Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (5)

Съпроводително писмо към оригинала

До сеньор Хоакин Барера Лопес,

град Мерида

 

Многоуважаеми сеньор,

Ще ме извините, че Ви изпращам моя дълъг разказ, придружен от настоящото писмо — а за писмо и то е некъсо, — но се оказа, че от всички приятели на дон Хесус Гонсалес де ла Рива (бог да го прости, както сигурно и той е простил на мене) Вие сте единственият, чийто адрес помня, и затова искам да го предам на Вас, за да се освободя от присъствието му, което просто ме изгаря, и то само като си помисля, че съм могъл да го напиша, и за да не взема да го хвърля, когато ме хване мъката, а с такава бог с щедра ръка ме дарява напоследък, като лиша по този начин някои хора да научат това, което аз не знаех до мига, когато беше вече прекалено късно.

Позволете ми да се дообясня. Макар за жалост да си давам ясна сметка, че ще ме поменават с проклятие, тъй като реших да разкажа нещичко от онова, което си спомням за моя живот, чрез тази откровена изповед, която сама по себе си не е малко изкупление, искам да разтворя, доколкото мога, съвестта си. Никога не съм имал добра памет, та много е вероятно да съм пропуснал някои дори и интересни преживелици, но въпреки това се залових да разкажа онова, което не е успяло да се изличи от паметта ми и което ръката ми не отказа да изпише върху хартията, защото имаше работи, които предпочетох да не ги напиша и да го забравя, тъй като опитът дори да ги разкажа, стягаше сърцето ми до пръсване. Когато започнах да пиша този особен вид спомени, ясно съзнавах, че в живота ми сигурно ще остане нещо — смъртта ми, която дано бог даде да бъде най-безболезнена, — което в никой случай не ще успея да разкажа; много дълго съм си мислил по този въпрос и мога да се закълна в малкото дни, които ми остават, че неведнъж ми се е струвало, че ще загубя свяст, когато умът ми не ми даваше отговор къде да поставя крайната точка. Реших, че по-добре ще е да започна и да оставя развръзката недописана до мига, когато бог спре ръката ми. Така и постъпих. Днес, когато ми се струва, че усещам умора, след като изпълних с моите бръщолевения стотици листа, аз се отказвам окончателно от всякакво намерение да продължа да пиша, за да предоставя на Вашето въображение да пресъздаде онези мигове, които ми остават да живея, а това няма да бъде трудно и ще изиска по всяка вероятност съвсем незначителни усилия, защото не вярвам да ми бъде дадено да изживея в тази килия между четири голи стени забележителни събития.

Когато почнах да пиша това, което Ви изпращам, измъчваше ме мисълта, че някой вече знае дали ще ми бъде писано да стигна до края на разказа си, или ще трябва да го прекъсна, ако съм зле изчислил времето си и тази сигурност, че по силата на обстоятелствата моят плуг се движи по прокарани вече бразди, ме караше да подлудявам. Днес, тъй като съм вече по-близо до отвъдния свят, аз се чувствувам по-примирен. Дано бог се смили и ми прости!

Изпитвам някакво облекчение, след като разказах всичко преживяно, а в някои мигове дори и съвестта ми ме гризе по-малко.

Надявам се, че Вие ще съумеете да проникнете в смисъла на онова, което може би не съм успял да изразя, защото не мога да го опиша по-добре. Къса ми се сърцето сега, като знам, че не вървях по правилния път, но не моля вече дори за прошка тук, на този свят. Каква е причината? Може би ще е по-добре да направят с мен това, което е вече решено, защото е повече от вероятно, че ако не го направят, ще поема пак по стария път. Не може да ме помилват, защото, от една страна, животът ме направи прекалено зъл, а, от друга, голяма е моята слабост, за да се противопоставя на инстинкта. Нека се изпълни това, което ми е писала съдбата!

Приемете, сеньор дон Хоакин, заедно с моя ръкопис, извинението ми, че се обръщам към Вас, и приемете молбата ми за прошка, която Ви отправя, сякаш я изпраща на самия дон Хесус, смиреният Ваш слуга.

Паскуал Дуарте

Затворът в Бадахос, 15.II.1937 г.