Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (13)

7

Връзката ми с Лола продължи да се развива по пътищата, които вие сигурно подозирате, и един ден, не бяха се минали още пет месеца от погребението на покойното ми братче, бях изненадан — но такъв е животът — от новината, която най-малко трябваше да ме изненада.

Това се случи през ноември, на Свети Карлос. Бях отишъл у Лола, както всеки ден от няколко месеца насам; майка й както винаги стана и си излезе. Любимата ми беше по-бледа, мореше я сякаш някаква голяма мъка. Ние никога не сме говорили бог знае колко, но този ден собствените ни гласове сякаш стряскаха нашия разговор, така както стъпките на пътника плашат щурците, а неговата песен вдига яребиците; всяко мое усилие да говоря замираше в гърлото ми, което беше сухо като стена…

— Щом не искаш, не говори.

— Но аз искам да говоря!

— Щом е така, говори… Да не би аз да ти преча?

— Паскуал!

— Какво има?

— Знаеш ли?

— Не.

— Не се ли досещаш?

Като си помисля сега, напушва ме смях, че толкова дълго време не можех да се сетя.

— Паскуал!

— Какво има?

— Бременна съм!

Отначало не можех да схвана. Почувствувах се като смазан, толкова далечна беше тази новина; никога не бях мислил, че това, което ми казваха, че това, което беше толкова естествено, можеше да се случи. Не знам за какво се бях замислил…

Кръвта сгряваше ушите ми и те пламнаха като горящи главни; очите ми залютяха, сякаш в тях бе влязъл сапун.

Може би минаха най-малко десет минути в мъртва тишина. Чувствувах сърцето си да бие в слепоочията с отмерените му като на часовник удари; мина известно време, докато го забележа.

Лола дишаше тежко, гърдите й свиреха.

— Бременна ли си?

— Да!

Лола се разплака, а аз не се сещах какво да й кажа, за да я утеша.

Дано бог ми прости и ме избави от някоя от мъките, които ме чакат в ада, заради нежността, която изпитах онзи следобед.

— Какво пък толкова! И майка ти е била бременна, преди да те роди… а и моята също…

Полагах нечувани усилия да кажа нещо. Забелязах у Лола голяма промяна — друг човек беше станала.

— Ами това се случва винаги, всеки го знае. Няма защо да се безпокоиш!

Поглеждах към корема на Лола; не й личеше нищо. Рядко е била толкова хубава, бледа и с разпусната плитка. Приближих се до нея и я целунах по бузата. Беше студена като мъртвец. Усмихваше се като светица от икона на великомъченици.

— Доволна ли си?

— Да! Много доволна!

Лола ме запита, без да се усмихва:

— Обичаш ли ме… такава?

— Да, Лола… точно такава!

И това беше самата истина. В тези минути точно такава я обичах… Млада и с дете в утробата; с моето дете, което — тогава — си мислех да възпитам и да направя уважаван човек…

— Ще се оженим, Лола… Трябва да уредим документите. Тази работа не може да остане така…

— Не.

Гласът на Лола прозвуча като въздишка.

— Аз искам да уверя майка ти, че ще изпълня дълга си на мъж.

— Тя знае…

— Не го знае!

Когато се сетих, че е време да си вървя, беше се вече стъмнило.

— Повикай майка си!

— Майка ми ли?

— Да.

— За какво ти е?

— За да й кажа.

— Тя вече знае.

— Може да знае… но аз искам да й го кажа!

Лола стана — колко беше висока — и излезе. Когато прекрачваше прага на кухнята, тя ми хареса повече от всеки друг път.

Майка й влезе след малко.

— Какво искаш?

— Ами вие разбирате…

— Видя ли докъде си я докарал?

— На добро е.

— На добро ли?

— Да, на добро. Да не би да не й е време?

Майка й мълчеше; не предполагах, че ще бъде толкова кротка.

— Исках да говоря с вас.

— За какво?

— За дъщеря ви. Аз ще се оженя за нея…

— Това е най-малкото. Но решил ли си, да няма после връщане?

— Решил съм.

— Добре ли си обмислил всичко?

— Да, много добре.

— За толкова кратко време?

— За време, имало е време.

— Щом е така, чакай; ще я извикам.

Старата излезе и мина доста време, докато се върне; дали не бяха се спречкали. Когато се върна, водеше за ръка Лола.

— Виж какво, иска да се жени за теб. Ти искаш ли да се омъжиш за него?

— Да…

— Добре, добре… Паскуал е добър момък, аз знаех, че той ще постъпи така… Хайде, целунете се!

— Вече се целунахме.

— Ами целунете се още веднъж. Хайде и аз да ви видя!

Отидох при Лола и я целунах, целунах я дълго, с всички сили, притиснах я здраво към гърдите си, без пет пари да давам, че майка й ни гледаше. Все пак тази първа разрешена целувка не ми хареса така, както онези първите на гробищата, които сега ми се струваха много далечни.

— Мога ли да остана?

— Да, остани.

— Не, Паскуал, по-добре недей!

— Да остане, дъще, нека остане. Нали ще бъде твой мъж?

Останах и прекарах нощта с нея…

На другия ден рано сутринта се отбих в църквата; влязох в ризницата. Там намерих дон Мануел. Той се готвеше за служба, за литургията, на която присъствуваха дон Хесус, икономката му и две-три други баби. Като ме видя, той се много изненада.

— Какво правиш тук?

— Ами нали виждате, дон Мануел, дошъл съм да поговоря с вас.

— Много ли имаш да ми говориш?

— Да, сеньор.

— Ще ме почакаш ли, докато свърша службата?

— Да, сеньор. Аз не бързам.

— Щом е така, почакай.

Дон Мануел отвори вратата на ризницата и ми посочи една скамейка в църквата, каквито ги има във всички църкви, от небоядисано дърво, твърди и студени като каменни, но на които понякога могат да се прекарат много хубави минути.

— Седни там. Щом видиш, че дон Хесус коленичи, ще коленичиш и ти; видиш ли, че дон Хесус става, ще ставаш и ти; като седне дон Хесус, ще седнеш и ти…

— Добре, сеньор.

Както всички служби и тази трая около половин час, но този половин час не го видях как мина…

Когато свърши, аз се върнах в ризницата, където дон Мануел започна да сваля одеждите си.

— Слушам те.

— Ами, вижте какво. Намислил съм да се женя.

— Много добре си го намислил, чадо, много добре; бог е създал мъжете и жените, за да продължават човешкия род.

— Да, сеньор.

— Добре, добре… А с коя? С Лола ли?

— Да, сеньор.

— Отдавна ли си го намислил?

— Не, сеньор, от вчера…

— Едва от вчера?

— Точно така. Тя едва вчера ми каза какво и е.

— Има ли й нещо?

— Да…

— Да е бременна случайно?

— Да, сеньор, тя е бременна.

— Щом е така, чадо, най-добре е да се ожените. Бог ще ви прости всичко, а и хората ще ви уважават. Извънбрачно дете е грях и богохулство. Дете, родено от родители, венчани по християнски, е благодат… Аз ще ти уредя всички книжа. Да сте братовчеди?

— Не, сеньор.

— Още по-добре. Мини след петнайсет дни, аз дотогава ще подготвя всичко.

— Добре, сеньор.

— Къде отиваш сега?

— Ами… на работа.

— Няма ли да се изповядаш преди това?

— Добре…

Изповядах се и се почувствувах лек и облекчен, като че ли бяха ме окъпали с топла вода…