Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (92)

Джейн Болейн, замъкът Понтефракт, август 1541

Двамата млади мъже и половин дузина други, всеки от тях с достатъчно основание да се смята за фаворит на кралицата, я обкръжават всеки ден и в двора цари напрежение като в публичен дом преди сбиване. Кралицата, развълнувана от вниманието, което получава на всеки ъгъл, по време на всеки лов, закуска и представление на поетична драма, прилича на дете, което е останало будно до твърде късно: обзета е от трескава възбуда. От една страна, тя има Томас Кълпепър, който я държи, докато тя слиза от коня си, на нейно разположение е за танците, подсказва й шепнешком, когато тя играе карти, пръв я поздравява сутрин и последен си тръгва от покоите й вечер. От друга страна, тя има младия Деръм, назначен да изпълнява заповедите й, от дясната й страна, с малкото си писалище, сякаш тя някога е диктувала писмо до когото и да било, постоянно й шепне, притичва се на помощ със съвети, винаги е там, където няма нужда от него. А колко ли още освен тях? Дузина? Двайсет? Дори Ана Болейн и в най-капризните си мигове не е била заобиколена от толкова много млади мъже, като кучета, точещи лиги пред вратата на касапин. Но Ана, дори когато беше в настроение да флиртува, никога не даваше вид на момиче, което може да удостои някого с ласките и благоволението си само заради една усмивка; на момиче, което може да бъде прелъстено с песен, стихотворение или дума. Целият двор започва да вижда, че радостта на кралицата, която направи краля толкова щастлив, не е радост на невинно момиче, за което той в привързаността си, вярва, че обожава единствено него: това е радостта на една кокетка, която се наслаждава на постоянно мъжко внимание.

Разбира се, че възникват неприятности, почти се стига до сбиване. Един от по-високопоставените придворни казва на Деръм, че е трябвало да стане от масата за вечеря и да си тръгне, тъй като не е сред приближените съветници на кралицата, а само те могат да седят там над чашите си с вино. Деръм, който няма обичая да си мери приказките, казва, че е бил сред съветниците на кралицата още много преди ние, останалите, да сме я познавали, и ще бъде в близки отношения с нея дълго след като останалите от нас бъдат пренебрегнати. Разбира се, надига се вълнение. Появяват се опасения, че това може да стигне до ушите на краля, и така Деръм е повикан да се яви в покоите на кралицата и тя се среща с него, докато аз стоя и наблюдавам отстрани.

— Не мога да позволя да предизвиквате неприятности в моето домакинство — казва му сухо и сковано тя.

Той се покланя, но очите му блестят уверено.

— Не съм имал намерение да предизвиквам неприятности. Аз ви принадлежа от сърце и душа.

— Много е хубаво от ваша страна да заявите това — раздразнено казва тя. — Но не искам хората да питат какво съм означавала за вас и какво сте означавали вие за мен.

— Ние бяхме влюбени — продължава упорито да твърди той.

— Това не бива да се казва никога — вмятам аз. — Тя е кралицата. Трябва да си дава вид, сякаш предишният й живот никога не се е случвал.

Той я поглежда, без да ми обръща внимание.

— Аз никога няма да се отрека от това.

— Свършено е — казва тя решително. Гордея се с нея. — И няма да търпя да слушам клюки за миналото, Франсис. Не мога да позволя хората да говорят за мен. Ако не можете да си мълчите, ще трябва да ви отпратя.

Той се поколебава за миг:

— Ние бяхме съпруг и съпруга пред Бога — тихо казва той. — Не можете да отречете това.

Тя прави леко движение с ръка.

— Не знам — казва безпомощно тя. — Във всеки случай, сега вече е свършено. За вас може да има място в двора само ако никога не говорите за това. Нали, лейди Рочфорд?

— Можете ли да си държите устата затворена? — питам аз. — Всички тези глупости за това, че никога няма да се отречете, са без значение. Можете да останете, ако си държите устата затворена. Ако се перчите и хвалите, ще трябва да си вървите.

Той ме поглежда без топлота в погледа, между нас няма никакви приятелски чувства.

— Мога да си държа устата затворена — казва той.