Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La familia de Pascual Duarte, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov (2012)

Издание:

Камило Хосе Села

Семейството на Паскуал Дуарте

 

Испанска. Първо издание

 

Библиотека „Панорама“. 128-1-98

 

ДИ „Народна култура“ София, ул. „Гаврил Генов“ 4

Лит. група — Художествена. КОД 04 57l4_64

 

Редактор: Стефан Савов

Оформление: Владислав Паскалев

Рисунка: Симеон Венов

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Евдокия Попова

 

Дадена за набор: януари 1980 г.

Подписана за печат: май 1980 г.

Излязла от печат: юли 1980 г. формат 70×90/32.

Печатни коли 11,50.

Издателски коли 6,72. УИК 8,34.

Условни издателски коли 8,34.

 

Цена 0,99 ЛВ.

ДПК „Димитър Благоев“ София, ул. „Ракитин“ 2

 

©Camilo Jose Cela

LA FAMILIA DE PASCUAL DUARTE

EDICIONES DESTINO

Consejo de Ciento, 425. Barcelona — 9

Traduction: Teodoro P. Neicov Redaction: Stefan Savov

Editorial NARODNA KULTURA

Sofia 1980

История

  1. — Добавяне

16

Цяло гнездо скорпиони се разбушува в гърдите ми. Във всяка капка кръв се бе стаила по една пепелянка, която ръфаше месата ми.

Тръгнах да търся убиеца на моята жена, осквернителя на моята сестра, който събуди в мен най-силна омраза. Положих много усилия да го намеря, защото се беше укрил. Негодникът се научил, че съм се завърнал, побягнал някъде далеч и цели четири месеца не се мярнал в Алмендралехо; тръгнах да го търся, отидох в публичния дом на Ниевес и там се срещнах с Росарио… Колко се беше променила! Изглеждаше застаряла, с лице, преждевременно набръчкано, с големи черни сенки под очите и с прави като клечки коси. Мъчно да му стане на човек да я гледа, като си помисли само каква беше красавица…

— Какво те води насам?

— Търся един мъж!

— Не е мъж този, който бяга пред врага.

— Права си…

— И не е мъж този, който не изчаква очаквано посещение.

— Права си… Къде е той?

— Не знам, вчера замина…

— За къде замина?

— Не знам.

— Не знаеш ли?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Както съм сигурна, че сега е бял ден.

По всичко изглеждаше, че казва истината.

Росарио ми доказа по-късно обичта си, когато напусна Контето и се върна у дома, за да се грижи за мен.

— Надалеч ли е заминал?

— Нищо не ми каза.

Не оставаше нищо друго, освен да преглътна гнева си. Не е достойно да изливаш яда си, предизвикан от подлеца, върху някой невинен.

— Ти не знаеше ли какво става?

— Знаех.

— И си мълчеше?

— На кого да го кажа?

— Да, права си…

И в действителност тя беше права, като казваше, че не е имала кому да го каже. Има неща, които не засягат всички хора, има неща, на които всеки сам трябва да носи бремето като мъченически кръст, и при това да не го споделя с другите. На хората не може да се доверява всичко, което преживяваме, защото в повечето случаи те не са в състояние да ни разберат.

Росарио се прибра с мен.

— Не искам да остана тук нито ден повече, дотегна ми.

Тя се върна у дома, боязлива и сякаш наплашена, смирена и работлива както никога дотогава. Грижеше се за мен така, че не можах — а, уви, и това е още по-лошо, — че не ще мога и оттук нататък да й се отблагодаря както трябва. Переше ми най-редовно ризите, водеше домакинството, като разпределяше по най-добър начин парите, посрещаше ме винаги с топло ядене, когато закъснявах… Истинско удоволствие беше да се живее така! Дните летяха леки като пера, нощите бяха спокойни като прекарани в манастир, а злокобните мисли, които в други времена така упорито ме преследваха, сега сякаш не ме спохождаха вече. Колко далечни ми се виждаха смутните дни в Ла Коруня! Колко далечен ми изглеждаше понякога споменът за времето на свадите с ками! Споменът за Лола, която беше оставила толкова дълбока следа в сърцето ми, се изличаваше и миналите времена потъваха постепенно в забрава, докато лошата звезда, онази лоша звезда, която упорствуваше да ме преследва, пожела да ги възкреси за моя зла участ.

Отидох в кръчмата на Мартинете и там сеньорито Себастиан ме запита:

— Видя ли Контето?

— Не, защо?

— Нищо, защото казват, че го видели в селото.

