Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (13)

Джейн Болейн, Рочестър, декември 1539

— Да я съветвам по отношение на облеклото? — изсъсква ми лейди Браун, сякаш е моя вината, че новата кралица на Англия има толкова чуждоземски вид. — Джейн Болейн, кажете ми! Не можеше ли тя да си смени роклята в Кале?

— Кой би я посъветвал? — питам благоразумно. — В края на краищата, всичките й дами се обличат по същия начин.

— Лорд Лайл можеше да я посъветва. Можеше да я предупреди, че тя не може да дойде в Англия с вид на калугер, облечен в расо. Как може да се очаква от мен да поддържам ред сред придворните й дами, когато те се скъсват да й се присмиват? Едва не се наложи да зашлевя Катрин Хауърд. Това дете е от един ден на служба при кралицата, а вече имитира походката й и, което е по-лошо, го прави съвършено.

— Придворните дами винаги измислят лудории. Вие ще ги овладеете.

— Няма време за шивачи, докато тя не пристигне в Лондон. Ще трябва да продължава както е започнала, макар и да прилича на увит вързоп. Какво прави сега?

— Почива си — казвам внимателно. — Помислих си, че е добре да я оставя за малко на спокойствие.

— Тя ще бъде кралица на Англия — сопнато казва нейна светлост. — Това не е спокоен живот за никоя жена.

Не казвам нищо.

— Не трябва ли да кажем нещо на краля? Да говоря ли със съпруга си? — пита ме лейди Браун, с много нисък глас. — Не трябва ли да съобщим на секретаря Кромуел, че имаме… притеснения? Ще кажете ли нещо на херцога?

Премислям бързо. Кълна се, че няма аз да съм първата, която ще каже нещо против тази кралица.

— Навярно е добре да говорите със сър Антъни — казвам. — Насаме, като негова съпруга.

— Да му кажа ли, че сме на едно мнение? Със сигурност лорд Саутхамптън си дава сметка, че тя не е подходяща за кралица. Тя е толкова лишена от изтънченост! И почти няма!

— Аз самата нямам мнение — казвам бързо.

Тя изведнъж се засмива:

— О, Джейн Болейн, вие винаги имате мнение: почти нищо не ви убягва.

— Може би. Но кралят я е избрал, защото тя води със себе си съюза с протестантите: ако милорд Кромуел я е избрал, защото това ни помага да се защитим от Испания и Франция, тогава навярно фактът, че шапчицата й е с размерите на къща, няма да е от значение за него. Тя винаги може да си смени шапчицата. И не бих искала аз да бъда онази, която ще намекне на краля, че жената, на която е дал тържествен и ненарушим обет, не е подходяща за кралица.

Това я кара да млъкне внезапно.

— Смятате, че ще сгреша, ако я критикувам?

Помислям си за пребледнялото момиче, което надзърташе от килера в Кале, твърде свенливо и твърде изплашено, за да седи в една и съща стая с придворните си, и откривам, че искам да го защитя от тази грубост.

— Ами аз нямам за какво да я критикувам — казвам. — Аз съм нейна почетна дама. Мога да й давам съвети относно роклите или прическата й, ако ме пита: но няма да позволя да се каже и една дума против нея.

— Или поне във всеки случай, все още не — поправя ме студено лейди Браун. — Докато не видите полза за самата себе си.

Оставям това без отговор, защото точно когато се готвя да отговоря, вратата се отваря и стражът съобщава:

— Мистрес Катерина Кери, придворна дама на кралицата.

Това е тя. Моята племенница. Най-сетне трябва да се изправя пред това дете. Успявам да се усмихна и протягам ръце към нея.

— Малката Катерина! — възкликвам. — Колко си пораснала!

Тя хваща ръцете ми, но не извръща лице да ме целуне по бузата. Гледа ме мълчаливо, сякаш ме преценява. Последния път, когато я видях, стоеше зад леля си Ана, кралицата, на ешафода, и държеше пелерината й, докато кралицата полагаше главата си върху дръвника. Последния път, когато тя ме видя, беше пред съдебната зала, когато ме повикаха по име да вляза, за да дам показания. Спомням си как ме гледаше тогава: любопитно. Гледаше ме толкова любопитно, сякаш никога преди не беше виждала такава жена.

— Студено ли ти е? Как мина пътуването? Искаш ли малко вино? — Придърпвам я към огъня и тя идва, но без особено желание. — Това е лейди Браун — казвам аз. Тя прави хубав реверанс, грациозна е. Добре е обучена.

— Как е майка ти? А баща ти?

— Добре са — гласът й е ясен и чист, в говора й едва се долавя провинциална нотка. — Майка ми ви изпрати писмо.

Тя го изважда от джоба си и ми го подава. Отнасям го до светлината на голямата квадратна свещ, каквито използваме в кралското домакинство, и разчупвам печата:

Джейн,

Така започва писмото си Мери Болейн, без нито дума, указваща някаква титла, сякаш в името ми не се съдържаше самото име на нейния дом, сякаш аз не съм лейди Рочфорд, докато тя живее в Рочфорд Хол. Сякаш тя не притежава моето наследство и моя дом, докато аз имам нейните, които се равняват на нищо.

