасността да се впусна да говоря безспир, докато почувствувам, че ми секва дъхът, че въздух не ми стига и тогава ще се чудя откъде да почна и какво да правя.

Годините летяха за нас както за всички хора, у дома животът протичаше по все същите пътеки и само ако започна да измислям, ще съм в състояние да прибавя някои неща, които да не можете самите вие да си представите.

Петнайсет години след като се беше родило сестричето ми и когато най-малкото можеше да се очаква, че майка ми ще ни роди брат — та тя беше само кожа и кости, пък и не малко години й се бяха натрупали на гърба, — ето че една сутрин осъмна с пълен корем, кой знае от кого, макар и да подозирам, че ще да е било от сеньор Рафаел, с него се беше свързала по това време, така че не ни оставаше нищо друго, освен да изчакаме да изтече определеният от природата срок, за да посрещнем новия член на семейството. Раждането на нещастния Марио — това име дадохме на новия брат — беше по-скоро неочаквано и неприятно събитие, защото като връх на всичко, сякаш не беше достатъчен срамът, че майка ми ражда на тези години, всичко това съвпадна със смъртта на баща ми, която, ако не беше толкова трагична, можеше да предизвика смях, стига, разбира се, да се погледнеше на нея хладнокръвно. Когато Марио дойде на бял свят, баща ми беше вече от два дни затворен в килера; беше го ухапало бясно куче и макар отначало да смятахме, че няма да го хване бяс, по-късно го нагазиха такива едни втрисания, които ни убедиха в обратното. Сеньора Енграсия ни предупреди, че погледът му можеше да накара майка ми да пометне и понеже за нещастния нямаше лек, успяхме да го затворим с цената на неимоверни усилия и с помощта на няколко съседи. Внимавахме много, защото хапеше, който му попаднеше, и то така, че можеше да отнесе ръката на някого, ако успееше да я докопа. Още си спомням с мъка и уплаха за онези часове. Господи, какви усилия трябваше да положим ние всичките, за да му надвием! Мяташе се като лъв, кълнеше се, че ще ни избие всичките и такъв огън гореше в очите му, че щеше несъмнено да си изпълни заканата, ако му позволеше бог. От два дена, повтарям, го държехме затворен и той така крещеше и така риташе вратата, че стана нужно да я подпрем с греди, следователно нямаше нищо странно в това, че Марио, стреснат и от крясъците на майка ми, се появи на този свят уплашен и като че ли не с целия си. Баща ми се смълча на следващата нощ — точно срещу Богоявление — и когато отидохме да го извадим, тъй като разбрахме, че е умрял, намерихме го там, проснал се на пода, на лицето му беше изписан такъв страх, сякаш беше слязъл вече в ада. Аз доста се уплаших, като забелязах, че майка ми, вместо да плаче, както очаквах, започна да се смее и не разбрах как се въздържах да спра сълзите си, които напираха при вида на трупа с изцъклени, кървясали очи и с полуотворена уста, захапала морав език. Когато дойде време да го погребем, дон Мануел, свещеникът, щом като ме видя, ми дръпна една кратка проповед. Не помня много нещо от това, което ми каза; говори ми за отвъдния живот, за небето и за ада, за Дева Мария, за паметта на баща ми и когато на мен ми хрумна да кажа, че колкото за паметта на баща ми, най-добре е да не си го спомням, дон Мануел прекара ръка по главата ми и ми каза, че смъртта пренася хората от едно царство в друго и че се показва много ревнива, ако ние мразим това, което тя е отнесла, за да го съди бог. Не го каза точно така, говорѝ, разбира се, с много точни и ясни думи, но всъщност това, което поиска да ми каже, не се различава много от това, което написах тук. Оттогава, колчем срещнех дон Мануел, го поздравявах и му целувах ръка, но когато се ожених, жена ми каза, че ще започнат да ме подиграват, че съм баба, ако продължавам да правя тези неща, и аз, разбира се, престанах да го поздравявам. По-късно научих, че дон Мануел бил ме сравнил с роза, цъфнала на бунище, и господ знае защо в същия миг изпитах желание да го удуша. После забравих, защото, макар по природа да съм сприхав, гневът ми стихва бързо, а на всичко отгоре и като се поразмисля малко, не съм бил никога много сигурен дали бях вникнал напълно в смисъла на онези думи. А може би дон Мануел не беше казал нищо подобно — на хорските приказки не бива да се вярва сляпо, — пък и да беше го казал… Кой знае какво е искал точно да каже! Кой знае дали не е искал да каже това, което аз разбрах!

