Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (20)

14

Не загубих много време в подготовка на бягството. Има неща, които не търпят отлагане. Моето бягство беше едно от тях. В кесията сложих парите от раклата, в дисагите — храната от килера, в кладенеца — лошата си съвест, и под прикритието на нощта поех като крадец по пътеката, за да изляза след това на пътя. Тръгнах, без да ми е много ясно къде точно отивам, вървех все напред, без да се спирам, така че когато се зазори и краката почнаха да ме болят, селото бе останало на двадесетина километра зад гърба ми. Не исках да се спирам, защото още можеха да ме разпознаят из тези места, затова дремнах за малко в една маслинова горичка до пътя, хапнах нещо от припасите и продължих с намерение да се кача на влак, щом стигна до някаква спирка. Сигурно поради това, че приличах на скитник, хората ме гледаха учудено, а когато прекосявах селищата, децата се мъкнеха след мен с любопитство, като след циганин или слабоумен. Техните неспокойни погледи и детинщини не ме дразнеха, а дори забавляваха и ако по това време не гледах да избягвам жените на всяка цена, щях да се осмеля да им подарявам по нещичко от нещата, които носех със себе си.

Така стигнах в Дон Бенито, купих си билет и се качих във влака за Мадрид с намерение да не оставам в столицата, а да продължа до някое пристанище, откъдето да се прехвърля в Америка. Пътувах приятно, вагонът, в който се настаних, беше удобен, а и за мен беше новост да гледам полето, проснало се като чаршаф, който някаква невидима ръка дърпа. Така, без да усетя, стигнахме в Мадрид. Аз си мислех, че сме още много далече и затова, когато видях, че всички пътници слязоха, сърцето ми се сви. Сърцето се свива винаги когато се сблъснем с безвъзвратното, с непоправимото, когато разберем, че това, което сме си въобразявали, не е далеч, а всъщност съвсем близо.

Аз бях чувал за мадридските мошеници и понеже пристигнахме през нощта, час, много удобен, за да се опитат крадците и джебчиите да ме ограбят, разсъдих, че най-благоразумно ще е да изчакам зората, за да потърся жилище, а дотогава реших да подремна на една от многото пейки на гарата. Така и направих. Намерих една пейка на края, по-отдалечена от най-големия шум, настаних се колкото можех по-удобно и доверявайки се на закрилата на моя ангел — хранител, заспах като пън, макар и като легнах, да възнамерявах да спя като яребиците с едно отворено око, докато другото почива. Спах дълбоко, почти до зазоряване, и когато се събудих, реших незабавно да стана и да се раздвижа, защото студът беше пронизал костите ми и влагата се беше впила в тялото ми. Излязох от гарата и се приближих до една група работници, които се бяха събрали около един огън. Приеха ме добре и там, край огъня, можах да прогоня студа от тялото си. Разговорът, който в началото съвсем не вървеше, скоро се оживи и понеже тези хора ми се видяха добри, а в Мадрид имах нужда най-много от приятелски души, изпратих едно хлапенце, което се навърташе наоколо, да купи един литър вино. От него не вкусих нито капка, а не вкусиха от него и тези, които бяха с мен, защото момчето, по-хитро от дявола, прибра парите и вече не му видяхме очите. Но аз бях решил на всяка цена да ги почерпя и много ми се искаше, макар и те да се смееха на номера, който ми беше свило хлапето, да завържа приятелство с тях. Изчаках съвсем да се съмне и щом се развидели, отидох с тях в едно кафененце, където платих на всички по едно кафе с мляко, което спомогна да спечеля симпатиите им, защото те останаха много доволни. Попитах ги за някакво жилище и един от тях — името му беше Анхел Естевес — ми предложи да ме вземе у дома си и да ми дава два пъти на ден храна срещу две песети и половина, цена, която нямаше да ми се види висока, ако всеки ден през дните, които прекарах в Мадрид и в неговия дом, не губех ежедневно най-малко още две песети и половина, защото Естевес играеше с мене всяка вечер на карти. Той и жена му бяха страстни картоиграчи.

