Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (100)

Катрин, Сионското абатство, ноември 1541

Е, да видим, какво имам сега?

Трябва да кажа, че положението ми никак не е добро.

Имам шест френски шапчици, поръбени със злато. Имам шест чифта ръкавели, имам шест обикновени фусти, имам шест рокли: те са в тъмносиньо, черно, тъмнозелено и сиво. Нямам накити, нямам играчки. Дори котенцето ми го няма. Сър Томас Сиймор — само си представете, един Сиймор да отнема имуществото на една Хауърд! Само си помислете колко противно ни е това! — отнесе от покоите ми всичко, което кралят ми подари, за да му бъде върнато. Така че, както се оказва, всички неща, които броях преди, всъщност никога не са били наистина мои. Изобщо не са ми били подарени, а само дадени назаем.

Имам три стаи с много грозни гоблени по стените. В едната живеят слугите ми, а аз живея в другите две със своята полусестра Изабел, лейди Бейнтън и още две дами. Нито една от тях, с изключение на Изабел, на която е наредено да ме накара да осъзная греха си, не ми говори, тъй като им е омразно положението, в което се оказват заради моята порочност. Трябва да кажа, че заради това те са много лоши компаньонки в такова ограничено пространство. Изповедникът ми е готов да се отзове, когато го повикам, ако съм толкова глупава, че да си изпрося смъртта, като призная пред него онова, което отрекох пред всички други, а два пъти на ден Изабел ме хока, сякаш съм й слугиня. Имам няколко молитвеника, както и Библията. Имам малко ръкоделие, с което да се занимавам, някакви ризи за бедните: но нима те вече нямат достатъчно ризи? Нямам пажове, нито придворни, нито пък шутове, музиканти или певци. Отведоха дори малките ми кученца и знам, че те ще тъгуват горчиво за мен.

Всичките ми приятели си отидоха. Чичо ми изчезна като утринната мъгла и ми съобщиха, че повечето хора от свитата ми — лейди Рочфорд и Франсис Деръм, Катрин Тилни и Джоан Булмър, Маргарет Мортън и Агнес Рестуолд — са в Тауър и ги разпитват за мен.

Но което е още по-лошо, днес научих, че са отвели в Тауър също и Томас Кълпепър. Бедният ми, красив Томас! Мисълта как бива арестуван от някакъв грозен войник е ужасна, но мисълта как разпитват моя Томас ме кара да падна на колене, да заровя лице в грубия чаршаф на леглото си и да заплача. Само ако бяхме избягали, когато най-напред разбрахме, че сме влюбени. Само ако той беше дошъл да ме отведе още преди изобщо да отида в двора, когато бях още момиче в Ламбет. Само да бях му казала, че съм негова, само негова, когато най-напред дойдох в двора, преди всичко това да се обърка.

— Искате ли да видите изповедника си? — пита студено лейди Бейнтън, когато ме открива да плача. Сигурно са й наредили да каже това: нямат търпение да рухна и да си кажа всичко.

— Не — казвам бързо. — Нямам какво да изповядвам.

А най-ужасното е, че това са стаите на лейди Маргарет Дъглас, където я държаха сама, в мълчание, заради престъплението да се влюби. Само си представете! Тя е била тук точно като мен, разхождайки се от една стая в друга, и после обратно, арестувана за това, че обича един мъж, без да знае какво може да бъде обвинението, нито каква може да бъде присъдата, нито кога ще се стовари ударът. Била е тук съвсем сама, в немилост в продължение на тринайсет месеца, надявайки се, че кралят ще й прости, питайки се какво ще стане. Отведоха я само преди няколко дни, за да направят място за мен — не мога да повярвам! — отведоха я в Кенингхол, където ще я затворят отново, докато кралят й прости: ако изобщо някога й прости.