Аз отдавна избрах любовта на съпруга си вместо суетата и опасностите на двора и навярно всички щяхме да бъдем по-щастливи, ако Вие и сестра ми бяхте сторили същото — дано Бог се смили над душата й. Аз не желая да се връщам в двора, но желая на Вас и на новата кралица Ана по-добро бъдеще от преди, и се надявам амбициите Ви да ви донесат щастието, към което се стремите, а не това, което според някои заслужавате.

Чичо уреди постъпването на дъщеря ми Катерина на служба в двора и подчинявайки се на волята му, тя ще пристигне за Нова година. Заръката ми към нея е да се подчинява единствено на краля и на чичо си и да се ръководи единствено от моите съвети и собственото си благоразумие. Казах й, че в крайна сметка Вие не се оказахте приятелка нито на сестра ми, нито на брат ми, и я посъветвах да се отнася към Вас с уважението, което заслужавате.

Мери Стафорд

След като прочитам тази бележка, се разтрепервам и я препрочитам отново, сякаш втория път може да се окаже различна. Уважението, което заслужавам? Уважението, което заслужавам? Какво друго правех, освен да лъжа и мамя до последния миг, за да спася тях двамата, а какво правех след това, освен да предпазвам семейството от нещастието, което те ни навлякоха? Какво още можех да сторя? Какво друго трябваше да сторя? Подчиних се на чичо ми, херцога, както бях длъжна да сторя, направих каквото ми нареди той, и това са наградите, които получих: че съм негова вярна роднина и съм почитана като такава.

Коя е тя да ме нарича жена, от която е можело да излезе добра съпруга? Аз обичах съпруга си с всяко късче от душата и съществото си и щях да бъда всичко за него, ако не бяха тя и сестра й и здравата мрежа, в която го бяха оплели и която аз не можах да разкъсам, за да го освободя от нея. Нямаше ли днес той да е жив, ако не беше изгубил положението си с изпадането на сестра му в немилост? Нямаше ли днес той да бъде мой съпруг и баща на сина ни, ако не беше обвинен заедно с Ана и обезглавен заедно с нея? А какво направи Мери, за да го спаси? Какво изобщо е правила някога, освен да устройва себе си?

Бих могла да закрещя от неподправена ярост и отчаяние, задето тя отново извиква тези мисли в ума ми. Задето смее да се съмнява в любовта ми към Джордж, задето се осмелява да ме упреква! Злобният тон на писмото й, прикритото обвинение в него, ме оставят без думи. Какво още можех да сторя? Иска ми се да изкрещя в лицето й. Ти беше там и едва ли би могла да бъдеш наречена спасителка на Джордж и Ана. Какво друго можеше да направи който и да е от нас?

Но тя винаги е била такава, тя и сестра й: те винаги успяваха да ме накарат да смятам, че те виждат по-добре, разбират по-добре, преценяват по-добре. От мига, в който се омъжих за Джордж, си давах сметка, че сестрите му са смятани за по-добри от мен: първо едната — любовница на краля, а после и другата. Накрая едната стана съпруга на краля и кралица на Англия. Те бяха родени за величие! Сестрите Болейн! А аз винаги бях просто тяхна снаха. Е, добре, така да бъде. Не съм стигнала там, където съм днес, не съм давала показания и полагала клетви, за да бъда порицавана от жена, която побягна още при първия признак за опасност и се омъжи за някакъв мъж, за да се скрие на село и да отправя протестантски молитви за добри времена.

Катерина, дъщеря й, ме гледа любопитно.

— Тя показа ли ти това? — питам с треперещ глас. Лейди Браун ме поглежда с живо въпросително изражение.

— Не — казва Катерина.

Хвърлям писмото в огъня, сякаш е доказателство срещу мен. Трите го гледаме как изгаря и се превръща в сива пепел.

— Ще отговоря по-късно — казвам. — Изобщо не беше важно. За момента ще отида да видя дали са ти приготвили стаята.

Това е извинение да се махна от тях двете и от меката пепел от изгорената бележка. Излизам бързо, викам прислужниците и ги сгълчавам за небрежността, а след това тихо отивам в собствената си стая и облягам горещото си чело на хладното, дебело стъкло. Ще пренебрегна това злословие, ще пренебрегна тази обида, ще пренебрегна тази враждебност. Независимо каква е причината. Аз живея в сърцето на кралския двор. Служа на своя крал и на семейството си. След време те всички ще ме признаят за най-достойната от семейството, за тази жена от рода Болейн, която е служила докрай на краля и семейството си, без никога да се отклони от дълга си, без да се поколебае, макар кралят да е станал дебел и опасен, и макар всички от семейството, с изключение на нея, да са били мъртви.