Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (94)

Катрин, Кинг’с Манър, Йорк, септември 1541

Е, всичко е точно както можех да предвидя — пълно разочарование. Крал Джеймс Шотландски няма да дойде и няма да има турнири, нито съперничещи си дворове, а аз съм кралица само на малкия английски двор и изобщо не се случва нищо специално. Няма да видя как скъпият ми Томас се състезава в турнира, а той няма да ме види в кралската ми ложа с новите ми завеси. Кралят се кълне, че Джеймс твърде много се страхува да си покаже лицето толкова далече на юг от границата, и ако това е вярно, вероятно единствената причина е, че той не вярва на обещаното с честната дума на самия крал примирие. И макар че никой не се осмелява да го изрече, той е напълно прав да бъде предпазлив. Защото кралят обеща на водачите на бунта на север примирие и приятелство и всички промени, които те искаха, закле се в кралското си име, а после, когато те му се довериха, той ги залови и ги обеси. Мъртвите им глави още стърчат забити по стените из цял Йорк, и трябва да кажа, че това е изключително противно. Отбелязвам пред Хенри, че може би Джеймс се бои да не би също да бъде обесен, и той много се смее и казва, че аз съм едно умно малко котенце и че нищо чудно Джеймс наистина да се страхува. Но всъщност не мисля, че е много хубаво хората да не могат да ти се доверят. Защото ако Джеймс можеше да се довери на думата на краля, щеше да дойде и всички щяхме да си изкараме весело.

Освен това, тази къща е много красива и новообзаведена за нас и въпреки това не мога да не забележа, че преди да се превърне в кралско имение, е била красиво абатство, и предполагам, че тъй като жителите на Йорк са големи поддръжници на старата вяра (ако не и тайни паписти), сигурно им е много неприятно, че танцуваме там, където някога са се молели монасите. Разбира се, не го казвам: не съм пълна идиотка. Но мога да си представя как щях да се чувствам, ако бях идвала тук, за да потърся помощ и да се моля, а сега откривам мястото напълно променено и един дебел крал, настанил се сред всичко това, който си иска вечерята.

Както и да е, най-важното е, че кралят е щастлив, и дори аз, колкото и да е удивително, не възразявам и наполовина толкова много, колкото би трябвало, задето ще изпусна турнира. Малко съм разочарована, че няма красиви шотландци и че съм толкова далече от лондонските златари; но не мога наистина да се тревожа от това. Зашеметена съм, че това дори не ми се струва толкова важно. Защото съм влюбена. За първи път в живота си се влюбих, безусловно и напълно и сама не мога да го повярвам.

Томас Кълпепър е моят възлюбен, той е онзи, за когото копнее сърцето ми, той е единственият мъж, когото някога съм обичала, той е единственият мъж, когото някога ще обичам. Аз му принадлежа и той ми принадлежи, от все сърце и душа. Всички оплаквания заради това, че трябва да си лягам с мъж, достатъчно стар да ми бъде баща, са вече забравени. Изпълнявам дълга си към краля като един вид данък, като глоба, която трябва да заплатя; а после, в мига когато той заспи, съм свободна да бъда с любимия си. Още по-хубаво дори от това, и далеч по-малко рисковано, е, че кралят е толкова изтощен от празненствата по време на тази обиколка, че често пъти изобщо не идва в покоите ми. Чакам, докато дворът утихне, и тогава лейди Рочфорд се промъква надолу по стълбите, отваря страничната врата или отключва някоя скрита врата към галерията, моят Томас влиза вътре и можем да прекарваме цели часове заедно.