Мисля си за нея: млада жена, съвсем малко по-възрастна от мен, държана под ключ и сама точно като мен, затворена заради престъплението да обича мъж, отвърнал на любовта й, и сега ми се иска да бях отишла да падна на колене пред краля и да го бях помолила да бъде снизходителен към нея. Но как можех да знам, че един ден аз ще съм в съвсем същото положение? В същите тези стаи? Заподозряна, че съм млада влюбена жена, точно като нея? Иска ми се да му бях казала, че тя е само млада и може би глупава, и трябва да бъде напътствана, а не арестувана и наказана. Но аз не се застъпих за нея, нито за бедната Маргарет Поул, нито за всички онези мъже и жени в Смитфийлд. Не се застъпих за хората от север, опълчили се срещу него. Не казах нито дума в защита на Томас Кромуел, а се омъжих в деня на смъртта му, без да изпитам жалост дори за миг. Не се застъпих за дъщерята на краля, принцеса Мери, а по-лошо: оплаквах се от нея. Не се застъпих дори за собствената си господарка и кралица, Ана, която обичах. Обещах й предаността и приятелството си и въпреки това, когато поискаха това от мен, подписах документ срещу нея, без да си направя труда да го прочета. А сега никой няма да падне на колене и да поиска милост за мен.

Разбира се, аз не знам какво става. Ако заедно с Франсис Деръм са арестували и Хенри Манокс, той ще им каже всичко, което искат да чуят. Не се разделихме с добро, а той не обича Франсис. Ще им каже, че двамата сме били почти любовници, а после със сигурност ще им каже, че аз съм го зарязала и съм се хванала с Франсис Деръм. Името ми ще бъде напълно опетнено, а баба ми ще изпадне в ярост.

Предполагам, че ще питат момичетата от Ламбет за всичко, свързано с мен. Агнес Рестуолд и Джоан Булмър не хранят в сърцата си особено приятелски чувства към мен. Харесваха ме достатъчно, когато бях кралица, която можеше да раздава благоволение, но няма да ме защитят, нито да излъжат заради мен. А ако измъкнат половин дузина от останалите от безинтересния живот, който водят, те ще са готови да кажат всичко заради едно пътуване до Лондон. Не се съмнявам, че ако попитат Джоан Булмър нещо за Франсис, тя ще им разкаже всичко. Всички момичета в Норфолк Хаус до едно знаят, че Франсис ме нарече своя съпруга и аз отвръщах на чувствата му. Че той сподели легло с мен, сякаш бяхме съпруг и съпруга, а аз не знаех — честно казано — дали сме женени, или не. Никога не съм се замисляла истински за това. Катрин Тилни достатъчно бързо ще им разкаже всичко за Ламбет: само се надявам да не я питат за Линкълн или Понтефракт или Хъл. Ако започне да им разказва за нощите, в които съм отсъствала от стаята си, това ще ги отведе до Томас. О, Господи, само да не бях го поглеждала никога. Сега той щеше да е в безопасност и аз също.

Ако говорят с Маргарет Мортън, тя ще им разкаже, че съм й се накарала, когато се опита да отвори вратата на спалнята ми и откри, че е заключена. Томас, скъпият Томас, беше с мен в леглото и трябваше да притичам през стаята и да й изкрещя да проявява повече уважение, като държах вратата полузатворена, за да скрия Томас. Тя ми се изсмя в лицето: знаеше, че вътре има някой. О, Господи, само да не се бях карала с всички тях толкова често. Ако с помощта на подкупи и рокли се бях погрижила те постоянно да са мили, то може би сега щяха да излъжат заради мен.

И като се замисля сега, Маргарет беше отвън в залата за аудиенции, когато Томас беше с мен в личния ми кабинет, един ден в Хамптън Корт. Прекарахме целия следобед край огъня, като се целувахме и се докосвахме, присмивайки се на придворните, които бяха точно отвън пред вратата. Тогава бях възбудена от дързостта ни: сега, при мисълта каква глупачка съм била, щипя сама дланите си, докато кожата ми се зачервява и подпухва. Но дори сега не мога да съжалявам за това. Дори ако трябваше да умра заради онзи следобед, нямаше да съжалявам, че устните му бяха върху моите и за това, че ме докосваше. Благодаря на Бога, че имахме поне това време. Няма да прогонвам мисълта за него.

