Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (16)

10

Мога със сигурност да ви кажа — макар и после, като се успокоих, да мислех точно обратното, — че в този миг през ума ми мина само една мисъл — защо не пометна Лола, преди да се оженим. Колко горчивини, колко мъка и разочарования щях да си спестя!

След тази нещастна случка аз бях покрусен, потънах в най-черни мисли и за да се съвзема, ми бяха необходими не по-малко от дванайсет дълги месеца, през които бродех из селото като изумял. Измина цяла година или малко по-малко от злополуката, Лола забременя отново и забелязах с радост, че в мен нахлуваха същите желания и същите тревоги както първия път. Времето течеше прекалено бавно, защото бързах по-скоро да мине, и някакво лошо настроение ме съпровождаше като сянка, където и да отида.

Станах саможив и необщителен, мнителен и мрачен и тъй като нито жена ми, нито майка ми проявяваха разбиране към това, което един човек може да чувствува, всички живеехме в постоянно напрежение — чакахме кога ще избухне някаква кавга. Това напрежение ме съсипваше, но ние сякаш сами го създавахме, изпитвайки някаква особена наслада. Във всичко откривахме някаква злонамереност, някакви задни мисли и намерения. Не можете и да си представите какви мъчителни месеци преживяхме!

Мисълта, че жена ми може пак да пометне, ме подлудяваше. Приятелите ми забелязваха, че не съм вече същият, а Чиспа — която по това време беше още жива — сякаш ме гледаше с по-малко обич.

Аз й говорех както винаги…

— Какво ти е?

Тя ме гледаше умолително, махаше чевръсто опашка, скимтеше и ме гледаше с поглед, който късаше сърцето ми. И нейните малки бяха умрели в утробата й… Невинността й може би й пречеше да отгатне голямата мъка, която нейното нещастие ми причиняваше! Три бяха кученцата, които не можаха да се родят живи; трите съвсем еднакви, и трите лепкави като потопени в сироп, и трите сиви и шугави като плъхове… Тя изрови една дупка сред лавандулата и там ги зари. Когато се запътвахме към планината на лов за зайци, спирахме за малко, за да си отдъхнем, а тя, с тъжния вид на бездетна самка, се приближаваше до заритата дупка и започваше да души…

Когато Лола вече беше влязла в осмия месец и всичко си вървеше по мед и масло, когато благодарение на грижите на сеньора Енграсия бременността на жена ми можеше да се сочи като образец на бременност и когато, поради многото време, което беше изминало, и малкото, което оставаше, нямаше никакви основания за безпокойство, налегна ме такава мъка и притеснение, че тогава разбрах — ако сега не загубя разсъдъка си, никога в живота си нямаше да полудея.

Някъде около датата, която сеньора Енграсия посочи Лола, точна като часовник, роди толкова лесно и бързо, че чак се учудих, моето ново дете или по-правилно моето първо дете. Кръстихме го Паскуал, с една дума, дадохме му името на неговия баща, вашия покорен слуга, който сега ви пише. Исках да го кръстим Едуардо, защото се беше родило в деня на този светия — такъв е обичаят в родния ми край, — но жена ми, която по това време беше по-мила от всеки друг път с мен, настоя да му поставим името, което аз нося, а аз толкова се чувствувах поласкан, че не беше нужно много да ме убеждават. Звучи като лъжа, но това си е самата истина — проявите на нежност у жена ми извикваха в мен радостта на дете, на което подаряват нови обуща. Кълна ви се, бях й благодарен от все сърце.

Тя, здравенячка каквато си беше, само два дена след раждането се оправи, все едно, че нищо не е било. Малко неща са ми правили в живота толкова силно впечатление както картината — Лола с разпусната коса кърми бебето. Стократна награда за горчивините, които бях преживял.

Прекарвах дълги часове приседнал на пода, до леглото. Лола ми казваше, съвсем тихо, с изчервено от свян лице:

— Ето, аз вече ти дадох едно…

— Да.

— Виж го какво е хубавичко…

— Слава богу!

— Сега трябва да внимаваме, да го пазим…

— Да, сега трябва да си отваряме очите на четири…

— Да го пазим от свинете…

Споменът за бедното ми братче Марио не ми даваше покой. Ако бях имал дете с недъга на Марио, щях да го удуша, за да го избавя от страдания…

— Да, от свинете.

— И от лоши трески.

— Да.

— И от слънчасване…

— Да, и от слънчасване.

Цял настръхвах, като си мислех само, че това нежно късче месо — моето дете — е изложено на толкова опасности.

— Ще му поставим ваксини.

