Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (19)

13

Прекарах близо месец, без да пиша, легнал по гръб върху сламеника, като броях как минават часовете, тези часове, които понякога ни се струва, че летят, а друг път се тътрят като сакати. Пусках да лети на воля въображението си, единственото в мене, което се радва на свобода, заковал поглед в тавана, като се забавлявах да оприличавам олющените места на различни фигури. През този дълъг месец, въпреки всички мъки и грижи, аз се наслаждавах — по свой собствен начин — на живота си, както никога не му се бях наслаждавал през предишните години…

Покоят, които обхваща грешните души, е подобен на благодатен дъжд, който се изсипва върху суха угар, опложда я и превръща пущинака в плодородна земя. Казвам това, защото много, прекалено много време ми бе необходимо, за да разбера, че покоят е небесна благодат, най-ценната благодат, на която на нас бедните и живеещи с чувство на страх ни е дадено да се надяваме, а сега, когато вече зная това, сега, когато покоят ме обгръща със своята топлота, аз му се любувам страстно и с радост, като изпитвам голям страх, че колкото и малко да ми остава да дишам — а много малко ми остава в действителност, — ще го изчерпа преди време. Ако този покой ме беше обладал няколко години по-рано, щях да стигна вероятно дотам, почти дотам да пожелая да постъпя в ордена на монасите-мълчаливци, защото открих в покоя такава светлина и такова блаженство, че много се съмнявам дали щях тогава да бъда така прехласнат, както съм сега. Но бог пожела това да стане и сега се намирам в затвора с присъда, която много скоро ще се изпълни и която не знам дали няма да е по-добре да се изпълни, та да свърши всичко веднъж завинаги, за да не се протака още тази агония, в която, при все това, се вкопчвам, и то с повече любов, отколкото бих се вкопчил, ако ми беше мило да живея. Вие много добре разбирате какво искам да кажа.

През този дълъг месец, който посветих на размисъл, всичко премина през мен — мъка и радост, сладост и тъга, вяра, безверие и отчаяние… Господи, каква слаба плът си избрал, за да правиш своите опити! Треперех, като че ли ме втрисаше, когато едно душевно състояние изчезваше, за да го замени друго. И очите ми се пълнеха със сълзи, в които сякаш прозираше страх. Много дълго време са тридесет дни, за да мислиш за едно и също нещо, да подхранваш най-дълбоки угризения, напълно обладан от мисълта, че лошото ти минало неминуемо те отвежда в ада… Завиждам на пустинника с изписана по лицето му благост, на птицата, летяща във висините, на рибата, която плува във водата, та дори и на гадините, които се крият сред храстите, защото паметта им е необременена. Лошо нещо е времето, изживяно в грях!

Вчера се изповядах; аз сам поисках да повикат свещеника. Посети ме един стар и кьосав духовник, отец Сантяго Луруеня, добродушен и печален, милосърден и смирен като мравка.

Той е свещеник на нашия затвор, отслужва литургия всяка неделя пред стотина убийци, половин дузина тъмничари и три-четири монахини…

Той влезе и аз станах, за да го посрещна.

— Добър ден, отче.

— Здравей, сине, казаха ми, че си ме търсил.

— Да, аз помолих да ви повикат.

Той се приближи до мен и ме целуна по челото. От много години насам никой не беше ме целувал…

— Да се изповядаш ли искаш?

— Да, отче.

— Много ме радваш, чедо!

— И аз се радвам, отче.

— Бог всичко прощава, бог е много добър…

— Да, отче.

— Щастие е да видиш, че блудната овца се прибира при стадото.

— Да, отче.

— … и блудният син, който се връща в бащиния дом.

Държеше ръката ми с обич, беше я положил на расото си и ме гледаше в очите, сякаш искаше да го разбера по-добре.

— Вярата е светлина, която води нашите души през мрака на живота.

— Да…

— Тя е чудотворен балсам за страдащите души…

Отец Сантяго беше много развълнуван. Гласът му трепереше като глас на уплашено дете. Погледна ме усмихнат, с благата си усмивка, която приличаше на усмивка на светец.

— Знаеш ли какво точно е изповедта?

Не посмях да отговоря и затова казах съвсем тихичко:

— Не ми е много ясно.

— Не се тревожи, чедо, никой не се ражда знаещ.