След миг ще ми донесат нов поднос с храна. Няма да го докосна. Не мога да ям, не мога да спя, не мога да правя нищо друго, освен да се разхождам из тези две стаи и да си мисля, че лейди Маргарет Дъглас също се е разхождала тук, тъгувайки за мъжа, когото е обичала. Но не е преживяла това — половината й приятели да разкажат за нея на целия свят. Не е преживяла това — всеки неин враг в рода Хауърд да настройва краля против нея. Тя е най-нещастната жена, която познавам, и въпреки това е щастлива в сравнение с мен.

Знам, че лейди Рочфорд ще остане моя приятелка, сигурна съм в това. Тя знае какво означава Томас за мен и аз за него. Тя ще запази самообладание: била е в опасност преди, знае как да отговаря на въпроси. Тя е по-възрастна, има опит. Преди да се разделим, тя ми каза: „Отричайте всичко!“ и аз ще го направя. Тя знае какво трябва да се направи. Знам, че ще се погрижи да остане в безопасност, и аз заедно с нея.

Тя знае всичко, разбира се, това е най-лошото. Тя знае кога се влюбих в Томас и тя уреждаше всички тайни срещи и писма и миговете, които можехме да си откраднем, за да бъдем заедно. Заради мен тя го криеше зад завесите на стените, а веднъж — в сенките на стълбите в Йорк. Тя тайно ме вмъкваше при него, водейки ме надолу по криволичещи коридори в непознати къщи. Той си имаше собствена стая в Понтефракт и един следобед след лова се срещнахме там. Тя ми казваше къде можем да се срещаме и една нощ, когато сам кралят опита да отвори външната врата с намерението да дойде в леглото ми, тя запази самообладание, извика му, че съм болна и спя, и го отпрати. Тя направи това! Отпрати краля на Англия и гласът й не трепна дори за миг. Тя притежава голям кураж, няма да се разплаче и да си признае. Смея да кажа, че дори да я изтезават, тя просто ще ги гледа със студено изражение и няма да каже нищо. Не се страхувам, че тя ще ме издаде. Мога да й се доверя, че ще отрича всичко, за което я питат. Знам, че мога да й вярвам, че ще ме защити.

Само че… само че сега непрекъснато се чудя, защо не е могла да спаси съпруга си, когато е бил обвинен. Тя никак не обича да говори за него и това също ме кара да се чудя. Винаги съм си мислила, че това е защото й е ужасно мъчно за него, но сега се питам дали не е било нещо по-лошо. Катерина Кери беше сигурна, че тя е дала показания не в тяхна полза, а срещу тях. Как е възможно? И тя каза, че била спасила наследството им, а не тях. И въпреки това как са могли те да умрат, а тя да се отърве безнаказано, ако не е сключила някакво споразумение с краля? И ако е предала една кралица — и при това собствената си зълва — и е обрекла на смърт собствения си съпруг, за какво й е да спасява мен?

О, тези страховити мисли ми идват на ум заради положението, в което се намирам — а то не е леко. Знам това. Горката Маргарет Дъглас сигурно почти е полудяла да обикаля от една стая в друга, без да знае какво ще стане с нея. Представете си да прекарате цяла година тук, като се разхождате от една стая в друга и не знаете дали някога ще ви освободят. Непоносимо ми е да чакам, а аз поне, за разлика от нея, съм сигурна, че скоро ще ме освободят. Сигурна съм, че всичко ще се оправи, но наистина ме безпокоят разни неща, всъщност всичко. А едно от нещата, които ме безпокоят, е, че не разбирам как е станало така, че Ана Болейн е била убита, и Джордж Болейн е бил убит, а на съпругата му Джейн просто й се е разминало? И как така никой никога не е казал и думичка за това? И как така тя е успяла да спаси наследството му, но показанията й не са успели да спасят самия него?

