Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (108)

Джейн Болейн, Тауър, Лондон 13 февруари 1542

Ще я обезглавят днес: тълпата вече се събира на моравата. Когато погледна през прозореца, виждам толкова много лица, които познавам. Това са приятели и съперници, които са с мен от години: прекарвахме детството си заедно, когато на трона беше Хенри VII, а някои от нас бяха дами в двора на кралица Катерина Арагонска. Помахвам весело с ръка, няколко от тях ме виждат и започват да сочат и да ме зяпат.

Ето го и дръвника! Бяха го забутали някъде; двама от работниците го вдигат и го полагат върху ешафода и разстилат дървените стърготини върху него. Това е, за да попие кръвта й. Под ешафода има кошница, пълна със слама, в която да сложат главата й. Знам всичко това, защото съм го виждала преди — и то неведнъж. Хенри е крал, който често прибягва до услугите на палача. Присъствах на обезглавяването на Ана Болейн: видях я как се изкачва по същите тези плитки стъпала до ешафода и как застава пред тълпата, изповядва греховете си и се моли за душата си. Тя гледаше над главите ни към портата на Тауър, сякаш очакваше помилването, което й бе обещано. То така и не дойде и тя трябваше да коленичи и да положи глава на дръвника и да разпери ръце, като знак, че мечът може да се стовари. Често съм се питала какво ли е усещането — да разпериш ръце, сякаш летиш, а в следващия миг да чуеш изсвистяването и да почувстваш как косата на тила ти се повдига от полъха на преминаващото острие, а после…

Е, Катрин ще разбере съвсем скоро. Вратата зад гърба ми се отваря и влиза свещеник: има много мрачен и сериозен вид, както е облечен в одеждите си, притиснал до гърдите си Библия и молитвеник.

— Дете мое — казва той. — Подготвена ли сте за смъртния си час?

Изсмивам се високо, и тогава смехът прозвучава така убедително безумно, че отново се разсмивам. Тъй като не съм с ума си, не мога да му кажа, че греши и че не мога да бъда осъдена на смърт, защото съм луда, а посочвам към него и изричам: „Привет! Привет! Привет!“ много високо.

Той въздиша и застава на колене на пода пред мен, допира длани и затваря очи. Отскачам от него към далечния край на стаята и казвам: „Да, здравейте?“ Но той подхваща молитвите на изповедта и покаянието и изобщо не ми обръща внимание. Някой глупак му е казал, че трябва да ме подготви за смъртта, и предполагам, че ще трябва да му играя по свирката, тъй като едва ли мога да споря с него. Предполагам, в последния момент ще дойдат и ще заменят присъдата със затвор. „Привет!“, повтарям аз и се изкатервам до перваза на прозореца.

В тълпата настъпва раздвижване и всички протягат шии да погледнат към вратата в подножието на кулата. Изправям се на пръсти и притискам лице към студеното стъкло, за да видя какво гледат всички. Тя е — малката Кити Хауърд, която върви, препъвайки се, към ешафода. Изглежда, че краката не я държат: един страж и една почетна дама я носят помежду си, почти я завличат до стъпалата, а после малките й треперещи крака отстъпват встрани и се налага те направо да я подхванат и да я изтикат, за да се качи на подиума. Изсмивам се на нелепостта на тази сцена, после се стряскам, ужасена, задето съм се присмяла на едно момиче, почти дете, което отива на смърт. После осъзнавам, че смехът ми звучи, сякаш съм луда, и отново се разсмивам заради свещеника, който се моли за душата ми зад мен.

Тя изглежда, сякаш е припаднала: пляскат я по лицето и я щипят по бузите, горкото малко създание. Тя излиза, препъвайки се, в предния край на подиума, вкопчва се в парапета и се опитва да каже нещо. Не чувам какво казва, съмнявам се дали изобщо някой чува нещо. Виждам устните й, струва ми се, че казва: „Моля ви“.

Тя отстъпва назад и те я улавят и я бутат да коленичи пред дръвника: тя се вкопчва в него, сякаш той може да я спаси. Дори оттук я виждам, че плаче. После внимателно, точно както прави, когато дойде време за лягане, сякаш е малко момиче, което се настанява за сън, тя отмята с ръка кичур коса от лицето си и полага глава върху гладкото дърво. Обръща малката си главица и полага буза върху дървото. Боязливо — сякаш й се иска да не й се налага да го прави — тя разперва треперещите си ръце, и палачът бърза, а секирата му проблясва бързо като светкавица.

Изпищявам при вида на мощната струя кръв и начина, по който главата й подскача и се търкулва върху подиума. Свещеникът зад мен замлъква, и аз си спомням, че не трябва да забравям ролята си, дори за миг, и затова се провиквам:

— Кити, това ти ли си? Ти ли си, Кити? Това някаква игра ли е?

— Клетата жена — продумва свещеникът и се изправя на крака. — Дайте ми знак, че сте изповядала греховете си и че умирате като вярваща жена, бедно безумно създание.

