Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (8)

2

От детството си не пазя особено добри спомени. Баща ми се казваше Естебан Дуарте Динис и беше португалец. Когато аз бях дете, трябва да е бил четиридесетгодишен, висок, пълен, планина човек. Лицето му беше загоряло от слънцето, а огромните му черни мустаци висяха надолу. Разправяли са ми хората, че като млад сучел мустаците нагоре, но след като лежал в затвора, помръкнал блясъкът му, отслабнали силите на мустаците и до края на живота си той ги носеше виснали надолу. Изпитвах към него голямо уважение и не малко страх. Колчем успявах, се изнизвах нанякъде и се стараех да не му се мяркам пред очите; беше суров и рязък и не търпеше да му се възразява, с което, разбира се, аз се съобразявах, защото бях изпитвал гнева му на собствения си гръб. Разгневеше ли се, а това му се случваше за щяло и не щяло, нанасяше почти без повод страшен побой на майка ми и на мен. Майка ми се опитваше да си върне, ей така, за да го вразуми, но какво ми оставаше на мене — маловръстен, какъвто бях, — освен да посрещам всичко с примирение. А колко боли, когато си толкова малък.

Не посмях никога да запитам нито него, нито майка си защо е лежал в затвора, тъй като си мислех, че по-благоразумно е да не се бутам сред шамарите — и без това не малко си изпащах; но нека прибавя, че не се и наложи да ги питам, защото никога не липсват състрадателни души, особено в такива малки селца като нашето. Намериха се хора, които побързаха да ми разкрият всичко. Били го задържали като контрабандист. Изглежда, че вършел тази работа в течение на много години, но нали знаете: веднъж стомна за вода, дваж стомна за вода, на третия вземе, че се счупи и понеже, като работиш, все ще сбъркаш, още повече, че хванеш ли кривия път, на добро не ще налетиш, ето че един прекрасен ден, когато сигурно най-малко е очаквал — защото самонадеяността погубва и най-храбрите, — граничарите го проследили, открили стоката и го пратили в затвора. Оттогава сигурно е минало много време, защото не си спомнях за нищо, а може и да не съм бил още роден.

Майка ми, противно на моя баща, не беше дебела, макар и да беше едра жена; висока и изпита, тя нямаше вид на здрав човек, защото беше с жълтеникава кожа и хлътнали бузи, та би казал човек, че е вече или е на път да стане охтичава. Майка ми беше сприхава и рязка, винаги в дяволски лошо настроение, а езикът й, дано бог й е простил, по всяко време бълваше най-страшни ругатни, и то без особени поводи. Обличаше се винаги в черно, не обичаше водата, и то, ако трябва да кажа самата истина, никак, защото през всичките години, когато я помня, виждал съм я да се мие само веднъж, когато баща ми я нарече пияница и тя поиска да му докаже, че не се бои от водата. Но не може да се каже, че не обичаше и виното, защото, щом спестеше няколко песети или ги намереше, пребърквайки жилетката на мъжа си, тя ме пращаше до кръчмата, за да донеса шише вино, което криеше под леглото си, за да не го напипа баща ми. В двата края на устата имаше посивели мустачки, а острата си сплъстена коса тя събираше на не много голям кок точно на върха на главата си. Около устата й личеха белези, дребни и розови като ранички от сачми, останали, така си мисля аз, от някакви лоши пъпки, които е имала като млада; понякога, през лятото, тези белези сякаш се съживяваха, зачервяваха се и образуваха гнойни връхчета като главички на топлийки, но след това есента ги лекуваше, а зимата дори ги заличаваше.

Родителите ми не се разбираха. Образование почти нямаха и към това се прибавяше липсата на, кажи-речи, всякакви добродетели и незачитане на божите заповеди (недостатъци, които аз, за мое голямо нещастие, наследих от тях) и всичко това ги караше да нехаят, колчем е трябвало да се спазват принципи и да се обуздават инстинкти. Така, по всякакъв повод, колкото и незначителен да е бил той, страшно се развилняваха, развихряха се бури, които траеха по цели дни, просто не им се виждаше краят. Аз по правило не вземах ничия страна, защото, правичката да си кажа, все едно ми беше кой от двамата ще опере пешкира; веднъж бях доволен, че баща ми бъхтеше мама, друг път обратното, но никога не съм обръщал на това особено внимание.

Майка ми не знаеше да чете и да пише; баща ми беше грамотен и толкова се, гордееше с това, че през ден, с повод и без повод, изтъкваше това си предимство. Често наричаше майка ми простачка, а това беше за нея много тежка обида и тя настръхваше като таралеж. Понякога баща ми се връщаше у дома с вестник в ръка и без да пита дали ни се слуша, караше ни да седнем и двамата в кухнята и ни четеше новините; след това започваше да коментира, а аз се разтрепервах, защото тези коментарии слагаха винаги начало на някаква кавга. Майка ми, за да го засегне, подхвърляше, че във вестника нямало нищо от това, което баща ми четеше, и че всичко, което казвал, си го измислял. Тези думи го вбесяваха, той започваше да крещи като луд, наричаше я простакиня, вещица и накрая заявяваше гръмогласно, че ако той можел да измисли това, което пишели вестниците, и наум нямало да му дойде да се ожени за нея. Иди ги спри след това. Тя го наричаше нещастник и дрипльо, подмяташе му, че бил голтак и португалец, а той, като че ли само чакаше да чуе тези думи, за да я набъхти, сваляше колана си и я гонеше из кухнята, докато му омръзне. В началото аз отмъквах по някой и друг удар, но когато позахитрях малко, разбрах, че ако искаш да останеш сух, не трябва да излизаш на дъжда. Така почнах да постъпвам. Като надушех накъде вее вятърът, оставях ги и се измъквах. Да правят, каквото щат!