Отец Сантяго ми каза някои работи, които не ми станаха много ясни, но сигурно са били истини, защото звучеха като истини. Говорихме дълго, почти целия следобед. Когато свършихме разговора си, слънцето беше се скрило зад хоризонта…

— Приготви се да получиш опрощение, чедо мое, опрощението, което ще ти дам от името на нашия господ — бог… Моли се сега с мене: „Господи мой, Исусе Христе…“

Когато дон Сантяго ме благославяше, аз се постарах с всички сили в главата ми да не се въртят скверни мисли. Приех благословията, уверявам ви, по най-добрия възможен начин. Изпитах голям срам, много голям, но все пак не беше той толкова голям, колкото мислех, че ще изпитам.

Цяла нощ не можах да мигна и днес се чувствувам уморен, отпаднал, като да са ме пребили. Като гледам купа с листа, които поисках от директора, и тъй като съм убеден, че не ще мога да изляза от безразличието, в което съм изпаднал, ако не започна да изпълвам лист след лист, ще се опитам да продължа, да подема пак нишката на разказа си, да тласна напред тези спомени, за да ги насоча към техния завършек. Ще видим дали ще намеря достатъчно сили, защото не малко са нужни, за да довърша работата си. Само като си помисля, че ако събитията ускорят хода си, има опасност разказът ми да остане незавършен, като осакатен, обземат ме тревоги и припряност, които желая и се старая да овладея, защото си давам сметка, че ако продължа да пиша както досега, бавно и с цялото си внимание съсредоточено в това, което върша, разказът ми пак няма да е съвсем ясен, а ако се отпусна и почна да пиша бързо, безредно и без връзка, ще стане такъв, че и собственият му баща — а това съм аз — няма да познае в него рожбата си. Нещата, в които паметта взема толкова голямо участие, трябва да се вършат с най-голяма обич, защото объркат ли се събитията, единственото спасение е да се скъса написаното и да се започне отново, но това разрешение не ми се нрави, защото знаете, че претопленото ядене не е никога вкусно. Ще ви се стори вероятно самонадеян този мой стремеж да опиша добре второстепенните неща, докато главните се развиват така зле, а е възможно и да си помислите с усмивка на уста, че е прекалено претенциозно от моя страна да се опитвам да не бързам, за да излезе по-сполучливо написаното, което всеки образован човек би постигнал по толкова естествен път и без усилие, но ако вземете предвид, че усилието ми означава почти четири месеца непрестанно писане и не може да се сравни с никое друго усилие, което съм полагал през живота си, смятам все пак, че ще намерите извинение за моите разсъждения.

Нещата не са никога такива, каквито си ги представяме първоначално, и затова се случва, когато ги погледнем отблизо, когато заработим над тях, да ни предлагат изведнъж толкова странни и непознати свои страни, че от началната представа не остава понякога и помен. Това се случва с лицата на хората, които си представяме предварително, със селищата, които тепърва ще опознаем, за да забравим веднага тези ни представи пред вида на действителните. Точно това ми се случи с този куп хартия. В началото мислех, че ще свърша за осем дена, днес — след като изминаха сто и двайсет — само се усмихвам, като си помисля за моите наивни сметки.

Не смятам, че е грях да описвам ужасните дела, които извърших и за които съм се вече разкаял. Дон Сантяго ме насърчи да сторя това, ако намирам утеха в писането, и понеже, от една страна, аз действително я намирам, а, от друга, трябва да се очаква, че дон Сантяго знае какво е съобразно с религията, не мисля, че богохулствувам, ако продължа. Понякога ми е болно да говоря подробно за всички по-важни или по-незначителни случки на тъжния си живот, но сякаш за да има равновесие, има минути, в които изпитвам най-голяма, най-пълна радост, може би поради това, че като ги описвам, се чувствувам толкова далече от всичко минало, сякаш разказвам за чути неща и за някой непознат. Има голяма разлика между случилото се и това, което бих се постарал да се случи, ако можех да започна отново! Но човек трябва да се примирява с неизбежното и с това, което не може вече да оправи; стореното сторено, човек трябва да носи отговорност за него, но и да се помъчи да не повтаря грешките си, както се мъча аз, макар и улеснен — това е несъмнено — от обстоятелството, че се намирам в затвора. Не желая прекалено да изтъквам моята кротост през последния час на живота ми, понеже очаквам да чуя от устата ви: след дъжд качулка, а по-добре е да не предизвиквам тази забележка, макар и да искам да уточня докрай нещата и да ви уверя, че животът ми щеше да бъде пример за семействата, ако беше протекъл през сегашните светли пътеки.

Ще продължа. Цял месец, без да пиша, е прекалено затишие за човек, чиито дни са преброени, и прекалено успокоение за този, когото навикът е принудил да бъде неспокоен.