В Мадрид не останах дълго, по-малко от петнайсет дена, като прекараното там време посветих на най-евтини забавления и за да си купя някои нещица, от които имах нужда и които намерих на изгодна цена по улица „Постас“ и на „Пласа Майор“. На свечеряване, когато залязваше слънцето, отивах да изхарча една песета в един кафе-шантан, разположен на улица „Адуана“ — казваше се „Еден Концерт“, — и там си прекарвах времето, зяпайки артистките, до часа на вечерята, когато потеглях за таванското помещение на Естевес на улица „Тернера“. Когато се прибирах, намирах обикновено хазаина си вече там; жена му поднасяше вечерята, нахранвахме се и после се залавяхме за картите в компанията на двама съседи, които идваха всяка вечер. Седнали около масичката, с крака, огрени от жаравата на мангала, поставен под нея, играехме чак до сутринта. Този живот ми се виждаше приятен и ако не бях твърдо решил да не се върна на село, щях да остана в Мадрид, докато си изхарча и последната стотинка.

Жилището на моя хазаин, разположено в тавана, беше същински гълъбарник, но понеже никога не отваряха прозорците, а мангалчето гореше ден и нощ, не се живееше зле — то, поставено под масата, а ние, седнали наоколо и проснали краката си под нея. Стаята, която определиха за мен, имаше счупен таван точно там, където поставиха сламеника, и неведнъж, докато привикна, си блъсках главата в една греда, която стърчеше и която все забравях. По-късно, когато постепенно свикнах, знаех всички вдлъбнатини и издатини на спалнята и дори слепешката успявах да се добера до леглото. Важното е веднъж да свикне човек.

Жената на хазаина, която, както самата тя ми обясни, се казваше Консеисион Кастильо Лопес, беше млада, дребничка, с хитро личице, симпатична, самоуверена, будна и находчива — такава, каквито са според хорските приказки мадридчанки. Гледаше ме право в очите, говореше с мене за какво ли не, но скоро ми доказа — веднага щом аз се поставих в положение да трябва да ми го доказва, — че с нея не можеше нищо да се предприеме, нито пък да се очаква нещо от нея. Казваше, че била влюбена в съпруга си и че за нея нямало друг мъж. Жалко, защото беше рядко хубава и приятна, макар и да ми изглеждаше различна от моите съселянки, но тъй като не ми даде никога повод за каквото и да било, а, от друга страна, аз се държах много боязливо, тя се отдалечаваше и растеше в моите очи, докато един ден ми се стори така недостъпна, че вече не ми идваше и наум дори да си помисля за нея. Мъжът й беше ревнив като султан и сигурно малко е вярвал на жена си, защото не я пускаше да излезе сама дори до стълбището. Спомням си, че един следобед, беше неделя, на Естевес му хрумна да ме покани да се разходим из Ретиро с него и жена му. По време на разходката той й правеше забележки: защо поглежда или не поглежда този или онзи, обвинения, които тя понасяше с някакъв израз на доволство, та дори и на любов, изписан по лицето й, а това съвсем ме объркваше, тъй като най-малко го очаквах. В Ретиро направихме няколко обиколки по алеята около езерото и при една от тях Естевес влезе в шумен спор с един минувач. Те така бързо говореха и толкова странни думи си разменяха, че аз не разбрах и половината от това, което си казаха. Караха се, защото по всяка вероятност непознатият беше погледнал Консепсион, но най-странното беше, че въпреки целия куп ругатни, с които се обсипаха, нито за минута не понечиха да се сбият. Споменаха майките си, нарекоха се сводници и рогоносци, и то на всеуслушание. Заканиха се, че ще си изядат карантиите, но това, което най-много ме учудваше, беше, че не се и докоснаха. Уплаших се от тези необичайни порядки, но, разбира се, не се намесих, макар и да бях готов, ако се наложеше, да защитя приятеля си. Когато им омръзна да се заливат с помия, всеки тръгна по пътя си и нищо повече не се случи.

Виж, това е хубаво! Ако ние селяните можехме да преглъщаме всичко като гражданите, затворите щяха да приличат на безлюдни острови.

Изминаха две седмици и макар още да не бях разгледал добре Мадрид, защото този град не може да се опознае, като му хвърлиш само един поглед, реших да тръгна пак на път, както си бях предначертал, прибрах малкото багаж, който носех в едно куфарче, купено за целта, взех билет и придружен от Естевес, който не ме остави сам до последната минута, тръгнах за гарата — не онази, където пристигнах — и поех към Ла Коруня, за който град бях чувал, че е главно пристанище на параходите, пътуващи за Америка. Пътуването бе малко по-продължително от другото, от село до Мадрид, защото разстоянието беше по-голямо, но понеже отчасти се пътуваше нощем, а аз съм от тези, които спят въпреки движението и шума, времето мина по-бързо, отколкото очаквах и отколкото ми бяха казали пътниците, така че няколко часа след като се събудих, се намерих на брега на морето, а то бе едно от нещата, които най-много са ме поразявали през живота ми, толкова ми се видя голямо и дълбоко.