Трябва да бъдем предпазливи, трябва да бъдем толкова предпазливи, сякаш самият ни живот зависи от това. Но всеки път, когато се местим на ново място, лейди Рочфорд намира таен път до покоите ми и казва на Томас как ще станат нещата. Той неизменно идва при мен, обича ме така, както го обичам аз. Отиваме в стаята ми, а лейди Рочфорд пази на вратата заради нас и аз през цялата нощ лежа в прегръдките му и ние се целуваме и си шепнем и си даваме обещания за вечна любов. Призори тя подрасква леко по вратата и аз ставам, целуваме се и той се измъква като призрак. Никой не го вижда. Никой не го вижда как идва и никой не го вижда как си отива, това е една прекрасна тайна.

Разбира се, момичетата говорят — те са изключително неуправляема тълпа. Не вярвам, че биха се осмелили да разнасят такива клюки и скандални изказвания, ако кралица Ана още беше на трона. Но тъй като това съм само аз, а повечето от тях са по-възрастни от мен, а и толкова много от тях са ми стари дружки от дните в Ламбет, те нямат никакво уважение, смеят ми се и ме задяват заради Франсис Деръм и се боя, че следят по кое време си лягам и се чудят, задето единствената ми компаньонка е лейди Рочфорд и че вратата на спалнята ми е заключена и никой не може да влезе.

— Те не знаят нищо — уверява ме тя. — А и без друго не биха казали на никого.

— Изобщо не би трябвало да клюкарстват — казвам аз. — Не можете ли да им кажете да престанат да клюкарстват за мен?

— Как да го направя, когато вие самата се смеехте по адрес на Франсис Деръм заедно с Джоан Булмър?

— Е, никога не се смея по адрес на Томас — казвам аз. — Никога не споменавам името му. Не изричам името му дори когато се изповядвам. Не изричам името му дори насаме пред себе си.

— Това е разумно — казва тя. — Пазете го в тайна. Пазете го в пълна тайна.

Тя разресва косата ми с четката и за миг спира и ми хвърля поглед в огледалото.

— Кога очаквате месечното си неразположение? — пита тя.

— Не мога да си спомня — никога не държа сметка. — Май трябваше да започне миналата седмица. Във всеки случай не започна.

На лицето й се изписва някакво примесено с радост напрежение.

— Не е започнал?

— Не. Срешете я назад, Джейн. Томас я харесва пригладена отзад.

Ръката й се движи, но тя не внимава много.

— Прилошава ли ви? — пита тя. — Гърдите ви наедрели ли са?

— Не — казвам. Тогава осъзнавам какво се върти в ума й: — О! Да не би да смятате, че чакам дете?

— Да — прошепва тя. — Дай Боже.

— Но това би било ужасно! — възкликвам. — Защото, нима не виждате? Нима не помисляте? Лейди Рочфорд, това дете може да не е от краля!

Тя оставя четката и поклаща глава:

— Такава е Божията воля — казва тя бавно, сякаш иска да ми втълпи нещо. — Ако сте омъжена за краля и заченете дете, тогава такава е Божията воля. Божията воля е кралят да има дете. Следователно, що се отнася до вас, това дете е на краля, собствено дете на краля, независимо какво се е случило между вас и друг мъж.

Чувствам се леко озадачена от това:

— Но ако детето е от Томас? — Веднага си представям малкия син на Томас, малък хитрец с кафяви коси и сини очи като на баща си, силно момче от млад баща.

Тя вижда лицето ми и се досеща какво си мисля:

— Вие сте кралицата — твърдо казва тя. — Всяко родено от вас дете ще бъде дете на краля, както иска Бог. Дори за миг не можете да си помислите нещо различно.

— Но…

— Не — казва тя. — И е добре да споделите с краля надеждата си, че носите неговото дете.

— Не е ли твърде рано?

— Никога не е твърде рано да му дадете повод за надежда — казва тя. — Последното, което искаме, е той да бъде недоволен.

— Ще му кажа — казвам аз. — Тази вечер той ще дойде в стаята ми. Ще трябва да доведете Томас при мен по-късно. Тогава ще кажа и на него.

— Не — казва тя. — Няма да казвате на Томас Кълпепър.

— Но аз искам да го направя!

