Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (95)

Джейн Болейн, Амптхил, октомври 1541

Месечното й неразположение започна с около седмица закъснение: но аз не бях твърде обезсърчена. Дори само мисълта за това беше достатъчна да накара краля да се влюби в нея още по-силно от всякога, а и тя поне се съгласи, че макар за нея да не съществува друг освен Томас Кълпепър, той не трябва да бъде посвещаван във всяка малка тайна.

Тя се държа много приятно с хората, с които се срещаше по време на тази обиколка. Дори когато беше отегчена и не внимаваше, на лицето й винаги имаше приятна усмивка и тя се научи да изостава малко назад след краля и да си придава вид на смирено покорство. Обслужва го в леглото като платена развратница, а на вечеря седи до него и лицето й дори не трепва, когато той пръдне. Тя е себично, глупаво момиче, но ако й се даде достатъчно време, от нея може да излезе доста добра кралица. Ако зачене дете и дари Англия със син, може би ще живее достатъчно дълго, за да се научи да бъде кралица, на която се възхищават.

Във всеки случай кралят е луд по нея. Снизходителното му отношение прави нашата задача да вмъкваме и измъкваме Кълпепър от спалнята й безкрайно лесна. Имахме една лоша нощ в Понтефракт, когато той изпрати сър Алтъни Дени в стаята на Катрин без предизвестие, а тя се беше заключила вътре с Кълпепър. Дени се опита да отвори вратата и си тръгна, без да каже нищо. Една друга нощ пък кралят се размърда неспокойно в леглото си, докато те си вършеха работата съвсем наблизо, от другата страна на вратата, и тя трябваше да се върне тичешком при стареца, все още влажна от пот и целувки. Ако въздухът не беше натежал от вонята на пръднята му, той със сигурност щеше да усети мириса на похот. В Графтън Риджис любовниците успяха да се сношат както трябва — Кълпепър се промъкна нагоре по стълбите до стаята с каменни стени, надвиснала над крепостния ров, а тя каза на дамите си, че й е много зле, и прекара следобеда заедно с него там вътре в безумно любене, докато ние останалите приготвяхме горещи питиета от мляко и вино с подправки. Ако не беше толкова опасно, щеше да е забавно. Всъщност още затаявам дъх, изпълнена едновременно със страх и страст, когато ги чуя, че са заедно.

Никога не се смея. Спомням си за съпруга си и за сестра му и всякакъв смях замира на устните ми. Спомням си как той й обеща да бъде неин във всякакви беди. Спомням си как тя отчаяно желаеше да зачене син, сигурна, че Хенри не може да й даде такъв. Спомням си за безбожния договор, който сигурно са сключили. После, с лек стон, си помислям, че всичко това е мое опасение, моя фантазия и че може би никога не се е случвало. Най-лошото в това, че те двамата са мъртви, е че сега никога няма да узная какво е станало. През всичките тези години единственият начин да понеса мисълта за онова, което сториха, и за ролята, която изиграх, беше да не допускам тази мисъл близо до себе си. Никога не мисля за това, никога не говоря за това и никой никога не говори за тях, когато аз мога да чуя. Сякаш никога не са съществували. Единствено по този начин мога да понеса факта, че съм жива, а тях вече ги няма: да се преструвам, че никога не ги е имало.

— Е, когато кралица Ана Болейн беше обвинена в измяна, наистина ли имаха предвид прелюбодеяние? — пита ме Катрин.

Въпросът, така рязко попаднал в центъра на собствените ми мисли, е като пробождане с нож.

— Какво имате предвид? — питам аз.

Яздим от Колиуестън към Амптхил в ясна, студена октомврийска утрин. Кралят е някъде напред, препускайки в галоп с младите си придворни, въобразявайки си, че печели някакво надбягване, докато те изостават с конете си назад. Сред тях е и Томас Кълпепър. Катрин бавно се движи малко след тях, възседнала сивата си кобила, а аз съм до нея, яхнала един от ловните коне на Хауърдови. Всички други са изостанали назад, за да си разменят клюки, и няма кой да ме защити от любопитството й.