Когато събрах първите сведения, аз разбрах колкото съм бил наивен, като съм смятал, че с песетите, които носех в джоба си, можех да стигна до Америка. Никога дотогава не бях си представял, че едно пътуване по море може да е толкова скъпо! Отидох в една агенция, попитах на едно гише, а оттам ме изпратиха на друго, наредих се на опашка, чаках най-малко три часа, а когато се добрах до чиновника и поисках да се осведомя закъде ще бъде най-добре да пътувам и колко пари ще ми струва, той — без да каже нито дума — направи кръгом и се върна след малко с някаква хартия в ръка.

— Ето маршрутите… тарифите… Дни на заминаване от Ла Коруня: пето и двадесето число.

Опитах се да му обясня, че имам желание да поговоря с него за моето пътуване, но опитът ми пропадна. Сряза ме така безжалостно, че просто се слисах:

— Не настоявайте!

Тръгнах си с маршрутите и тарифите в ръка и с датите на заминаване в паметта ми. Какво друго можех да направя!

В дома, където се настаних, живееше един сержант от артилерията, който ми предложи да разгадае това, което беше написано на листовките, които ми дадоха в агенцията, и когато ми прочете цената и условията на плащане, съвсем се отчаях, като си дадох сметка, че притежавам едва половината. Въпросът, който се представяше пред мен, съвсем не беше маловажен и аз не намирах разрешение. Сержантът — казваше се Адриан Ногейра — ме насърчаваше много, тъй като той самият бил ходил там, и ми говореше непрекъснато за Хавана и дори за Ню Йорк. Аз го слушах — защо да крия — като захласнат и със завист, каквато не бях изпитвал, но щом си дадох сметка, че от неговите приказки полза нямаше, а те само ми изострят апетита, един ден го помолих да престане да ме убеждава, защото аз бях вече твърдо решил да не напускам Испания. На лицето му се изписа израз, който ми подсказа, че той не ме разбира, такъв израз не бях още виждал у него, но тъй като беше човек, разумен и сдържан като всички галисийци, не отвори повече дума за пътуването.

Главата ми беше станала на тъпан от мисли какво да правя в бъдеще и тъй като всяко разрешение, освен това да се върна на село, ми се виждаше приемливо, залавях се за всичко, което ми попадаше подръка — станах носач на гарата и докер в пристанището, помагах в кухнята на хотел край гарата, работих за кратко време като пазач в тютюневата фабрика, вършех какво ли не, докато най-сетне — и тази работа беше последната ми в това морско пристанище — се настаних в публичния дом на Апашката: като се качваш нагоре, от лявата страна, там бях нещо като момче за всичко, но главното ми занимание беше да изхвърлям на улицата клиентите, които се очертаваха като смутители на реда.

Там работих около година и половина и като прибавиш към тях половината година, прекарана по широкия свят и далеч от дома, станаха две и аз почнах да си спомням по-често, отколкото съм могъл да си представя дори, за онова, което бях оставил зад гърба си. В първо време си мислех за дома само нощем, когато си лягах на постелята, която ми слагаха в кухнята, но постепенно тази мисъл ставаше все по-силна и не ме напускаше с цели часове. Най-сетне дойде денят, когато носталгията така ме хвана, че изпитвах само едно — час по-скоро да се намеря отново в колибата си край пътя. Въобразявах си, че ще бъда добре посрещнат от семейството си — времето лекува всички рани — и желанието растеше в мен, както гъбите растат на влага. Потърсих пари назаем, а не беше лесно да се намерят, но все пак, както във всяка работа, след като настоях малко, сполучих и един прекрасен ден се простих с всичките си покровители начело с Апашката и поех обратния път, пътуване, което обещаваше да завърши благополучно, ако дяволът — нещо, което тогава не знаех — не се беше заловил по време на отсъствието ми да се разпорежда в моя дом, и то с моята жена. В действителност нямаше нищо неестествено в това, че жена ми, млада и хубава по онова време, а и без всякакво образование, е почувствувала прекалено силно липсата на мъж. Бягството ми се оказа най-големият ми грях, който никога не трябваше да сторя и който бог пожела да накаже, не знам дали не с известна жестокост…