Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (32)

Ана, дворецът Уайтхол, 11 януари 1540

Днес е прекрасен ден: чувствам, че наистина съм кралица. Седя в ложата на кралското семейство, моята собствена ложа, ложата на кралицата, в предната част на двореца Уайтхол, а на арената за турнири под мен седят половината благородници на Англия, заедно с важни господа от Франция и Испания, също дошли да покажат храбростта си и да потърсят моето благоволение.

Да, моето благоволение, защото макар в душата си все още да съм Ана Клев, не твърде уважавана и далеч не най-красивата, нито пък най-милата от дъщерите на херцога на Клев, за околния свят сега аз съм кралица на Англия и е удивително колко по-висока и по-красива се оказвам, щом слагам корона на главата си.

Новата рокля много ми помага да придобия увереност. Тя е изработена по английската мода и макар да се чувствам опасно разголена с това ниско изрязано деколте и без висока муселинена яка, стигаща до брадичката, най-после изглеждам повече като останалите дами и не толкова много като новопристигнала в двора. Дори нося шапчица във френски стил, макар да съм я смъкнала напред, за да скрива косата ми. Усещам я много лека и трябва да си напомням да не отмятам глава и да не се смея от това усещане за свобода. Не искам да изглеждам твърде променена, с прекалено разпуснато поведение. Майка ми щеше ужасно да се стресне от външния ми вид: не искам да изменям нито на нея, нито на страната си.

Някои млади мъже вече молят за благоволението ми да яздят с моите цветове на арената, кланят се ниско и ми се усмихват с особена топлота в очите. Внимавам изключително много да запазя достойнството си и дарявам благоволението си само на онези, които вече са заслужили уважението на краля, или онези, на които е заложил. Лейди Рочфорд е моя надеждна съветница по тези въпроси, тя ще ме предпазва от опасността да предизвикам у някого обида, и от далеч по-голямата опасност да предизвикам скандал. Никога не забравям, че една кралица на Англия трябва да бъде над всякакви слухове за флиртове. Никога не забравям, че именно на турнир, същият като този, двама млади мъже един след друг са носили кърпичката на кралицата, и че този ден е завършил с арестуването им за прелюбодеяние, а нейният весел ден е приключил на дръвника.

Този двор не пази спомена за това, макар че мъжете, дали показания и помогнали да бъде осъдена на смърт, днес са тук в ярката слънчева светлина, усмихват се и крещят заповеди на арената за турнира, а оцелелите, като Томас Уайът, ми се усмихват, сякаш не са виждали три други жени на мястото, на което седя аз сега.

Границите на арената са очертани с боядисани дъски и отбелязани с прътове, боядисани в зелено-белите цветове на Тюдорите, от всеки пилон се веят знамена. Тук има хиляди хора, всички облечени в най-хубавите си дрехи и търсещи забавления. Мястото е изпълнено с глъчката на хора, които обявяват на висок глас залозите, на цветарките, които с напевен глас съобщават цената на стоката си, и със звъна на монети, докато залозите преминават от едни ръце в други. Гражданите ме приветстват с викове всеки път, щом погледна в тяхната посока, а съпругите и дъщерите им размахват кърпичките си и ми подвикват: „Добрата кралица Ана!“, когато вдигам ръка да им благодаря за вниманието. Мъжете хвърлят шапки във въздуха и гръмко реват името ми, а към кралската ложа постоянно се стичат благородници и дребни дворяни, за да сведат глава над ръката ми и да ми представят своите съпруги, дошли в Лондон специално за турнира.

На арената се носи сладкият мирис на хиляди букети и прясно намокрен чист пясък, и когато конете влизат в галоп, с плъзгане застават неподвижно и се изправят на задни крака, изпод копитата им излита златен дъжд. Рицарите изглеждат бляскави в доспехите си, всяка част от които е излъскана и блести като сребро, а повечето са великолепно гравирани и инкрустирани със скъпи метали. Техните знаменосци носят знамена от блестящи копринени платове, на всяко е извезан специален девиз. Мнозина идват като загадъчни средновековни рицари, със спуснати наличници на шлемовете и със странни и романтични имена, които се обявяват гръмко, когато предизвикват противника си: някои от тях са придружени от бард, който разказва трагичната им история под формата на поема или пее песента им преди турнира. Страхувах се, че днес ще има схватки и че няма да мога да разбера какво става, но е по-хубаво и от най-прекрасната жива картина да видиш чудесните коне, които излизат на арената, красивите горди мъже, и многохилядните тълпи, които ги насърчават с възгласи.

