Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (68)

Катрин, Хамптън Корт, октомври 1540

Като някаква глупачка в девет и половина съм вече в личната градина на краля. Не мога да доверя на никого тайната, че имам среща с Томас Кълпепър, затова още щом чувам часовника да удря десет часа, изпращам дамите си да отидат преди мен в покоите ми. По-малко от минута, след като те си тръгват, вратата в стената се отваря и той влиза.

Той върви като млад човек. Не влачи дебелия си крак като краля. Върви на пръсти като танцьор, сякаш е готов в миг да побегне или да се сбие. Откривам, че мълчаливо се усмихвам, а той идва до мен и ме поглежда, без да казва нищо. Дълго се гледаме и поне веднъж не мисля какво би трябвало да кажа, не мисля дори как изглеждам. Просто се опивам от вида му.

— Томас — промълвявам, и името му е толкова сладко, че гласът ми прозвучава съвсем замечтано.

— Ваша светлост — отвръща той.

Нежно взема ръката ми и я повдига към устните си. В последния миг, докато докосва с устни пръстите ми, той ме поглежда с пронизващите си сини очи и чувствам как точно от това леко докосване коленете ми съвсем се подкосяват.

— Добре ли сте? — пита той.

— Да — казвам. — О, да. А вие?

Той кимва. Стоим, сякаш музиката по време на танците току-що е спряла, изправени един срещу друг, гледайки се в очите.

— Кралят? — питам. За миг го бях забравила напълно.

— Тази сутрин е по-добре — казва той. — Снощи лекарят дойде и му направи клизма и той страда доста в продължение на няколко часа, но сега червата му доста мощно се раздвижиха и положението се подобри.

Извръщам глава дори само при мисълта за това и Томас леко се засмива:

— Съжалявам. Твърде съм свикнал вече: всички в покоите му сме свикнали да говорим много подробно за здравето му. Не исках…

— Не — казвам. — Аз също трябва да знам всичко това.

— Предполагам, че е естествено, след като човек остарее толкова…

— Баба ми е на неговата възраст и не говори през цялото време за очистителни средства, нито пък мирише на тоалетна.

Той отново се засмива:

— Е, кълна се, че ако някога доживея до четирийсет години, ще се удавя. Не бих понесъл да стана стар и да страдам от газове.

Сега аз се разсмивам при мисълта, че този лъчезарен млад мъж може да стане стар и измъчван от газове.

— Ще бъдете дебел като краля — предричам. — И заобиколен от възхищаващи ви се внуци и стара съпруга.

— О, не мисля, че ще се оженя.

— Така ли?

— Не мога да си го представя.

— Но защо?

Той ме поглежда напрегнато.

— Толкова съм влюбен. Твърде много съм влюбен. Мога да мисля само за една жена, а тя не е свободна.

Оставам без дъх.

— Така ли? Тя знае ли?

Той ми се усмихва:

— Не знам. Смятате ли, че е редно да й кажа?

Вратата зад гърба ми се отваря и се появява лейди Рочфорд.

— Ваша светлост?

— Томас Кълпепър дойде да ми съобщи, че кралят е взел очистително и от това му е станало по-добре — казвам бодро, с висок и тънък глас. Обръщам се отново към него: не смея да го погледна в очите. — Ще попитате ли негово величество дали мога да го посетя днес?

Той се покланя, без да ме погледне.

— Веднага ще го попитам — казва той и бързо излиза от градината.

— Какво знаете за лейди Маргарет и брат ви Чарлс? — настоятелно пита лейди Рочфорд.

— Нищо — отричам веднага.

— Тя помоли ли ви да говорите с краля от нейно име?

— Да.

— Възнамерявате ли да го направите?

— Да. Надявам се, че той ще е доволен.

Тя поклаща глава:

— Внимавайте как ще го направите — предупреждава ме тя. — Той може и да не остане доволен.

— Защо да не е доволен? — питам аз. — Мисля, че е прекрасно. Тя е толкова хубава и е от династията Тюдор! Това е толкова изгоден брак за брат ми!

Лейди Рочфорд ме поглежда:

— Може би кралят също мисли, че това е изгоден брак за брат ви — казва тя. — Възможно е да смята, че е твърде изгоден за него. Може да ви се наложи да използвате целия си чар и всичките си умения да го убедите да им позволи да се оженят. Ако искате да спасите брат си и да издигнете семейството си, по-добре да се справите с него толкова хубаво, както винаги. По-добре да подберете внимателно момента и да бъдете много убедителна. Трябва да направите това, на чичо ви ще му хареса.

Правя й лека гримаса.

— Мога да го направя — казвам уверено. — Ще кажа на краля, че желанието ми е те да са щастливи, и той ще удовлетвори желанието ми. Voila!

— Voila може би — казва тя кисело, тази стара злобарка.

Но после всичко се обърква. Мисля си, че ще кажа на краля, когато го видя тази вечер, и лейди Маргарет се съгласява да ме последва вътре и да го помоли за прошка. Всъщност и двете сме много развълнувани, сигурни, че всичко ще мине добре. Аз ще го умолявам, а тя ще плаче. Но преди вечеря Томас Кълпепър идва в покоите ми със съобщение, че кралят ще се види с мен на сутринта. Съгласявам се и отивам да вечерям — защо трябва да ме е грижа? Кралят е пропускал вечерята толкова много пъти, та не мисля, че това е от значение. Със сигурност няма да изчезне толкова бързо. Но горката аз! Има значение, защото в същия този миг, докато аз съм на вечеря и танцувам, някой е нашепвал на краля отровни слова за неговата племенница и дори за мен и за лошия начин, по който се управляват покоите ми, и voila!