Трябва да престана, защото започвам да си мисля, че тя може да даде показания против мен и това може да ме изпрати на същото място като Ана Болейн, а това е нелепо, защото лейди Ана е била прелюбодейка и вещица и е била виновна в държавна измяна. А всичко, което съм направила аз, е да стигна малко прекалено далече с Хенри Манокс и Франсис Деръм в момичешките си години. А никой не знае какво съм направила оттогава насам и аз ще отричам всичко.

Мили Боже, знам, че ако отведат Томас за разпит, той ще излъже, за да ме предпази, но ако го изтезават…

Няма полза от това. Мисълта за Томас, разпънат на колелото за изтезания, ме кара да надам вой като мечка, докато пада пред кучетата. Томас да изпитва болка! Томас да крещи, както крещя аз! Но няма да мисля за това. Това не може да се случи. Той е любимото му момче на краля, така го нарича кралят: любимото му момче. Кралят никога не би наранил Томас и никога не би наранил мен. Той няма основание да го подозира. А може би ако знаеше, че Томас ме обича и аз го обичам, щеше да разбере. Ако обичаш някого, разбираш как се чувства той. Може би дори ще се разсмее и ще каже, че след като бракът ми с него приключи, ние двамата можем да се оженим. Може да ни даде благословията си. Той наистина прощава на хората, особено на фаворитите си. Не е като да съм Маргарет Дъглас и да съм се омъжила без позволението му. Не е същото като да съм се изправила срещу него. Никога не бих направила това.

Мили Боже, тя сигурно си е мислила, че ще умре тук вътре. Минали са само няколко дни, а вече ми се иска да издълбая името си върху каменните стени. От стаите се разкрива изглед надолу към дългите градини. Виждам слънчевата светлина върху бледата трева. Това е било абатство и монахините, живели тук, са били гордостта на Англия заради строгостта на своя орден и заради прекрасното си пеене. Или така казва лейди Бейнтън. Но кралят прогонил монахините и си присвоил сградата, така че сега все едно се опитвам да живея в църква и се кълна, че тяхната печал витае наоколо. Това място въобще не е подходящо за мен. В края на краищата аз съм кралица на Англия, а ако не кралица на Англия, то тогава съм Катрин Хауърд и принадлежа към едно от най-влиятелните семейства в кралството. В крайна сметка да бъдеш Хауърд означава да бъдеш сред първите.

Да видим сега. Трябва да се развеселя някак. Е, какво имам? Но, о, тази мисъл не е много ободряваща. Всъщност изобщо не е много ободряваща. Шест рокли, което не е много, и то все в изключително скучни цветове, цветове, подходящи за старици. Две стаи само на мое разположение и няколко слуги. И така, да погледна нещата откъм най-добрата им страна, наистина съм в по-добро положение, отколкото, когато бях малката мистрес Катрин Хауърд в Ламбет. Имам мъж, който ме обича и когото обичам с цялото си сърце, и, струва ми се, много добър шанс да бъда освободена, за да се омъжа за него. Имам предана приятелка в лицето на лейди Рочфорд, която ще даде показания в моя полза. Том ще умре, за да ме спаси, така че всичко, което трябва да направя, когато архиепископът дойде отново, е да продължа да си признавам за Франсис Деръм и Хенри Манокс и да не кажа и думичка за Том. Мога да го направя. Дори глупачка като мен може да направи това. А после всичко ще се оправи и следващия път, когато броя, отново ще имам многобройни прекрасни неща. Не се съмнявам в това. Изобщо не се съмнявам в това.

Но през цялото време, докато се убеждавам в това, сълзите просто се леят като порой от очите ми и аз ридая безспир. Изглежда, че не мога да спра да плача, макар да знам, че съм в положение, което ми дава основания за големи надежди. Всъщност положението е доста обнадеждаващо за мен, винаги съм имала късмет; изглежда, просто не мога да престана да плача.