Истината е, че животът в моето семейство не беше никак весел, но понеже не ни е дадено да избираме, а още преди да се родим, ни е писано кой какво го чака, стремях се да се примирявам с това, което ми се е паднало, тъй като само това ме избавяше от отчаяние. Като малък, когато волята на човек е най-податлива на внушение, пратиха ме за кратко време на училище. Баща ми казваше, че борбата за живот е много тежка и че човек трябвало да се подготви, за да участвува в нея с единственото оръжие, което били сме могли да овладеем — оръжието на ума. Казваше ми всичко това на един дъх, като да го беше научил наизуст, а гласът му в подобни случаи ми изглеждаше някак забулен, придобиваше неподозирани за мен оттенъци. После и сякаш разкаял се, прихваше да се смее шумно, като в края на краищата ми казваше почти с обич:

— Не ми обръщай внимание, синко… Започвам да старея.

Замисляше се и пак повтаряше тихичко:

— Старея… Започвам да старея…

Моето учение трая ден до пладне. Баща ми, казах вече, беше буен и властен, но само в някои случаи, в други се проявяваше като слаб и боязлив. Изобщо бях забелязал, че той проявяваше характер само в най-обикновени нещица, а в по-важните работи — не знам дали от страх или от нещо друго — рядко държеше на своето. Майка ми не искаше аз да ходя на училище и винаги когато намереше повод, а и без повод, ми натякваше, че писано ли е някому да не се измъкне през целия си живот от сиромашията, за какво му било да се учи. Хвърли семе в благодатна почва, защото и мен съвсем не ме влечеше да ходя на училище. И така двамата, с помощта на времето, успяхме да убедим баща ми, които склони да напусна учението. Знаех вече да чета и да пиша, да събирам и да вадя и всъщност знаех достатъчно, за да се оправям. Бях на дванадесет години, когато напуснах училището; но нека не бързаме толкова, защото всяко нещо си иска реда, а като ставаш рано, съвсем не значи, че е съмнало по-рано.

Бях много малък, когато се роди сестра ми Росарио. Пазя за онова време само смътен и неясен спомен и не знам до каква степен ще мога да разкажа правдиво за случилото се; ще се опитам въпреки всичко и мисля, че макар и разказът ми да се окаже неточен, той все пак ще бъде по-близо до действителността, отколкото това, което вие можете да си представите било с помощта на въображението си, било, защото имате набито око, с една дума казано, бързо схващате. Спомням си, че Росарио се роди следобед и беше много топло. Трябва да е било юли или август. Жетва беше минала и полето беше пусто. Щурците стържеха ли, стържеха с трионите си, ще речеш, че са решили да нарежат на парчета костите на земята. Хора и добитък се бяха прибрали в селото, а слънцето горе, като някакъв всемогъщ господар, осветяваше и изпепеляваше всичко… Майка ми раждаше винаги много трудно и болезнено; тя беше мъжкарана и мършава, та болката надхвърляше силите й. Тъй като тя, нещастната, никога не е била пример на добродетели, нито на качества и тъй като не умееше да страда и да мълчи като мен, всичко у нея избиваше на крясъци. Беше крещяла вече няколко часа, когато Росарио се появи на бял свят, защото — като пискюл на всичко — тя раждаше бавно. То нали и поговорката си го казва: жена, която ражда бавно и има мустаци… (не изписвам втората част на поговорката от уважение към достопочтената особа, към която са отправени тези редове). Бабуваше на майка ми една съселянка, сеньора Енграсия, онази от хълма, лечителка на всякакви болежки и акушерка, половин вещица и доста потайна жена, която беше донесла някакви мехлеми, с които налагаше корема на родилката, за да намали болките, но тъй като тя, със или без мехлем, все си крещеше, колкото й глас държи, на сеньора Енграсия не можа да й хрумне нищо друго, освен да започне да я кори, че е неверница и лоша християнка и понеже в този момент крясъците на майка ми се развихряха все повече като истинска буря, аз си помислих дали не е вярно, че дяволът се е вселил в нея. Краткотрайно беше съмнението ми, защото скоро ми стана ясно, че причината за тези необичайни крясъци беше новата ми сестра.

Баща ми дълго време крачеше надлъж и нашир из кухнята. Когато Росарио се роди, той се приближи до леглото на майка ми и без да се съобрази с особените обстоятелства, започна да я нарича крадла и уличница и да й нанася такива силни удари с токата на колана си, че още се чудя как не я прати на оня свят. След това излезе и цели два дена никакъв го нема̀; когато се върна, той беше пиян-залян, приближи се до леглото на майка ми и я целуна; майка ми се остави да я целуне… След това отиде да спи в конюшнята.