Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (41)

Ана, Хамптън Корт, март 1540

Очаквам в покоите си в Хамптън Корт новия си посланик, който пристигна късно снощи и трябва да дойде да ме види тази сутрин. Мислех, че кралят ще се срещне с него преди мен, но все още няма планове за кралско посрещане.

— Това правилно ли е? — питам лейди Рочфорд.

Тя изглежда малко несигурна.

— За посланиците обикновено се устройва специален прием за представянето им пред придворните и целия съвет на краля — казва тя. Разперва ръце, сякаш за да каже, че не знае защо към посланика от Клев трябва да има различно отношение. — Сега са Великите пости — казва тя. — Беше редно да дойде не по време на постите, а на Великден.

Обръщам се към прозореца, за да не може тя да види раздразнението върху лицето ми. Той трябваше да пътува с мен и да пристигне в Англия, когато пристигнах аз. Тогава щях да имам представител пред краля още от момента, в който кракът ми стъпи в Англия, и то такъв, който щеше да остане с мен. Графовете Оверщайн и Олислегер ме придружаваха, но те знаеха, че ще трябва да ме оставят и да се приберат у дома, и нямаха опит в чужди кралски дворове. Трябваше да имам посланик до себе си още от първия ден. Ако той беше с мен в Рочестър, когато обидих краля при първата ни среща… Но е безсмислено да съжалявам за това. Може би сега, след като вече е тук, той ще намери начин да ми помогне.

На вратата се чука и двамата стражи я отварят със замах.

— Хер доктор Карл Харст — обявява стражът, затруднявайки се при изричането на титлата, и посланикът от Клев влиза в стаята, оглежда се наоколо да ме открие и се покланя ниско. Всички придворни дами правят реверанс, докато го оглеждат от глава до пети и отбелязват с едва доловим критичен шепот яката на кадифения му жакет, която е толкова протрита, че лъщи, и ожулените токове на ботушите му. Дори перото на шапката му изглежда, сякаш е понесло доста тежко пътуването по суша от Клев. Усещам как се изчервявам от срам, че този човек трябва да представлява страната ми пред най-богатия и най-лекомислен двор в християнския свят. Ще стане за смях, а и аз заедно с него.

— Хер доктор — казвам аз и му протягам ръката си за целувка.

Виждам, че е неприятно изненадан от модната ми рокля, от английската ми шапчица, спретнато поставена върху косите ми, скъпите пръстени по ръцете ми и златните верижки на кръста ми. Той ми целува ръка и казва на немски:

— За мен е чест да ви се представя, Ваша светлост. Аз съм вашият посланик.

Мили Боже, прилича повече на беден писар. Кимвам.

— Закусвали ли сте? — питам аз.

Той прави леко смутена гримаса.

— Аз… хм… не можах съвсем…

— Не сте яли?

— Не можах да намеря трапезарията, Ваша светлост. Съжалявам. Дворецът е много голям, а моите покои са доста далече от главната сграда и нямаше никого.

Настанили са го някъде на половин път към конюшните.

— Не попитахте ли някого? Има хиляди слуги.

— Не говоря английски.

Наистина съм потресена.

— Не говорите английски ли? Как ще ръководите делата на родината ни? Никой тук не говори немски.

— Вашият брат херцогът смяташе, че съветниците и кралят навярно говорят немски.

— Той знае много добре, че не говорят.

— И смяташе, че аз ще науча английски. Вече говоря латински — добавя той отбранително.

Толкова съм разочарована, че ми идва да заплача.

— Непременно трябва да закусите нещо — казвам, като се опитвам да се съвзема. Обръщам се към Кити Хауърд, която както обикновено се мотае близо до мен и подслушва. До този момент нямам нищо против тя да се включи в разговора ни. Ако знае да говори немски достатъчно добре, за да шпионира, тогава може да превежда на този безполезен посланик.

— Мистрес Хауърд, бихте ли изпратили някоя от прислужниците да донесе малко хляб и сирене за посланика? Той не е закусил. А също и малко ейл.

След като тя тръгва, аз се обръщам отново към него:

— Носите ли ми писма от дома?

