Метаданни
Данни
- Серия
- Тюдорите (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Boleyn Inheritance, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деница Райкова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Филипа Грегъри. Наследството на Болейн
Английска, първо издание
Превод: Деница Райкова
Редактор: Елица Тодорова
Художник: Христо Хаджитанев
ИК „Еднорог“, 2008 г.
ISBN: 978-954-365-042-2
История
- — Добавяне
Ана, Кале, декември 1539
По време на цялото това дълго пътуване започнах да научавам каква ще бъда, когато стана кралица. Английските дами, които негово величество кралят изпрати да ме придружават, ми говорят на английски всеки ден, а милорд Саутхамптън е до мен във всеки град, в който влизаме, и ме насърчава и направлява изключително услужливо. Те са народ, който държи изключително много на официалностите и са изпълнени с достойнство; всичко трябва да се върши по книга, по правило, и аз се уча да крия вълнението си от приветствията, от музиката и от тълпите, които навсякъде излизат да ме видят. Не искам да изглеждам като дошлата от село сестра на някой дребен херцог, искам да изглеждам като кралица, истинска кралица на Англия.
Във всеки град ме посрещаха с приветствия хора, тълпящи се по улиците, които викаха името ми и ми поднасяха китки цветя и подаръци. Повечето градове ми засвидетелстват своето верноподаничество с речи и ми връчват кесия със злато или скъпи накити. Но първото ми пристигане в английски град, в пристанището Кале, кара всичко, случило се преди това, да изглежда нищожно и маловажно. Това е могъща английска крепост, заобиколена от голям защитен със стени град, построена да възпира всяко нападение от вражеска Франция, която е точно пред сигурно охраняваните порти. Влизаме през южната порта, от която се разкрива изглед през пътя към кралство Франция, и биваме приветствани от един английски благородник, лорд Лайл, и десетки благородници, прекрасно облечени, с малка армия от мъже, облечени в ливреи в червено и синьо.
Благодаря на Бога, че ми изпрати лорд Лайл да бъде мой приятел и съветник в тези трудни дни, защото той е мил човек, чието изражение ми напомня малко за баща ми. Без него щях да бъда безмълвна толкова от ужас, колкото и заради незнанието на английски. Сам той е облечен великолепно като крал и го придружават толкова много английски благородници, че приличат на море от кожи и кадифе. Но той хваща студената ми ръка в голямата си топла хватка и казва: „Кураж!“ Може още да не разпознавам тази дума, докато не ми я каже преводачката ми, но разпознавам приятел, когато го видя, и успявам да му се усмихна слабо, а после той пъха ръката ми в сгъвката на лакътя си и ме повежда надолу по широката улица към пристанището. Камбаните бият приветствено за мен, съпругите и децата на всички търговци се редят от двете страни на улиците, за да ме зърнат, а чираците и прислужниците до един крещят: „Ура за Ана от Клев!“, докато минавам.
На пристанището има два огромни кораба: личния кораб на краля, наречен „Суийпстейк“, което има нещо общо с хазарта[1], и един на име „Лайън“: и двата развяват флагове и ме приветстват с тръбни звуци, когато ме виждат да се приближавам. Те са изпратени от Англия да ме отведат при краля, а с тях идва да ме ескортира и огромна флотилия. Топчиите изстрелват залпове, топовете реват, целият град е потопен в дим и шум, но това е голям комплимент и затова аз се усмихвам и се опитвам да не трепна. Продължаваме към Стейпъл Хол, където кметът на града и търговците ме приветстват с дълги речи и с две кесии злато, а лейди Лайл, която е дошла да ме посрещне със съпруга си, ми представя моите придворни дами.
Всички те ме придружават обратно до дома на краля, до двора, и аз се изправям, докато те една след друга излизат напред, представят се по име, поднасят комплиментите си и правят поклон или реверанс. Аз съм толкова уморена и толкова объркана от целия този ден, че чувствам как коленете ми започват да се подгъват, но те продължават да идват, една след друга. Нейна светлост лейди Лайл стои до мен и прошепва всяко име в ухото ми, казва ми по малко за всяка от тях, но аз не разбирам думите й, а освен това тук има твърде много непознати хора, за да мога да възприема всичко. Наистина главозамайваща тълпа: но всички те ми се усмихват любезно и ми се кланят толкова почтително, че знам, че би трябвало да съм щастлива от подобно внимание, а не смутена от него.