— По-рано казахте, че тя и останалите мъже са били обвинени в прелюбодеяние — упорито продължава тя.

— Това беше преди месеци.

— Знам. Мислех си за това.

— Много бавно мислите — отвръщам заядливо.

— Знам, че е така — казва тя съвсем невъзмутимо. — И си мислех, че са обвинили в държавна измяна Ана Болейн, моята братовчедка, само защото не е била вярна на краля, и са я обезглавили — тя се оглежда бързо наоколо. — И си мислех, че аз съм в същото положение — казва тя. — Че ако някой узнае, ще каже, че не съм вярна на краля. Може би и това ще нарекат държавна измяна. Тогава какво ще стане с мен?

— Точно затова никога не казваме нищо — отвръщам. — Точно затова внимаваме. Помните ли? Още отначало ви предупредих да внимавате.

— Но защо ми помагахте да се срещам с Томас? Макар да знаехте колко е опасно? След като собствената ви зълва е убита точно заради същото нещо?

Не ми хрумва отговор. Никога не съм мислила, че ще ми зададе този въпрос. Но глупостта й е толкова голяма, че понякога тя наистина се насочва право към най-очевидното. Обръщам глава, сякаш съм се загледала към студените ливади, където реката, придошла от неотдавнашните дъждове, лъщи като меч, като френски меч.

— Защото вие ме помолихте да ви помогна — казвам. — Аз съм ваша приятелка.

— Помогнахте ли на Ана Болейн?

— Не! — възкликвам аз. — Тя не желаеше да приема помощ от мен!

— Не бяхте ли нейна приятелка?

— Бях нейна снаха.

— Тя не ви ли харесваше?

— Съмнявам се дали някога, от самото начало до края, изобщо ме е забелязвала. Тя не ми обръщаше внимание.

Това не спира размишленията й, каквото беше намерението ми, а ги подхранва. Почти чувам бавния ход на мислите й.

— Тя не ви е харесвала? — пита Катрин. — Тя, съпругът й и сестра й, винаги са били заедно. Но вас са ви пренебрегвали.

Засмивам се, но не излиза много убедително.

— Като ви чуе човек да говорите така, сякаш става дума за деца в училищния двор.

Тя кимва:

— В един кралски двор е точно същото. А вие мразехте ли ги за това, че не ви допускаха да се присъедините към тях?

— Аз също бях Болейн — казвам аз. — Бях Болейн точно колкото тях. Станах Болейн с брака си, техният чичо е и мой чичо. Моите интереси съвпадат с интересите на семейството, точно както съвпадаха и техните.

— Тогава защо дадохте показания срещу тях? — пита тя.

Толкова съм потресена от това, че ми отправя пряко обвинение, че едва говоря. Поглеждам я:

— Откъде научихте за това? Защо го казвате?

— Катерина Кери ми разказа — казва тя, сякаш е нещо съвсем обикновено двете момичета, още почти деца, да си споделят поверителни разкази за измяна, кръвосмешение и смърт. — Каза, че сте се явили да свидетелствате срещу съпруга си и сестра му. Дали сте показания, от които да стане ясно, че те са били любовници и предатели.

— Не съм — прошепвам. — Не съм — не мога да понеса тя да изрича това. Никога не мисля за това. Не искам да мисля за това днес. — Не беше така — казвам. — Вие не разбирате, защото сте още момиче. Били сте дете, когато се случи всичко това. Опитах се да го спася, опитах се да спася нея. Това беше голям план, замислен от вашия чичо. Този план се провали, а трябваше да успее. Мислех, че ще го спася, ако дам показания, но всичко се обърка.

— Така ли беше?

— Беше съкрушително! — изплаквам аз в болката си. — Опитах се да го спася, обичах го, бих направила всичко за него.

Хубавото й младо лице е изпълнено със съчувствие:

— Имали сте намерение да го спасите?

Грубо бръсвам сълзите от очите си с опакото на ръкавицата.

— Бях готова да умра заради него — казвам. — Мислех, че ще го спася. Щях да го спася. Бих направила всичко, за да го спася.

— Защо нещата се объркаха? — прошепва тя.

