Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (104)

Джейн Болейн, Тауър, Лондон януари 1542

И така, ние чакаме.

След като мина толкова време, кралят сигурно възнамерява да прости на онази блудница, своята кралица. А ако прости на нея, ще прости и на мен и отново ще се отърва от брадвата.

Ха-ха! В каква шега се превърна животът ми, та ще трябва да свърша тук, в Тауър, където бе държан съпругът ми в очакване на отредената му участ, когато можех да се оттегля от двора и от дворцовия живот, когато можех да бъда на безопасно и сигурно място в Норфолк. Бях се спасила веднъж, бях се спасила с титлата и с отпусната пенсия. Защо изобщо се втурнах да се връщам?

Наистина мислех, че ще го освободя. Наистина мислех, че ако призная всичко от негово име, ще разберат, че тя е вещица, каквато я наричаха, и прелюбодейка, каквато я наричаха, и че ще разберат, че той беше впримчен и поробен, и ще го освободят, за да бъде с мен, и аз щях да го отведа у дома в нашата къща, Рочфорд Хол, и да му помогна отново да се съвземе, и можехме да имаме деца и да бъдем щастливи.

Такъв беше моят план, това е, което трябваше да се случи. Наистина мислех, че тя ще отиде на дръвника, а той ще бъде пощаден. Наистина мислех, че ще видя прекрасната й шия прерязана, но че най-после ще прибера съпруга си на сигурно място в леглото си. Мислех, че ще го утеша за нейната загуба и че той ще осъзнае, че тази загуба не е била чак толкова голяма.

Всъщност не.

Не, всъщност не.

Предполагам, понякога си мислех, че тя ще бъде убита и че именно това й се полага, задето беше такава пресметлива развратница, и че той също ще умре и вината за това ще е нейна и че на ешафода той ще осъзнае, че е трябвало да я напусне и да обича мен. Че аз винаги съм му била вярна съпруга, а тя винаги е била лоша сестра. Предполагам, мислех си, че ако е трябвало да изкачи самите стъпала до ешафода, за да проумее каква неискрена приятелка му е била тя, тогава си е струвало. Никога не повярвах истински, че те ще умрат и няма да ги видя никога повече. Никога не съм вярвала истински, че те могат да изчезнат от живота ми, от този живот, и няма да ги видя никога повече. Как би могъл някой да си помисли това? Че може да дойде ден, когато те никога повече няма да влязат бавно през вратата, хванати под ръка, смеейки се на някоя тайна шега, с шапчицата й на същата височина като тъмнокосата му къдрава глава, и двамата еднакво уверени, еднакво красиви, еднакво царствени. Най-духовитата, най-остроумната, най-бляскавата двойка в двора. Коя жена, омъжена за него, поглеждайки към нея, не би предпочела по-скоро и двамата да са мъртви, вместо винаги да се разхождат заедно, хванати под ръка, красиви и горди?

О, Господи, надявам се пролетта да дойде рано тази година: в тази малка стая мрачните следобеди са като някакъв кошмар, който продължава цяла вечност. До осем сутринта е тъмно, а после до три следобед цари полуздрач. Понякога забравят да сменят свещите и трябва да седя до огъня, за да имам някаква светлина. През цялото време ми е студено. Ако пролетта подрани и мога да видя как утринната светлина се появява златиста над каменния перваз на прозореца, ще съм преживяла тези мрачни дни и ще мога да съм сигурна, че ще доживея да видя и други. По мои пресмятания — а кой познава краля по-добре от мен? — ако не нареди да я обезглавят до Великден, тогава изобщо няма да нареди да го направят.