Веднага щом и последната дама, прислужница и паж са се поклонили и мога благоприлично да си тръгна, казвам, че бих искала да отида в личния си кабинет, преди да вечеряме, и моята преводачка им го казва: но все още не може да бъда оставена на спокойствие. Щом влизаме в покоите ми, още непознати лица очакват да ми бъдат представени като слуги и служители в личния ми кабинет. Толкова съм изтощена от всички тези представяния, че казвам, че бих искала да отида в спалнята си: но дори тук не мога да бъда сама. Лейди Лайл и други дами, сред които и придворните, влизат, за да се уверят, че имам всичко, което ми е необходимо. Цяла дузина от тях влизат, потупват леглото, оправят завесите и стоят наоколо, взирайки се в мен. В пристъп на пълно отчаяние казвам, че искам да се моля, влизам в малкото килерче до спалнята и затварям вратата пред изпълнените им с желание за помощ лица.
Чувам ги как чакат отвън като публика, която очаква някакъв шут да излезе и да жонглира или да прави номера: малко озадачени от забавянето, но достатъчно добронамерени. Облягам се на вратата и докосвам челото си с опакото на ръката. Студено ми е и въпреки това се потя, сякаш съм болна от треска. Трябва да го направя. Знам, че мога да го направя, знам, че мога да бъда кралица на Англия, и то добра кралица. Ще науча езика им: вече разбирам по-голямата част от това, което ми се говори, макар да се запъвам, когато говоря. Ще науча всички тези нови имена и ранга им и правилните обръщения, за да не ми се налага винаги да стоя като някоя малка кукла с кукловод до мен, който ми казва какво да правя. Щом стигна в Англия, ще се погрижа да си поръчам нови дрехи. Моите дами и аз, в германското си облекло, приличаме на дебели малки патици редом с тези английски лебеди. Те се разхождат полуголи, едва покрили главите си с шапчици, пърхат наоколо в леките си рокли, докато ние сме пристегнати в кадифе като някакви тумбести пакети. Ще се науча да бъда елегантна, ще се науча да бъда приятна и привлекателна, ще се науча да бъда кралица. Със сигурност ще се науча да посрещам сто души, без да се потя от страх.
Сега си давам сметка, че поведението ми сигурно им се струва много странно. Първо заявявам, че искам да се облека за вечеря, а после влизам в стаичка, малко по-голяма от кухненски шкаф, и ги карам да чакат отвън. Сигурно изглеждам нелепо набожна или още по-лошо, те сигурно ще разберат, че съм болезнено стеснителна. Щом ми хрумва тази мисъл, замръзвам неподвижно в малката стаичка. Чувствам се като истинска селска глупачка. Просто не знам как да намеря смелост да изляза.
Долепвам ухо до вратата. Навън е станало много тихо, може би те са се уморили да ме чакат. Може би всички са се разотишли да се преоблекат отново. Колебливо открехвам вратата и поглеждам навън.
В стаята е останала само една дама, седнала до прозореца, спокойно свела поглед, наблюдавайки двора долу. Щом чува издайническото скърцане на вратата, тя вдига очи и лицето й е любезно и заинтригувано.
— Лейди Ана? — казва тя, изправя се на крака и ми прави реверанс.
— Аз…
— Аз съм Джейн Болейн — представя се тя, правилно досетила се, че не мога да си спомня дори едно име от бъркотията тази сутрин. — Една от вашите почетни дами.
Щом тя изрича името си, аз съм напълно объркана. Трябва да е някаква роднина на Ана Болейн: но какво прави в покоите ми? Със сигурност не може да е тук, за да ми служи, нали? Със сигурност би трябвало да е в изгнание или в немилост?
Оглеждам се за някой, който да ни превежда, а тя се усмихва и поклаща глава. Посочва към себе си и казва: „Джейн Болейн“, а след това изрича, много бавно и много отчетливо: „Ще бъда ваша приятелка“.
И аз я разбирам. Усмивката й е топла, а лицето — честно. Осъзнавам, че иска да каже, че ще ми бъде приятелка: и при мисълта да имам приятелка, на която да мога да се доверя, в това море от нови хора и нови лица, в гърлото ми се надига буца, примигвам, за да прогоня сълзите, и й подавам ръката си да я стисне, сякаш съм някаква малоумна селянка на пазарния площад.
— Болейн? — заеквам аз.
— Да — казва тя, като поема ръката ми в студената си длан. — И ми е съвсем ясно колко страховито е да бъдеш кралица на Англия. Кой би могъл да знае по-добре от мен колко трудно може да бъде това? Ще бъда ваша приятелка — повтаря тя. — Можете да ми се доверите. — Тя топло се ръкува с мен и аз й вярвам, и ние и двете се усмихваме.