Преди да започнат, те се разхождат наоколо. За да ги приветстват на арената представят жива картина. В центъра на сцената е сам кралят, облечен като рицар от Йерусалим, а дамите от моята свита го следват, маскирани и седнали на голяма каруца, която пристига, теглена от коне, обгърнати в ярдове синя коприна. Досещам се, че те представляват морето, но не проумявам какви би трябвало да бъдат дамите. Като се има предвид сияйната усмивка на малката Катрин Хауърд, когато застава отпред, вдигнала ръка да заслони светлите си очи, мисля, че тя би трябвало да представлява русалка или нещо от този род, може би сирена. Разбира се, тя е обвита в бяла муселинена драперия, която може би изобразява морската пяна, и случайно я е оставила да се смъкне, така че се показва едното от прекрасните й рамене, сякаш ще изплува гола от морето.

Когато овладея малко по-добре езика, ще говоря с нея и ще я предупредя да внимава с репутацията и скромността си. Тя си няма майка, загубила я е още в ранното си детство, а баща й е лекомислен прахосник, който живее в чужбина, в Кале. Джейн ми разказва, че тя е отгледана от мащеха, затова навярно не е имало кой да я предупреди, че кралят зорко следи за всякакво неподобаващо поведение. Може би днес е позволено да носи рокля като тази, която е облякла, тъй като е част от живата картина: но начинът, по който роклята се плъзга надолу и разкрива стройния й бял гръб, е — зная това — много неуместен.

Дамите танцуват на арената, а след това правят реверанс и придружават краля до моята ложа и той идва да седне до мен. Усмихвам се и поднасям ръката си към него, сякаш сме участници в живата картина, и тълпата изразява с гръмък рев радостта си, когато го вижда да ми целува ръка. Моята роля е да се усмихна много сладко, да му направя реверанс и да го поканя да заеме голямото си укрепено кресло, което се извисява над моето. Лейди Джейн се погрижва да му поднесат чаша вино и захаросани плодове и ми кимва в знак, че трябва да заема мястото си до него.

Дамите се оттеглят, когато половин дузина рицари, всичките в тъмни доспехи и развяващи морскосиньо знаме, излизат на арената, затова си представям, че те сигурно изобразяват морския прилив или нещо подобно. Чувствам се много невежа, задето не разбирам значението на всичко това, но едва ли има особено значение, защото веднага щом обиколят арената и херолдите гръмко оповестят титлите им, а тълпите изразят с рев одобрението си, ще започне турнирът.

Тълпите са натъпкани нагъсто в подредените в редове места за сядане, а по-бедните хора са притиснати в пространствата между тях. Всеки път, когато някой рицар излезе да ми представи оръжията си, от тълпата се надига мощен одобрителен рев, и тя отново и отново крещи: „Ана! Ана Клев!“ Изправям се, усмихвам се и им помахвам в знак на благодарност: не мога да си представя какво съм направила, за да заслужа подобни шумни приветствия, но е толкова прекрасно да знам, че народът на Англия ме е обикнал, точно толкова естествено и лесно, както аз обикнах тях. Кралят се изправя до мен и ме хваща за ръката пред всички тях.

— Браво — казва ми кратко той, а след това напуска ложата. Поглеждам лейди Джейн Болейн, за да разбера дали трябва да го последвам. Тя поклаща глава:

— Сигурно е отишъл да говори с рицарите — казва тя. — И с момичетата, разбира се. Стойте тук.

Заемам мястото си и виждам, че кралят се е появил в собствената си кралска ложа срещу моята. Той ми маха, и аз също му махам. Той сяда, а аз сядам няколко мига след него.

— Вече ви обичат — тихо ми казва лорд Лайл на английски, и аз схващам какво има предвид.

— Защо?

Той се усмихва:

— Защото сте млада — прави пауза, за да изчака да кимна в знак, че съм разбрала. — Искат да родите син. Защото сте хубава и защото им се усмихвате и им махате. Те искат хубава, щастлива кралица, която ще им даде син.

Леко свивам рамене в отговор на простичките желания на този толкова сложен народ. Ако всичко, което искат, е да бъда щастлива, това е лесно. Никога в живота си не съм била толкова щастлива. Никога не съм била толкова далече от неодобрението на майка ми и яростните пристъпи на брат ми. Аз съм пълноценна и пълноправна жена, с мое собствено място, с мои собствени приятели. Аз съм кралица на велика страна, която според мен ще става все по-преуспяваща и ще има все по-големи претенции. Кралят е своенравен господар на един изпълнен с напрежение двор, дори аз виждам това: но може би и тук ще успея да променя нещо. Може би ще успея да дам на този двор стабилността и здравомислието, от които се нуждае, може би дори ще мога да посъветвам краля да има повече търпение. Мога да видя живота си тук, мога да си представя себе си като кралица. Знам, че мога да се справя с това. Усмихвам се на лорд Лайл, който през последните няколко дни страни от мен и не се държи по обичайния си любезен начин.