— Да — казва той. — Имам указания от брат ви, а майка ви изпраща майчинската си любов и се надява, че сте чест за дома си и не сте забравили любящите й напътствия.

Кимвам. Предпочитам да ми беше изпратила опитен посланик, който също може да бъде чест за дома ми, вместо тази ледена и безчувствена благословия, но вземам пакета с писма, който ми подава. Той се настанява на единия край на масата, за да закуси, а аз чета писмата си в другия край.

Първо прочитам писмото от Амелия. Тя започва с изброяване на комплиментите, които са й направили, и колко е доволна от собствения си двор в Клев. Харесва й да е единствена владетелка на нашите покои. Разказва ми за новите си рокли и за рокли, които са били мои, но са преправени, за да ги ползва тя. Това е, за да събере чеиза си, защото ще се омъжва. Ахвам леко, когато прочитам това, и лейди Рочфорд мило пита:

— Надявам се, че няма лоши новини, ваша светлост?

— Сестра ми ще се омъжва.

— О, колко прекрасно. Добър брак?

Разбира се, в сравнение с моя късмет това е нищо. Би трябвало да се присмея на маловажността на триумфа на Амелия. Но преди да успея да отговоря, се налага да примигна, за да пропъдя сълзите си.

— Ще се омъжи за девера ми. По-голямата ми сестра Сибила вече е омъжена за херцога на Саксония и Амелия ще отиде в техния двор, за да се омъжи за по-младия му брат. — И така ще се превърнат в щастливо малко съседско семейство — помислям си горчиво. Значи те са всички заедно: майка ми, брат ми, двете ми сестри и техните двама съпрузи, и само аз съм отпратена надалече да чакам писма, които не ми носят радост, а само продължават чувството на изолираност и грубост, с което брат ми се е отнасял с мен през целия ми живот.

— Значи този брак не може да се мери с вашия.

— Няма друг брак като моя — казвам. — Но на нея ще й хареса да живее при сестра ми, а брат ми обича да държи другите близо до себе си.

— За нея няма самурени кожи — изтъква Кити Хауърд и ме кара да се усмихна на безкрайната й безсрамна алчност.

— Не, това е най-важното, разбира се — усмихвам й се. — Нищо не е по-важно от самурените кожи.

Оставям писмото на Амелия настрани. Не мога да се насиля да прочета уверените й описания как семействата ще прекарват заедно Коледа и ще се събират да ловуват през лятото, как ще празнуват рождени дни и ще възпитават децата си — всичките саксонски братовчеди, щастливо събрани заедно в една и съща детска стая.

Вместо това отварям писмото от майка ми. Ако се бях надявала да открия тук някаква утеха, щях да остана разочарована. Тя е разговаряла с граф Олислегер и е изпълнена с безпокойство. Той й съобщава, че танцувам с други мъже освен със съпруга си, че съм носила рокля без висока, стигаща чак до ушите, мрежеста муселинена яка. Научила е, че съм се отказала от облеклото си от Клев и нося английска шапчица. Напомня ми, че кралят се е оженил за мен, защото е искал протестантска съпруга с безупречно поведение и че е мъж с ревнив и тежък характер. Пита ме дали искам с танци да си проправя път до ада и ми напомня, че за една млада жена няма по-тежък грях от поквареността.

Оставям писмото и отивам до прозореца да погледна навън към красивата градина на Хамптън Корт, красивите алеи близо до двореца и пътеките, спускащи се към реката с кея и кралските баржи, полюшващи се на въжетата, с които са завързани. В градината има придворни, разхождащи се заедно с краля, толкова богато облечени, сякаш отиват на турнир. Кралят, по-висок с цяла глава от всички мъже в свитата си, едър и широкоплещест като бик, носи златотъкан плащ и кадифена шапка, която дори от толкова далече искри от диамантите, с които е украсена. Той се обляга на рамото на Томас Кълпепър, който е облечен във великолепен тъмнозелен плащ, закопчан с диамантена брошка. Клев със своите скучни дрехи от кадифе и сукно ми се струва безкрайно далече. Никога няма да успея да обясня на майка си, че не се труфя по английската мода просто от суетност, а единствено за да не изглеждам по-жалка и отблъскваща, отколкото вече съм. Бог е свидетел, че ако кралят ме отхвърли, няма да е защото се обличам твърде хубаво. Ще бъде, защото го отвращавам, и изглежда, че това е така независимо дали нося шапчицата си като баба си, или като хубавата малка Кити Хауърд. Нищо от това, което правя, не се нрави на краля: но майка ми може да си спести труда да ме предупреждава, че животът ми зависи от това, да го задоволя. Вече го знам. И то не може да бъде сторено. Във всеки случай аз не мога да го направя.

