Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (3)

Паскуал Дуарте в чиста премяна

Поради това, че дълго, много дълго не беше си сменял дрехите, Паскуал Дуарте се беше така измърлял, че, кажи-речи, не можеше да го познаеш. Много чист, туй, дето се казва да трепти от чистота, той всъщност никога не е бил, по този въпрос спор няма, но все пак за него не беше и обичайно да ходи толкова мърляв, колкото го виждахме напоследък. Книгите, които са издавани много пъти се замърсяват неминуемо, така че не е зле от време на време да ги изжулиш с четка и сапун, та да може отново да видиш истинския им лик. Хигиената е голяма дяволия — хем е необходима, хем трябва да си отваряш очите на четири, за да не паднеш в лапите й, не по-малко страшни от тези на порока. С една дума, не върви нито да я отминеш, нито да я презреш. В Оренсе живееше един сеньор на име дон Ромуалдо Вакериса Дуке, който оприличаваше бидето на предмостово укрепление на масонството, вклинено в позициите на вехтата испанска цивилизация. Хората, тъй като не им беше ясно как да тълкуват думата „вехта“, го оставяха да говори на воля. Дон Ромуалдо, който беше много благоприличен, умрял от някакво възпаление на ануса, което от гледна точка на науката можеше да се избегне, ако се беше мил по-често със сапун. Няма да ми е приятно споменът за Паскуал Дуарте — бедния Паскуал Дуарте, осъден на смърт и екзекутиран! — да умре като дон Ромуалдо, жертва на страха си от водата.

Ние, писателите, прочитаме обикновено коректурите на първите ни издания, а понякога и тях не четем. Следващите издания поверяваме на грижите на издателите, а те поради познатото си увлечение по благородната много забавна игра — прехвърли топката — възлагат тази грижа на печатаря, а той се доверява на коректора, на когото главата му се мае от работа, та вика на помощ бедния си братовчед — кой от нас няма беден братовчед, — той пък по правило мързеливец, потърсва помощта на някой съсед. В края на краищата текстът не може да го познае и родният му баща, а в случая това съм аз. Благодарение на това безплатно и мълчаливо сътрудничество книгите стават често по-добри, но ние авторите много рядко скланяме да го признаем и обикновено, обладани може би от високомерие, предпочитаме онова, което за зло ли, за добро ли ние самите сме написали.

Мисля си понякога, че да пишеш не е нищо друго, освен да събираш и да подреждаш, и че книгите се пишат непрестанно — понякога от само себе си — включително преди още да си започнал да ги пишеш черно на бяло и дори след като си сложил последната точка. Жетвата на усещанията се пресява през гъстото сито на ума и когато узрее, когато се налее със сок, тя се излива на хартията и книгата се ражда. След раждането си книгата почва да расте — хармонично или безредно — и да се развива в главата на автора, във въображението или в чувствата на читателите и, разбира се, в страниците на последващите издания. Тези развития не са замесени от едно и също тесто — в това няма съмнение, — но те всички карат книгата да расте. Едно дете расте по-различно от тумора, но нали и туморът — там е белята — расте.

С Паскуал Дуарте за малко щеше да се наложи да прибягна до скалпела, както за да изрежа онова, което беше в него излишно, така и за да му върна онова, което му бяха отнели; в края на краищата за мое щастие оказа се, че е достатъчно едно здраво насапунисване. Когато го прочетох отново — след толкова години, — бях изкусѐн да го лъсна и нагиздя. След това реших да го оставя — поне в същината му — такъв, какъвто е, да не го разубеждавам и човъркам. Не я човъркай, че е мома и ще пропадне — така съм чувал да казват по селата около Саламанка, малко по̀ на север от Естремадура, където живя Паскуал Дуарте. А освен това умът ми вече не е същият, не е онзи от преди двадесет години, а тази книга е рожба на оня мой акъл и не на днешния. Нека се отнасяме почтително към календара.

Монтен намираше, че редът е тъжен и мрачен. Много е вероятно Монтен да не е правел разлика между реда и неговата маска, неговата проста привидност. Съждения като тези на Монтен се чуват често от хора на реда, от хората, които наричат ред това, което не е ритъм, а покой и поради това не правят разлика между жабуняка и изворната вода и в крайна сметка впрягат колата пред воловете. Аз мисля, че редът е нещо весело, живо и блестящо; тъжно, мъртво и мътно е това, което обикновено по най-измамнически и високопарен начин се препоръчва за ред, а всъщност не е нищо друго, освен една пустош. Небосводът е едно прекрасно чудо на реда. Противно на него, общественият ред е доста често само един безмълвен хаос, на който му е натрапено да се преструва, че носи бистрия цвят на реда, макар, а това е напълно естествено, никой в края на краищата да не му вярва.

Не, ако понякога си мисля, че да пишеш и да подреждаш е едно и също нещо, в други случаи подозирам, че е точно обратното и дори стигам дотам, че почвам да вярвам на вдъхновението, за което ни говорят поетите на романтизма — тези неуморни пропагандатори на бъркотията. Смятам, че е полезно — не знам дали и мъдро — да не се мисли непрестанно за това, което е второстепенно, което е пълнеж, а да се търси разнообразие в същественото, в това, което е постоянно. Застъпвам това гледище, защото няма да се учудя, ако стигна дотам, че да включа вдъхновението в орбитата на реда.

След като съм работил толкова много върху „Семейството на Паскуал Дуарте“, решавам да не го пипам повече. В това издание оригиналният му текст е уточнен (може би ще бъде по-малко педантично да кажа — установен) и на него ще се позовавам, колчем стане нужда. Преводите на романа ще трябва да се приемат такива, каквито са, освен ако бъдещите ми преводачи предпочетат да се придържат към текста, който сега предлагам, за което ще им бъда много благодарен. Ясно е, че аз почти винаги съм приемал преводите за добри, защото, за да ги преглеждам и проуча, са необходими знания, които далеч не притежавам. Когато живеех в Ла Коруня, познавах и се възхищавах на един общински стражар, който се казваше Кастело. На ръкава му бяха избродирани седем знаменца, по едно за всяка страна, чийто език говореше. Не проумявам тези неща и не ми струва никакво усилие да призная, че не ме бива за общински стражар, или по-точно казано, за общински стражар в Ла Коруня; може би и в други градове, в Хаен или в Касерес, да се изискват от стражарите по-малко знания и мъдрост.

Така или иначе, Паскуал Дуарте ви се представя сега в чиста премяна, а това е най-важното. Той се готви да започне отново и постепенно да умира.