— Благодаря ви — казвам. — Надявам се.

Той кимва.

— Вие сте добре? — питам тромаво. — Щастлив?

Той изглежда изненадан от въпроса ми:

— Хм, да. Да, ваша светлост.

Замислям се коя дума ми трябва:

— Няма неприятности?

За миг виждам страха, който пробягва по лицето му, хрумналата му за миг мисъл да ми се довери. После изражението изчезва.

— Няма неприятности, ваша светлост.

Виждам как погледът му се насочва през арената за турнира към отсрещната страна, където седи кралят. До него е лорд Томас Кромуел и шепне в ухото му. Знам, че в един двор винаги съществуват клики, благоволението на един крал е нещо непостоянно. Навярно лорд Лайл е обидил краля по някакъв начин.

— Знам, че вие мой добър приятел — казвам.

Той кимва:

— Бог да пази ваша светлост, каквото и да последва — казва той и се отдръпва от стола ми, за да застане в дъното на ложата.

Гледам как кралят се изправя и отива до предния край на ложата си. Един паж го подкрепя и му помага да се задържи стабилно на куция си крак. Той взема голямата си рицарска ръкавица и я вдига над главата си. Хората в тълпата притихват, с очи, приковани върху тази гледка — техният най-велик крал, човекът, който превърна себе си в крал, император и папа. После, добре преценил момента, когато цялото внимание е приковано върху него, той ми се покланя и посочва с ръкавицата си. Тълпата изразява с рев одобрението си. Моя задача е да дам знак за началото на турнира.

Надигам се от голямото си кресло със златния балдахин над главата ми. От двете страни на ложата се диплят завесите в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло, — инициалите ми са навсякъде, моят герб е навсякъде. Другите инициали на всички останали кралици са само върху долната част на завесите и не си личат. Ако се съди от днешния ден, винаги е имало само една кралица: аз. Всички — дворът, народът, кралят — се наговарят да забравят останалите и аз няма да им напомням. Този турнир е за мен, сякаш съм първата кралица на Хенри.

Вдигам ръка и цялата арена утихва. Пускам ръкавицата си и в двата края на арената за турнира конете се хвърлят напред, когато шпорите се забиват в хълбоците им. Двамата ездачи се устремяват с гръмък тропот един към друг, малко по-късно онзи отляво, лорд Ричман, навежда копието си и се прицелва добре. С мощен тъп звук като брадва, която се забива в дърво, копието улучва противника му точно в средата на нагръдника на бронята, мъжът изревава и е отхвърлен силно назад от гърба на коня си. Лорд Ричман препуска до края на арената и неговият оръженосец улавя коня, докато негова светлост дръпва назад тъмния наличник на шлема си и поглежда противника си, съборен в пясъка.

Сред моите дами лейди Лайл надава лек писък и се изправя.

Младият мъж се изправя несигурно, краката му се подгъват.

— Ранен ли е? — питам с тих шепот лейди Рочфорд.

Тя жадно наблюдава.

— Възможно е — казва тя, с възхитена и изпълнена с наслада нотка в гласа. — Това е жесток спорт. Той знае какви са рисковете.

— Има ли… — не знам как е на английски „доктор“.

— Ходи — посочва тя. — Невредим е.

Свалили са му шлема, бял е като платно, горкият младеж. Кафявата му къдрава коса е потъмняла от пот и е полепнала по бледото му лице.

— Томас Кълпепър — обяснява ми лейди Рочфорд. — Мой далечен роднина. Толкова красив младеж — тя ми отправя лукава усмивка. — Лейди Лайл го е удостоила с благоволението си, той се ползва с ужасна репутация сред дамите.

Усмихвам му се, когато той прави няколко несигурни крачки, за да застане пред ложата на кралицата и ми се покланя ниско. Неговият оръженосец е сложил ръка на лакътя му, за да му помогне да се изправи след поклона.

— Горкото момче — казвам аз. — Горкото момче.

— За мен е чест да бъда сразен, докато ви служа — казва той. Думите му звучат неясно заради натъртената му уста. Той е убийствено красив младеж: дори аз, възпитана от възможно най-строгата майка, внезапно изпитвам желание да го отведа от арената и да му помогна да се изкъпе.