Ако Марио беше имал разум, когато напусна този грешен свят, сигурно нямаше да си тръгне много доволен от него. Той живя малко сред нас, сякаш беше надушил в каква роднинска среда му предстоеше да живее и беше предпочел да я жертвува и да потърси обществото на невинните в рая. Бог знае, че той налучка правилния път, а да не говорим колко страдания си спести, като живя толкова малко! Когато ни напусна, Марио не беше още навършил десет години, малко на брой за големите му страдания, но несъмнено достатъчни, за да се научи да говори и да ходи, а той изобщо нито проговори, нито проходи. Влачеше се, нещастникът, като змия по земята и с гърлото и носа издаваше някакви писъци също като плъховете — това само се научи да прави. Още от самото начало на всички ни стана ясно, че клетото се беше родило малоумно и малоумно щеше да си умре; едва след като навърши година и половина, му поникна първият зъб. Но той не само закъсня, а и израсна толкова не на място, че сеньора Енграсия, истинско наше провидение в толкова много случаи, му го извади с канап, за да не вземе да се забие в езика му. По същото време и може би поради многото кръв, която нагълта след изваждането на зъба, целият му задник (с извинение) се изрина и сетне, поради това, че гнойта се смеси с пикочта, кожата му се обели до живо месо. Наложи се да го лекуват с оцет и сол, та бедното така се дереше да плаче, че можеше да скъса от мъка и най-коравото сърце. След това изминаха няколко години на относително спокойствие. Детето си играеше с една бутилка — бутилките привличаха най-силно вниманието му, — или се изтягаше на слънце, а от време на време пълзеше било из двора, било до външната врата. И така си живуркаше невинното създание, кога по-добре, кога по-зле, но все пак по-спокойно. Един ден обаче — беше навършило четири години — съдбата внезапно се овълчи срещу него. Без да си го е търсил или желал, без да е обидил бога или който и да било човек, една свиня (с извинение) изяде на Марио двете уши. Дон Раймундо, аптекарят, наръси раните му с някакъв жълтеникав прах, сигурно сяра, и толкова жалък му беше видът — пожълтяло и без уши, — че всички съседки му носеха по нещичко в неделя — повечето от тях сладкиши, други бадеми, трети маслини в масло или малко наденица… Бедният Марио! Как благодареше за вниманието с черничките си очички! Състоянието му, и без това лошо дотогава, се влоши още повече след злополуката със свинята (с извинение). По цели дни и нощи плачеше и виеше като изоставено и понеже малкото търпение, което беше останало у майка ми, се изчерпа точно когато й беше най-нужно, лежеше с месеци наред по пода и се хранеше с каквото му се подхвърляше. Беше толкова мръсно, че дори и аз — защо да лъжа, никога не съм се мил много често — се гнусях от него. Когато някоя свиня (с извинение) се мярваше пред погледа му, а това на село си се случва доста често, колкото и да не ти се иска, братчето ми изпадаше в такава тревога, че направо полудяваше — крещеше още по-силно от обикновено, — мъчеше се да се скрие зад нещо и по лицето и в очите му се изписваше такъв ужас, че и дяволът би се стъписал — сигурен съм в това, — ако се опиташе да се появи на земята.

Спомням си, че един ден — беше неделя, — по време на една от онези ужасни уплахи, толкова голям беше страхът му и толкова силен гневът му, че в бягството си нападна — един господ знае защо — дошлия у дома сеньор Рафаел, който след смъртта на баща ми се разпореждаше у нас, като да беше у дома си. Нещастното взе, че ухапа стареца по крака; да знаеше колко щеше да си изпати, нямаше да го направи, защото нападнатият така го ритна със свободния си крак по мястото, където беше останал белег от изяденото ухо, че малкото се вцепени като мъртво. От него шурна някаква течност, а аз си помислих, че ще му изтече кръвта. Старецът се хилеше, сякаш беше извършил кой знае какъв подвиг, а аз така го намразих от този ден, че, кълна се, щях да го затрия при първия удобен случай, ако господ не беше го отдалечил от погледа ми своевременно.

Детенцето остана да лежи проснато на земята, а майка ми — уверявам ви, че се уплаших, защото тогава разбрах какъв калпав човек е тя — не посегна да го вдигне, а заприглася на смеха на дон Рафаел. Бог ми е свидетел, че не ми липсваше желание да го вдигна, но предпочетох да не ГО сторя, защото, ако сеньор Рафаел беше подхвърлил, че съм много нежна душичка, кълна се в бога, щях да го претрепя пред очите ма майка ми.

Тръгнах към селото, за да се опитам да забравя. По пътя срещнах сестра си — тя по това време живееше при нас, — разказах й за случилото се и прочетох в очите й такава омраза, че си представих колко зла може да бъде тя, ако ти е враг. Спомних си, не знам защо, за Контето и се засмях при мисълта, че някой ден сестра ми можеше да го погледне с тези очи…

Когато, два дълги часа след случилото се, ние се прибрахме у дома, сеньор Рафаел си вземаше сбогом. Марио продължаваше да лежи ничком, там, където го бях оставил. Стенеше тихо, а белегът на мястото на ухото му беше станал още по-морав и по-грозен. Сестра ми, за която си мислех, че ще писне до бога, го вдигна от пода и го постави да легне в коритото. Тогава тя ми се видя по-хубава от всеки друг път — роклята й беше синя като небето, тя се държеше като майка, готова да защити със зъби и нокти рожбата си, тя, която не беше и никога нямаше да бъде майка…

Когато сеньор Рафаел си отиде най-сетне, майка ми взе Марио, полюля го в скутите си и му близа цяла нощ раната като току-що родила малките си кучка; детенцето се оставяше да го глезят и се усмихваше… Заспа с тази усмивка на устните си. През тази нощ аз го видях за пръв и последен път да се усмихва…