— Нека порасне малко…

— И няма да го пускаме да ходи босо, за да не си порязва краката.

— И като стане на седем годинки, ще го изпратим на училище…

— А аз ще го науча да ходи на лов… Лола се смееше, беше щастлива. И аз се чувствувах щастлив, защо да крия, като я виждах такава красива — малко бяха като нея — с детенцето в ръце като Богородицата.

— Ще направим от него почтен човек. Колко далеч бяхме още от мисълта, че бог, който единствен знае какво е необходимо и право, щеше да ни го отнеме! Ние трябваше да загубим нашето дете — нашата надежда, единственото ни богатство и щастие, преди да е дошло ред да го насочим по правия път. Загадки на съдбата, която ни отнема любимите същества, когато ни са най-нужни!

Без да има причина, радостта, която изпитвах, като гледах детето; ме караше да се безпокоя. Винаги съм имал много вярно предчувствие за нещастието — не знам за добро ли е било или за лошо — и сегашното предчувствие, както всички други, намери след месеци своето потвърждение, за да направи по-голямо нещастието ми, това нещастие, което сякаш не знаеше граници и ставаше все по-голямо и по-голямо.

Жена ми не спираше да говори за детето.

— Гледай го колко е хубавичко, виж го какво е пухкаво!

Тя говореше непрестанно за него и това ме караше все повече и повече да я намразвам; знаех си, че то ще ни изостави, ще ни потопи в най-страшно отчаяние, ще ни превърне в пустош, където се ширят на воля тръни и коприва, жаби и гущери, бях сигурен, че така ще се случи, предчувствувах този фатален край. Знаех си, че рано или късно трябваше да се случи, бях сигурен, че не мога да се опълча срещу онова, което ми подсказваше инстинктът, а всичко това изопваше до скъсване нервите ми.

Понякога се заглеждах като изумял в Паскуалильо и миг след това очите ми се изпълваха със сълзи; говорех му:

— Паскуал, детенце…

А то ме гледаше с кръглите си очички и се усмихваше…

Жена ми пак си повтаряше своето:

— Паскуал, виж го колко е хубавичко!

— Да, Лола… Дано все така да расте!

— Защо говориш така?

— Ами нали знаеш, колко им е на дечицата, те са толкова крехки!

— За бога, не мисли все за най-лошото!

— Не, не съм черноглед, не… Но ние трябва много да внимаваме!

— Да, много.

— И да го пазим от настинка.

— Да… Една настинка може да му струна живота.

— Така си е, децата умират от настинка…

— Като ги оставят на коварно течение.

Разговорът замираше постепенно, както умират птиците или цветята, така нежно и бавно, така постепенно, както умират децата, пронизаните от някакво невярно течение деца…

— Страх ме е, Паскуал.

— От какво?

— Ами ако вземе да умре!

— Какви ги говориш!

— Нали знаеш колко са крехки дечицата на тази възраст!

— Нашето дете е много хубаво, виж го какво е розовичко, а и усмивката не слиза от устата му.

— Прав си, Паскуал. Голяма съм глупачка!

Тя се смееше, но беше крайно възбудена и притискаше детето към гърдите си.

— Чуй!

— Какво?

— От какво умря детето на Кармен?

— Защо питаш?

— Ами така, искам просто да знам.

— Казват, че било умряло от някаква настинка.

— Оставили го на течение ли?

— Изглежда.

— Бедната Кармен! Колко щастлива беше, като се разхождаше с детето. „Гледай го, цял бащичко е — казваше тя, — красавец като него.“ Спомняш ли си как говореше?

— Да, помня.

— Изглежда, че колкото повече им се радваш, толкова по-рано ги загубваш!

— Така си е.

— Нямаше да е зле, да му е писано на челото на всяко дете колко му е съдено да живее…

— Млъкни!

— Защо?

— Не мога да те слушам повече!

Удар с мотика по главата нямаше да ми причини в този момент по-голяма болка от думите на Лола.

— Чу ли?

— Какво?

— Прозореца.

— Да, скърца, вятърът напира отвън…

Някакъв тих стон се смеси със скърцането на разлюления от вятъра прозорец.

— Спи ли детето?

— Да.

— Сякаш си говори насън.

— Не го чувам.

— И хленчи, като че ли нещо го боли…

— Какви си ги измисляш!

— Чул те господ! Очите си да можех да дам, само и само…

В спалнята хленченето на детето наподобяваше плача на разклатени от вятъра дъбове.

— Пъшка!

Лола отиде да види какво става; аз останах в кухнята, за да си доизпуша цигарата. Нещастията винаги ме сварват със запалена цигара.