— С ваше позволение, отново ще яздя за вас — казва той. — Навярно утре, ако съм в състояние да възседна коня си.

— Да, но внимавайте — казвам.

Той ми отправя изключително печална сладка усмивка, покланя се и пристъпва встрани.

Кълпепър напуска с куцане арената, а победителят от този първи двубой в турнира обикаля в бавен галоп външния кръг, вдигнал високо копието си, отвръщайки на виковете на онези от тълпата, които са заложили на него и са спечелили. Поглеждам назад към моите дами и виждам как лейди Лайл се взира след младия мъж сякаш с обожание, а Катрин Хауърд, с пелерина, метната върху карнавалния костюм, го наблюдава от дъното на ложата.

— Достатъчно — казвам. Трябва да се науча да командвам придворните си дами. Те трябва да се държат по начин, който майка ми би одобрила. Кралицата на Англия и нейните придворни дами трябва да бъдат извън всякакво съмнение. Със сигурност ние трите не би трябвало да зяпаме след един красив младеж. — Катрин, веднага се облечете. Лейди Лайл, къде е негова светлост, вашият съпруг?

Двете кимват и Катрин бързо изчезва. Сядам отново на трона си, докато в ограденото място за конете на арената влизат друг участник и неговият спътник, който ще го покани да започне. Този път поемата е много дълга и е на латински, и ръката ми се промъква към джоба ми, в който прошумолява писмо. То е от Елизабет, шестгодишната принцеса. Чела съм го и съм го препрочитала толкова често, че знам, че съм разбрала точно какво иска да ми каже: всъщност, почти знам всяка дума наизуст. Тя ми обещава да ме почита като кралица и изцяло да ме слуша и да ми се подчинява като на своя майка. Почти съм готова да се разплача при мисълта как тя, милото малко момиче, съчинява тези надути тържествени фрази, а след това ги преписва отново и отново, докато почеркът стане по-равен и правилен от този на който и да е кралски писар. Тя явно се надява да дойде в двора и аз наистина мисля, че може би ще й позволят да постъпи в моето домакинство. Имам придворни дами, които не са много по-възрастни от нея, и ще бъде голямо удоволствие тя да бъде при мен. Освен това тя живее почти сама, в собственото си домакинство, с гувернантката и бавачката си. Със сигурност кралят би предпочел тя да е близо до нас, да бъде под мой надзор?

Разнася се тръбен зов и когато вдигам очи, виждам как ездачите са се отдръпнали на една страна и отдават чест, докато кралят прекосява с куцукане арената на път към предната страна на ложата ми. Пажовете скачат да отворят вратите, за да може той да се изкачи по стъпалата. Налага се двама млади мъже да го повдигнат от двете страни. Досега вече знам достатъчно за него, за да се досетя, че подобно нещо, пред наблюдаваща го тълпа, ще породи гнева му. Той се чувства унизен и смутен и първото му желание ще бъде да унижи някой друг. Изправям се и го поздравявам с реверанс: никога не знам дали би трябвало да поднеса ръката си или да се протегна напред, в случай, че той поиска да ме целуне. Днес, пред тълпата, която ме харесва, той ме привлича към себе си и ме целува по устата и всички ликуват. В това отношение той е хитър: винаги знае какво да направи, за да се хареса на тълпата.

Той сяда на стола си, а аз заставам до него.

— Кълпепър се удари доста зле — казва той.

Не разбирам това много добре, затова не казвам нищо в отговор. Настъпва неловко мълчание и явно е мой ред да кажа нещо. Налага се доста да помисля, за да реша какво да кажа и да намеря правилните думи на английски. Най-сетне ми хрумва:

— Обичате ли да участвате в турнири? — питам.

Намръщеното изражение, с което се обръща към мен, е абсолютно ужасяващо: веждите му са се смъкнали толкова ниско, че почти покриват разярените му малки очички. Явно съм казала възможно най-погрешното нещо и съм му нанесла много дълбока обида. Ахвам. Не знам какво толкова съм казала, което да е толкова ужасно.

— Извинете ме, простете… — заеквам аз.

— Дали обичам да участвам в турнири? — повтаря той горчиво. — Всъщност, да, бих искал да участвам, ако не бях омаломощен от болка, от рана, която никога не зараства, която ме трови всеки ден и която ще ме убие. Вероятно след броени месеци. Заради нея за мен е истинска агония да вървя, истинска агония — да стоя изправен, и истинска агония — да яздя, но никой глупак не се сеща за това.

Лейди Лайл излиза напред.