— Това ще провали всичко — тя говори много бързо, убедително. — Ако мисли, че носите дете, той няма да си ляга с вас. Ще се отвращава от вас. Той иска любовница, не майка на децата си. Няма да казвате нищо на Томас Кълпепър, но можете да дадете надежда на краля. Това е начинът да се справите с положението.

— Томас ще бъде доволен…

— Не — тя поклаща глава. — Сигурна съм, че ще се държи мило, но няма да дойде отново в леглото ви. Ще си вземе любовница. Виждала съм го да си говори с Катерина Кери. Той ще си вземе любовница, докато родите.

— Не бих понесла това!

— Тогава не му казвайте нищо. Кажете на краля, че храните надежди, но не казвайте нищо на Томас.

— Благодаря ви, лейди Рочфорд — казвам смирено. Не знам какво щях да правя, ако не бяха нейните съвети.

Тази вечер кралят идва в покоите ми и му помагат да се настани в леглото ми. Стоя до огъня, докато те с усилие го повдигат и го слагат в леглото и го оставят с подпъхнати под брадичката чаршафи като огромно бебе.

— Съпруже — изричам със сладък гласец.

— Елате в леглото, моя роза — казва той. — Хенри иска своята роза.

Стисвам зъби, като го чувам колко глупаво нарича себе си „Хенри“.

— Искам да ви кажа нещо — казвам. — Имам радостни новини.

Той се надига тежко, така че главата му със сложената накриво нощна шапчица леко се олюлява.

— Да?

— Пропуснах месечното си кървене — казвам. — Възможно е да чакам дете.

— О, моя роза! Моя най-сладка роза!

— Още е рано — предупреждавам го. — Но си помислих, че ще искате да узнаете веднага.

— Преди всичко друго! — уверява ме той. — Най-скъпа моя, веднага щом ми кажете, че със сигурност е вярно, ще наредя да бъдете коронована за кралица.

— Но Едуард все още ще е ваш наследник — възразявам аз.

— Да, да, но от ума ми ще се смъкне огромно бреме, ако знам, че Едуард има брат. Едно семейство не може да се чувства сигурно, ако има само един син: една династия има нужда от момчета. Една дребна злополука и всичко е свършено, но ако имаш две момчета, си подсигурен.

— А аз ще бъда удостоена с величествена коронация — изтъквам, като си мисля за короната, за накитите и роклята, за празненствата и за хилядите хора, които ще излязат да ме приветстват — мен, новата кралица на Англия.

— Вашата коронация ще бъде най-пищната, която Англия някога е виждала, защото вие сте най-великата кралица — обещава ми той. — А щом се върнем в Лондон, ще обявя ден на всенародни празненства във ваша чест.

— О? — Това звучи наистина прекрасно: ден, в който да се чества съществуването ми! Кити Хауърд: voila наистина! — Цял ден само за мен?

— Ден, в който всички ще отидат в църква и ще отправят към Бог благодарствени молитви, задето ме е дарил с вас.

Само църква, в крайна сметка. Усмихвам се слабо, с разочарование.

— А дворцовият чиновник, отговарящ за увеселенията, ще подготви голямо пиршество и празненство в двора — казва той. — И всички ще ви поднесат подаръци.

Засиявам.

— Това звучи прекрасно — казвам със задоволство.

— Вие сте моята най-сладка роза — казва той. — Моята роза без нито един трън. Сега елате с мен в леглото, Катрин.

— Да — старая се да не мисля за Томас, докато отивам при подпухналата фигура в голямото легло. На лицето ми е изписана широка, щастлива усмивка и затварям очи, така че да не се налага да го гледам. Не мога да избегна миризмата или допира му, но мога да направя така, че изобщо да не мисля за него, докато правя каквото трябва да правя, а после да лежа до него и да чакам тихото сумтене от задоволство да се превърне в пискливо хъркане, когато той заспива.