Ако не издаде заповед за обезглавяването й до Великден, на мен ще ми се размине, понеже защо му е да пощадява нея, а да убива мен, която съм обвинена заедно с нея? Ако тя не изгуби самообладание и отрича всичко, може и да оживее. Надявам се някой да й е казал, че ако отрича за Кълпепър, но каже, че е била омъжена пред Бога за Деръм, може да остане жива. Ако се обяви за съпруга на Деръм, тогава тя е направила рогоносец само Деръм, но не и краля: а тъй като главата на Деръм е на Лондонския мост, той няма как да се оплаче. Това е толкова очевидно избавление за нея, че ми идва да се засмея: но ако никой не й каже за това, тя може да умре просто от глупост.

Мили Боже, за какво ми беше на мен, която бях сестра на Ана Болейн, изобщо да заговорнича с такава малоумница като онази развратница Катрин?

Сгреших, като се доверих на херцога на Норфолк. Мислех, че работим заедно, мислех, че той ще ми намери съпруг и че ще сключа изгоден брак. Сега знам, че на него не трябва да му се има доверие. Трябваше да знам това преди. Той ме използва, за да контролира Катрин, а след това ме използва отново, за да я тласне към Кълпепър. А сега замина в провинцията, а собствената му мащеха, нейният син и съпругата му са някъде тук в Тауър и всички те ще умрат заради ролите си в залагането на капан за краля. Той няма да си помръдне и пръста, за да спаси мащехата си, няма да си помръдне и пръста да спаси малката си племенница: Бог знае, че няма да си помръдне и пръста, за да спаси мен.

Ако преживея това, ако ми бъде спестено това, ще намеря начин да съобщя, че е виновен в държавна измяна и ще го видя затворен в една стая, живеещ всеки ден в ужас, в очакване да чуе как под прозореца строят ешафода му, в очакване комендантът на Тауър да дойде и да каже, че денят е утре и че утре той ще умре. Ако преживея това, ще го накарам да си плати за онова, което ми каза, за обидите, с които ме нарече, за онова, което причини на тях. Той ще страда в тази малка стая, както страдам аз сега.

Като си помисля, че това ми се случва, ми идва да полудея от ужас. Единствената ми утеха, единственото, което ми вдъхва увереност, е, че ако полудея от ужас, няма да могат да ме екзекутират. Луд човек не може да бъде обезглавен. Можех да се разсмея, ако не се страхувах от звука на смеха, отекващ в стените. Ако човек е луд, не може да бъде екзекутиран, така че в крайна сметка, ако положението се влоши толкова много, ще се спася от дръвника, на който ще умре Катрин. Ще се престоря на луда и ще ме изпратят обратно в Бликлинг, придружена от пазач, после бавно ще си възвърна разсъдъка.

В някои дни от време на време говоря несвързано, за да видят, че съм склонна към полудяване. В някои дни крещя, че вали, и ги правя така, че да ме намерят разтърсвана от ридания, защото плочите на покрива пред прозореца ми лъщят от влагата. В някои нощи крещя, че луната ми нашепва щастливи сънища. Честно казано, плаша самата себе си. В някои дни, когато не се преструвам на луда, си мисля, че сигурно съм луда, сигурно съм била луда, напълно луда, може би още от детството си — луда да се омъжа за Джордж, който никога не ме е обичал, луда да го обичам и да го мразя толкова страстно, луда да изпитвам толкова силно удоволствие, представяйки си го с любовница, луда да свидетелствам срещу него, и най-вече луда да го обичам толкова ревниво, че можах да го изпратя на ешафода…

Стига, трябва да спра. Не мога да мисля за това сега. Не мога да се занимавам с това сега. Трябва да се преструвам на луда, а не да се докарам до лудост. Трябва да имитирам лудост, а не да я чувствам. Ще помня, че наистина направих всичко, каквото можах, за да спася Джордж. Всичко друго, което някой може да каже, е лъжа. Аз бях добра и предана съпруга и се опитах да спася съпруга си и зълва си. Опитах се да спася също и Катрин. Не мога да бъда обвинявана, ако и тримата са се оказали порочни. Всъщност би трябвало да бъда съжалявана, че съм имала такъв лош късмет в живота.