— В селото ли?

— Така казват.

— Не ме ли лъжеш?

— Какво се репчиш веднага? Казаха ми го на мен и аз ти го казвам на тебе! Защо ще седна да те лъжа?

Не успях дори да проверя какво вярно има в думите му. Изтичах до вкъщи, носех се като мълния, не гледах къде стъпвам! Срещнах майка си на вратата.

— Къде е Росарио?

— Тук, в къщата.

— Сама ли е?

— Да, защо?

Не й отговорих, влязох в кухнята и там заварих сестра си да готви.

— Къде е Контето?

Росарио като че се стресна, вдигна глава и съвсем спокойно, поне така ми се стори, каза:

— Защо ме питаш?

— Видели са го в селото.

— В селото ли?

— Така ми казаха.

— Тук не се е мяркал.

— Сигурна ли си?

— Кълна ти се.

Излишно беше да ми се кълне. Него наистина още го нямаше, но се появи малко след това, важен като пуяк, наперен като петел.

На вратата се натъкна на майка ми.

— Тук ли е Паскуал?

— За какво ти е?

— За нищо, искам да поговоря с него по една работа.

— По някаква работа ли?

— Да, по една наша си работа.

— Влез. Ето го в кухнята.

Контето влезе, без да свали шапката си, като си подсвиркваше някаква мелодия.

— Здравей, Паскуал!

— Здравей, Пако! Свали шапката си, че не си на улицата.

Контето свали шапката си.

— Щом настояваш!

Стараеше се да се покаже спокоен и хладнокръвен, но не успяваше напълно. Виждаше се, че е нервен, че стои на тръни.

— Здравей, Росарио!

— Здравей, Пако!

Сестра ми му се усмихна с малодушна усмивка, която ме отврати. Контето се усмихна, но ми се стори, че устните му бяха побелели.

— Знаеш ли защо идвам?

— Кажи, да видим.

— За да си прибера Росарио!

— Така си и мислех, Конте. Но ти Росарио няма да я вземеш.

— Няма ли да я взема?

— Не.

— Кой ще ми попречи?

— Аз.

— Ти ли?

— Да, аз, да не смяташ, че не мога да ти попреча.

— Ами, кажи-речи…

В този миг бях хладнокръвен като гущер и преценявах съвсем точно това, което върша. Опипах дрехите си, измерих на око разстоянието и като не му позволих да каже и дума повече, за да не се повтори онова, което по-рано се бе случило, така го цапардосах с една скамейка по лицето, че той залитна, удари се в калпака на огнището и се просна като мъртъв на земята. После се опита да стане, измъкна ножа си и по лицето му заиграха пламъци, които можеха да ужасят човек. Гръбнакът му беше счупен и той не можа да стане. Вдигнах го и го занесох на ръце край пътя, където го оставих.

— Ти, Конте, уби жена ми…

— Курва беше тя!

— Може да е била каквато си ще, но ти я уби. Ти опозори и сестра ми…

— Тя си беше вече опозорена, когато аз я поех!

— Може и да е била опозорена, но ти я съсипа напълно. Няма ли да млъкнеш! Търсѝ си белята, докато я намери. Не исках да те осакатя, не исках да ти строша кокалите…

— Някой ден ще се оправя и тогава…

— И тогава какво?

— Ще те застрелям като бясно куче.

— Дръж си устата, сега си в ръцете ми.

— Няма да посмееш да ме убиеш!

— Няма да посмея ли?

— Не.

— Защо говориш тези приказки? Толкова ли си сигурен?

— Защото още не се е родил човекът…

Биваше си го Контето, няма що!

— Няма ли да си вървиш вече?

— Ще си отида, когато аз поискам!

— Махай се веднага!

— Върни ми Росарио!

— Няма да ти я дам!

— Върни ми я, иначе ще те убия!

— Друг път ще ме убиеш! Не се ли виждаш на какъв си хал?

— Няма ли да ми я дадеш?

— Не.

С цената на върховни усилия Контето се опита да ме събори. Хванах го за врата и го притиснах към земята.

— Върви си!

— Не искам!

Сборичкахме се, съборих го, натиснах с коляно гърдите му и му казах истината:

— Не те убивам, защото й дадох дума.

— На кого?

— На Лола.

— Така, значи ме е обичала?

Нямаше срам този човек. Натиснах още малко… Гърдите му зацвърчаха като месо, което се пече на скара… От устата му потече кръв. Когато се изправих, главата му безсилно клюмна настрана.