— Вашият чичо и аз мислехме, че ако двамата се признаят за виновни, тя ще получи развод и ще бъде изпратена някъде далече, в манастир. Мислехме, че той ще бъде лишен от титлата и почестите си и изпратен в изгнание. Мъжете, посочени като виновници заедно с нея, изобщо не бяха виновни, всички знаеха това. Те бяха приятели на Джордж и нейни придворни, а не любовници. Мислехме, че всички ще бъдат помилвани, както беше помилван Томас Уайът.

— И какво се случи?

Това преразказване на историята е като някакъв сън. Това е сънят, който често ми се присънва, който ме буди нощем като прилошаване, който ме кара да ставам от леглото си и да се разхождам безспир из тъмната стая, докато първата сива светлина се появи в небето и разбера, че изпитанието ми е свършило.

— Те отрекоха вината си. Това не беше част от плана. Трябваше да направят признания, но те отрекоха всичко с изключение на това, че са казали някои неща против краля. Джордж беше казал, че кралят е импотентен — дори в този ясен есенен ден, пет години след процеса, аз все още снишавам глас и се оглеждам наоколо да се уверя, че никой не чува. — Смелостта им изневери, те отрекоха вината си и не помолиха за милост. Аз се придържах към плана, както ми нареди чичо ви. Спасих титлата, спасих земите, спасих наследството на Болейн, спасих състоянието им.

Катрин чака да чуе още. Тя не разбира, че това е краят на историята. Това е моето велико дело и моят триумф: спасих титлата и земите. Тя дори изглежда озадачена.

— Направих каквото трябваше, за да спася наследството на Болейн — повтарям аз. — Моят свекър, бащата на Джордж и Ана, беше натрупал през живота си цяло състояние. Джордж го беше увеличил. Богатството на Ана се беше вляло в него. Аз го спасих. Спасих Рочфорд Хол за нас, запазих титлата. Все още съм лейди Рочфорд.

— Вие сте спасили наследството, но те не са го наследили — казва Катрин неразбиращо. — Съпругът ви е умрял и сигурно си е мислил, че давате показания срещу него. Сигурно си е мислил, че докато той твърди, че не се признава за виновен, вие го обвинявате. Вие сте била свидетел на неговите обвинители — тя мисли бавно, говори бавно, бавно изрича най-лошото от всичко. — Сигурно си е мислил, че сте го оставили да отиде на смърт, за да можете вие да запазите титлата и земите.

Идва ми да й се разкрещя, задето изрича това, задето облича в думи този кошмар. Разтривам лице с гърба на ръкавицата си, сякаш искам да изтрия намръщеното си изражение.

— Не. Не е така! Не е така! Той не би си помислил това — казвам отчаяно. — Той знаеше, че го обичам, че се опитвах да го спася. Той щеше да знае, че докато отиваше на смърт, аз стоях на колене пред краля, молейки го да пощади съпруга ми. Тя сигурно е знаела, че в последния миг, когато отиваше на смърт, аз стоях пред краля, молейки го да я пощади.

Тя кимва:

— Е, надявам се никога да не се явявате като свидетел, за да спасите мен — казва тя. Това е жалък опит да се пошегува. Дори не го удостоявам с усмивка.

— Това беше краят на живота ми — казвам простичко. — Това не беше само краят на техния живот, това беше смърт и за мен.

Известно време яздим мълчаливо, а после две-три от приятелките на Катрин пришпорват конете си напред, за да яздят до нея, и бъбрят с нея за Амптхил и посрещането, което със сигурност ще ни устроят, и дали Катрин вече се е отказала да носи жълтата си рокля и дали ще я даде на Катрин Тилни. В един миг избухва кавга, защото Катрин е обещала роклята на Джоан, но Маргарет настоява да я получи.

— И двете можете да се успокоите — заявявам аз, връщайки се с усилие в настоящия момент. — Защото кралицата е носила тази рокля не повече от три пъти, и тя ще си остане в гардероба й, докато не я облече достатъчно пъти.

— Не ме е грижа — казва Катрин. — Винаги мога да си поръчам друга.