Скачам от перваза на прозореца, защото чувам стърженето на ключа в ключалката. Сега ще дойдат да ме отведат у дома. Ще ме изведат през задната врата, ще ме преведат припряно до шлюза, а после, предполагам, с баржа без отличителни знаци, вероятно до Гринич, а след това може би с лодка до Норич.

— Време е да вървим — казвам весело.

— Бог да я благослови и да й прости — казва свещеникът. Поднася ми Библията, за да я целуна.

— Време е да вървим — повтарям. Целувам Библията, понеже той толкова настоява да го направя, и се разсмивам при вида на тъжното му лице.

Стражите застават от двете ми страни и слизаме бързо по стълбите. Но когато очаквам те да се отдалечат към задната част на кулата, те ме повеждат към предния вход, към моравата. Веднага се заковавам на място — не искам да виждам как увиват тялото на Катрин Хауърд като вързоп старо пране — после си спомням, че трябва да се преструвам на луда, чак до последния миг, в който ме качат на лодката; трябва да изглеждам толкова лишена от разум, че да не мога да бъда обезглавена.

— Бързо, бързо! — възкликвам аз. — Тичайте!

В отговор стражите ме хващат за ръцете и вратата се отваря със замах. Придворните все още не са се разотишли, почти сякаш очакват ново представление на окървавената сцена. Не ми харесва да ме превеждат през тях, покрай моите приятели, за които беше чест да ме познават. На първия ред виждам сродника си, графа на Съри, с леко отвратено изражение при вида на дървените стърготини, напоени с кръвта на братовчедка му, но заливащ се от смях. Аз също се засмивам и поглеждам от единия страж към другия.

— Тичайте! Тичайте! — възкликвам.

Те правят гримаси, сякаш това им е неприятно, хващат ме по-здраво и тръгваме към ешафода. Поколебавам се.

— Не и аз — казвам.

— Хайде, елате с нас, лейди Рочфорд — казва мъжът от дясната ми страна. — Качете се по стъпалата.

— Не! — възроптавам. Забивам пети в земята, но те са твърде силни и успяват да ме надвият. Помъкват ме нататък.

— Хайде сега, бъдете добро момиче.

— Не можете да ме екзекутирате — казвам. — Аз съм луда. Не можете да екзекутирате луда жена.

— Можем — казва мъжът.

Извивам се в хватката им, а когато ме повеждат към стъпалата, запъвам петите си в първото стъпало и се оттласвам от него и те трябва да ме качат едно стъпало по-горе.

— Не можете — казвам. — Аз съм луда. Лекарите казват, че съм луда. Кралят всеки ден изпращаше лекарите си, собствените си лекари, да се уверят, че съм луда.

— Той нареди да променят закона! — изпуфтява един от стражите. Към тях се присъединява друг и ме побутва отзад. Грубите му ръце зад мен ме изтласкват нагоре по стълбите към подиума. Отпред вдигат увитото тяло на Катрин, за да го отнесат, а главата й е в кошницата: прекрасните й златистокафяви коси са се разпилели настрани.

— Не и мен! — настоявам аз. — Аз съм луда!

— Той промени закона — изкрещява ми стражът, за да надвика смеха на тълпата, оживила се от схватката, която стражите водят с мен, за да ме качат по стъпалата. — Промени закона, така че всеки, осъден за държавна измяна, може да бъде обезглавен, независимо дали е луд, или не.

— Лекарят, самият лекар на краля, казва, че съм луда.

— Няма значение, въпреки всичко ще умрете.

Те ме хващат и ме отвеждат в предния край на подиума. Поглеждам към смеещите се, жадни изражения. Никой в този двор никога не ме е обичал, никой няма да пролее и една сълза за мен. Никой няма да възроптае срещу тази нова несправедливост.

— Не съм луда — изкрещявам аз. — Но съм напълно невинна. Добри хора, умолявам ви да помолите краля за милост. Не съм сторила нищо лошо, освен едно ужасно нещо, едно ужасно нещо. И бях наказана за това, вие знаете, че бях наказана за него. Никой не ме обвини за него, но то беше най-лошото нещо, което една съпруга може да извърши… аз го обичах… — разнася се барабанен бой, който удавя всички звуци, с изключение на собствения ми плач. — Съжалявам, съжалявам за това…

Издърпват ме от парапета, завличат ме в предния край на подиума и със сила ме събарят в окървавените стърготини. Със сила разперват ръцете ми върху дръвника, мокър от кръвта й. Когато поглеждам ръцете си, те са толкова почервенели от кръв, сякаш съм убийца. Ще умра с покрити с невинна кръв ръце.

— Невинна съм — изкрещявам. Грубо нахлузват върху очите ми превръзката, така че не виждам нищо. — Не съм виновна в нищо. Никога не съм била виновна в нищо. Единственото, което сторих, единственият ми грях, беше срещу Джордж, от любов към Джордж, към моя съпруг Джордж. Да ми прости Бог за това — искам да призная…

— На „три“ — казва стражът. — Едно, две, три.