— Сир, ваша светлост, кралицата има предвид дали обичате да гледате турнира — казва тя бързо. — Тя не искаше да ви обиди, ваша светлост. Тя усвоява нашия език със забележителна бързина, но не може да избегне някои дребни грешки.

— Не може да избегне това, че е тъпа като пън — изкрещява й той. Слюнка от присвитата му уста опръсква лицето й, но тя не трепва. Овладяно прикляква, за да направи реверанс, и си остава така.

Той я поглежда, но не й казва да се изправи. Оставя я в неудобното й положение и се обръща към мен:

— Обичам да го гледам, защото само това ми е останало — казва той горчиво. — Вие не знаете нищо: но аз бях най-добрият в турнирите. Побеждавах всички. Не веднъж, а всеки път. Състезавах се маскиран, така че никой не ми оказваше нарочно благоволение, и дори когато участниците яздеха възможно най-бързо, аз пак ги побеждавах. Бях най-великият участник в турнири в Англия. Никой не можеше да ме победи. Можех да яздя по цял ден. Можех да пречупя десетки копия. Разбирате ли това, вие, глупаво създание такова?

Все още разстроена, кимам, макар че всъщност той говори толкова бързо и толкова гневно, че едва разбирам нещо от думите му. Опитвам се да се усмихна и устните ми потреперват.

— Никой не можеше да ме победи — настоява той. — Никога. Нито един рицар. Аз бях най-великият участник в турнири в Англия, навярно в целия свят. Бях непобедим и можех да яздя цял ден и да танцувам цяла нощ, а на другия ден да стана в зори, за да отида на лов. Вие не знаете нищо. Нищо. Дали обичам да участвам в турнири? Мили Боже, та аз бях цветът на рицарството! Аз бях любимецът на тълпата, за мен се вдигаха наздравици на всеки турнир! Нямаше друг като мен! Бях най-великият рицар след тези на кръглата маса! Аз бях легенда.

— Никой, който ви е виждал, не би могъл да го забрави — казва сладко лейди Лайл, като вдига глава. — Вие сте най-великият рицар, влизал някога в арена. Дори сега не видях такъв, който да е равен на вас. Нямате равен. Никой от тези днес не може да се мери с вас.

— Хмм — казва той раздразнено и млъква.

Настъпва продължителна, неловка пауза и тъй като никой на арената не отвлича вниманието ни, всички чакат да кажа нещо приятно на съпруга си, който седи мълчаливо, загледан намръщено в ароматните треви, с които е посипан подът.

— О, станете — ядосано казва той на лейди Лайл. — Старите ви колене ще се схванат, ако останете долу още дълго.

— Аз има писмо — казвам тихо, в опит да сменя темата с нещо, което няма да го ядоса толкова много.

Той се обръща и ме поглежда. Опитва се да се усмихне, но виждам, че се дразни от мен, от акцента ми, от несигурната ми реч.

— Вие има писмо — повтаря той, имитирайки ме грубо.

— От принцеса Елизабет — казвам.

— Лейди — отвръща той. — Лейди Елизабет.

Поколебавам се.

— Лейди Елизабет — казвам покорно. Изваждам скъпоценното си писмо и му го показвам. — Може ли тя да дойде тук? Може ли да живее с мен?

Той издърпва писмото от ръката ми, и аз трябва да се възпра да не го дръпна обратно. Искам да го запазя. Това е първото писмо, което получавам от малката си заварена дъщеря. Той се взира в него с присвити очи, после щраква с пръсти към пажа си, който му подава очилата. Слага ги, за да чете, но извръща лице и остава в сянка от тълпата, та обикновените хора да не разберат, че кралят на Англия губи зрението на кривогледите си очи. Преглежда набързо писмото, после го подава на пажа заедно с очилата си.

— Това писмо мое — казвам тихо.

— Аз ще отговоря от ваше име.

— Може ли тя да дойде при мен?

— Не.

— Ваша светлост, моля ви?

— Не.

Поколебавам се, но упоритият ми нрав, закален под твърдия юмрук на брат ми, злонравно, разглезено дете също като този крал, ме подтиква да продължа.

— Е, защо не? — настоявам. — Тя ми пише, тя ме моли, аз искам да я видя. Така че защо не?

Той се изправя на крака и се подпира на облегалката на стола, за да сведе поглед към мен.

— Тя имаше майка, толкова различна от вас във всяко отношение, че не би трябвало да моли за вашата компания — казва той с категоричен тон. — Ако познаваше майка си, тя никога не би поискала да ви види. И точно това ще й кажа. — После се изправя и с тропот слиза по стълбите, излиза от ложата ми, прекосява арената и отива до своята.