Посланикът се е нахранил. Връщам се на масата и му давам знак, че може да остане седнал, докато прочета последното си писмо, това от брат ми.

Сестро, — започва той. — Бях силно обезпокоен от доклада на графовете Оверщайн и Олислегер по отношение на Вашия прием и поведение в двора на новия Ви съпруг, крал Хенри Английски. С въпросите за облеклото и благоприличието ще се занимае майка Ви; аз само ще Ви помоля да я послушате и да не си позволявате да бъдете подтиквана към поведение, което може единствено да ни изложи и да посрами самата Вас. Вашата склонност към суета и лошо поведение е известна на всички ни: но се надявахме тя да си остане семейна тайна. Умоляваме Ви да промените държанието си, особено сега, когато очите на света са приковани върху Вас.

Пропускам следващите две страници, които представляват единствено списък на многобройните пъти в миналото, когато съм го разочаровала, и предупреждения, че една погрешна стъпка в английския двор би могла да има най-тежки последствия. Кой знае това по-добре от мен?

После продължавам да чета.

Целта на това писмо е да Ви запознае с посланика, който ще представя страната ни пред крал Хенри и неговите съветници. Ще му оказвате всякаква помощ. Очаквам да работите в тясно сътрудничество с него за подкрепяне на надеждите ни за този съюз, който до този момент ни разочарова. Всъщност кралят на Англия, изглежда смята, че е превърнал Клев в истински свой васал, и сега се надява да се съюзи с нас срещу императора, с когото ние не сме във вражда и няма вероятност да започнем такава, за да угодим на съпруга Ви или на Вас. Трябва да му дадете ясно да разбере това.

Разбрах, че един високопоставен англичанин, херцогът на Норфолк, е имал удоволствието да посети френския двор, и в ума ми не съществува съмнение, че Англия се сближава с Франция. Бяхте изпратена в Англия, за да попречите да се случи именно това. Вече предавате своята родина, Клев, предавате майка си и мен. Редно е посланикът да Ви посъветва как можете да изпълнявате дълга си и да не забравяте това, отдавайки се на плътски наслади.

Заплатих пътя му до Англия и му осигурих слуга, който да се грижи за него, но оттук нататък ще трябва да му плащате Вие. От това, което научих за скъпоценностите, новите Ви дрехи и други небогоугодни разточителства, сред които — както ме уведомиха — скъпи самурени кожи, предполагам, че без проблем можете да си го позволите. Със сигурност ще сторите по-добре да харчите новопридобитото си богатство за бъдещето на родината си, отколкото за неща, служещи за удовлетворяване на личната Ви суета и желание за труфене, които могат да породят единствено презрение. Само защото сте издигната на висока позиция, не означава, че можете да пренебрегнете съвестта си, както в миналото. Най-сериозно Ви призовавам да подобрите държанието си, сестро. Като глава на Вашия дом Ви съветвам да се отречете от суетата и покварата.

Вярвайки, че това писмо Ви намира в също толкова добро здраве, в колкото напуска мен, определено се надявам то да Ви завари в добро духовно здраве, сестро. Разкошът не може да замени чистата съвест, както ще откриете, ако бъдете пощадена да доживеете до старини.

Каквато е молитвата на любящия Ви брат

Уилям

Оставям писмото на масата и поглеждам посланика:

— Кажете ми поне, че сте вършили тази работа преди, че сте били посланик в друг кралски двор.

Опасявам се, че е някой лютерански проповедник, когото брат ми е решил да вземе на служба.

— Служих на баща ви в Мадрид и Толедо — отвръща доктор Харст с известно достойнство. — Но никога преди — на собствени разноски.

— Брат ми има малки парични затруднения — казвам. — Поне тук в двора можете да живеете безплатно.

Той кимва.

— Той ми даде да разбера, че вие ще ми плащате заплатата.

Поклащам глава:

— Не аз. Кралят ми осигурява собствен двор, придворни дами и дрехи, но засега не и пари. Това може да бъде един от въпросите, които да обсъдите с него.

— Но като коронясана кралица на Англия…

— Аз съм омъжена за краля, но не съм коронована кралица — казвам аз. — Вместо коронацията ми през февруари ми беше устроено официално посрещане в Лондон, а сега очаквам да бъда коронясана след Великден. Все още не ми е платена сумата, която ми се отпуска като на кралица. Нямам пари.

Той изглежда леко нервен.

— Предполагам, че няма проблеми? Коронацията ще се състои?

— Ами, предполагам, че сте донесли поисканите от краля книжа?

— Какви книжа?

Усещам как се надига гневът ми.

— Книжата, които доказват, че предишният ми годеж е анулиран. Кралят настоя за тях, графовете Оверщайн и Олислегер се заклеха, че ще ги изпратят. Заклеха се в честта си. Книжата трябва да са у вас.

Изражението му е напълно потресено.

— Нямам нищо! Никой не ми е казал нищо за тези книжа.

Толкова съм разстроена, че заеквам на собствения си език.

— Но едва ли има нещо по-важно! Сватбата ми беше отложена, защото съществуваха опасения, че вече има друг предбрачен договор. Пратениците от Клев се заклеха, че ще изпратят доказателството веднага щом се приберат у дома. Трябваше да предложат себе си като заложници. Трябва да са ви казали. Тези книжа трябва да са у вас! Те предложиха себе си като гаранция, че ще ги изпратят!

— Не ми казаха нищо — повтаря той. — А вашият брат херцогът настоя да отложа пътуването си, за да се срещна с тях. Възможно ли е да са забравили подобно нещо?

При споменаването на брат ми желанието да се боря ме напуска.

— Не — казвам уморено. — Брат ми даде съгласието си за този брак, но не ми съдейства. Изглежда, не го е грижа за неудобното положение, в което се намирам. Понякога се боя, че ме е изпратил в тази страна само за да ме унижи.

Той е потресен:

— Но защо? Как е възможно подобно нещо?

С мъка овладявам желанието си да проявя недискретност:

— О, кой знае? Спорове и неразбирателства възникват между децата още в най-ранна възраст и никога не биват забравени или простени. Пишете му веднага и му съобщете, че трябва да разполагам с доказателството, което показва, че предишният ми годеж е анулиран. Трябва да го убедите да го изпрати. Уведомете го, че без този документ не мога да направя нищо, не мога да повлияя на краля. Кажете му, че без него се оказваме виновни в двойна игра. Кралят може да ни заподозре и ще бъде прав да го направи. Попитайте брат ми дали иска бракът ми да бъде поставен под съмнение? Иска ли да бъда изпратена вкъщи опозорена? Иска ли този брак да бъде анулиран? Иска ли да бъда коронясана за кралица? Защото с всеки ден отлагане даваме на краля основания за подозрения.

— Кралят никога не би… — започва той. — Всички трябва да знаят…

— Кралят прави каквото му е угодно — казвам ожесточено. — Това е първото нещо, което научавате в този двор. Кралят е владетел и глава на църквата, той е тиранин, който не отговаря пред никого. Той управлява телата и душите на хората. В тази страна той говори от Божието име. Сам той вярва, че знае каква е Божията воля, че Бог говори директно чрез него, че той самият е Бог на земята. Той прави точно каквото желае и той решава дали то е правилно, или погрешно, а след това казва, че така иска Бог. Кажете на брат ми, че ме поставя в съвсем реална опасност и неудобно положение, ако ме предаде за толкова дребно нещо. Той трябва да изпрати документите: в противен случай се страхувам да си представя какво ще стане с мен.