Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (51)

Джейн Болейн, дворецът Уестминстър, 24 юни 1540

Седим мълчаливо в стаята на кралицата и шием ризи за бедните. Мястото на Катрин Хауърд е празно: през цялата тази седмица тя е отседнала при баба си в Норфолк Хаус, Ламбет. Кралят я посещава почти всяка вечер, вечеря с тях, сякаш изобщо не е крал, а най-обикновен човек. Откарват го от другата страна на реката с кралската баржа, отива там открито, изобщо не си прави труда да крие кой е.

Из целия град се носи мълвата, че само шест месеца след сватбата кралят си е взел любовница в лицето на онова момиче от рода Хауърд. Тънещите в драматично невежество твърдят, че след като кралят си има любовница, следователно кралицата трябва да е бременна, и всичко е наред в този така блажен свят: кралицата носи в утробата си син и наследник на династията Тюдор, а кралят се забавлява сам някъде другаде, както винаги. Тези от нас, които са наясно с положението, дори не си позволяват удоволствието да поправят онези, които не знаят нищо. Ние знаем, че сега Катрин Хауърд е пазена като девица-весталка, за да не се поддаде на немощните прелъстителски умения на краля. Знаем, че кралицата е все още недокосната. Това, което не знаем, което не можем да знаем, е какво ще се случи.

В отсъствието на краля дворът е станал неуправляем и когато кралица Ана и ние, дамите, отиваме на вечеря, тронът в центъра на стаята е празен и цари безредие. Залата е оживена, като бръмчащ кошер, кипяща от клюки и слухове. Всеки иска да бъде на страната на победителя, но никой не знае коя ще се окаже тя. По големите маси се виждат празни места, местата на някои семейства, които са напуснали изцяло двора — от страх или от отвращение при мисълта за новия терор. Всеки, за когото се знае, че симпатизира на папистите, е в опасност и е заминал в провинциалните си имения. Всеки, който подкрепя реформата, се бои, че кралят се е обърнал срещу нея, след като фаворитка отново е момиче от рода Хауърд, Стивън Гардинър съчинява молитвите, които са точно същите като католическите, а подкрепящият реформата архиепископ Кранмър е напълно пренебрегнат. В двора са останали опортюнистите и безразсъдните. Сякаш с разпадането на реда се разпада и целият свят. Кралицата побутва храната в чинията си със златната си вилица, свела ниско глава, за да избегне будните, любопитни погледи на хората, дошли да видят една кралица, изоставена на трона си, зарязана в двореца си, дошли със стотици да я видят, жадни да видят една кралица през последната й нощ в двора, навярно последната й нощ на земята.

Връщаме се в стаите си веднага щом раздигат съдовете от масата: след вечеря няма забавления за краля, защото той никога не е тук. Почти сякаш няма никакъв крал, а в негово отсъствие — и никаква кралица, и никакъв двор. Всичко е или променено, или със страх очаква нови промени. Никой не знае какво ще се случи и всички са нащрек за всеки знак за опасност.

През цялото време се говори за още арести. Днес чух, че лорд Хънгърфорд е отведен в Тауър, а когато ми казаха какви са извършените от него престъпления, се почувствах така, сякаш бях прекрачила от обедното слънце в хранилище за лед. Той е обвинен в противоестествено поведение, в каквото беше обвинен и съпругът ми: содомия с друг мъж. Обвинен е, че насилил дъщеря си, както моят съпруг Джордж беше обвинен в кръвосмешение със сестра си Ана. Обвинен е в предателство и в предсказване на смъртта на краля точно както Джордж и Ана бяха обвинени заедно. Може би съпругата му ще бъде призована да свидетелства срещу него точно както поискаха от мен. Потръпвам при мисълта за това: трябва да впрегна цялата сила на волята си, за да седя мълчаливо в стаята на кралицата и да шия подгъвите с равни спретнати бодове. Чувам барабанен бой в ушите си, чувствам как бузите ми се сгорещяват от нахлулата кръв, сякаш имам треска. Това отново се случва: крал Хенри отново се обръща срещу приятелите си.

Това отново е безсмислено клане, дъжд от обвинения срещу онези, които кралят не иска да вижда повече пред себе си. Последния път, когато Хенри търсеше отмъщение, жертви на продължилата му с дни омраза станаха съпругът ми, още четирима мъже и кралицата на Англия. Кой може изобщо да се усъмни, че Хенри се готви да го направи отново? Но кой може да знае коя ще бъде жертвата му този път?

Единственият звук в покоите на кралицата е тихото потракване на дузина игли, пронизващи груба тъкан, и шумоленето от прокарването на конците. Смехът, музиката и закачките, изпълвали някога тази стая със сводест таван, са утихнали. Никоя от нас не смее да проговори. Кралицата винаги е била предпазлива и внимателна по отношение на думите си. Сега, в тези изпълнени със страх дни, тя е не просто дискретна, тя е занемяла, обзета от безмълвен ужас.

Виждала съм и преди страхуваща се за живота си кралица: знам какво е да съм в двора на кралицата, когато всички чакаме нещо да се случи. Знам как дамите на кралицата хвърлят крадешком предпазливи погледи, когато знаят в сърцата си, че кралицата ще бъде отведена и кой знае още кой ще бъде обвинен?

В покоите на кралицата има няколко празни места. Катрин Хауърд я няма и без нея покоите са по-тихо, по-скучно място. Лейди Лайл отчасти се крие, отчасти се опитва да открие малцината приятели, които се осмеляват да признаят близостта си с нея, поболяла се е от плач. Лейди Саутхамптън си намери оправдание да замине. Според мен тя се бои, че съпругът й ще бъде хванат в клопката, заложена за кралицата. Саутхамптън също беше сред приятелите на кралицата, когато тя пристигна в Англия. Откакто баща й е арестуван, Ан Басет успява да мине за болна и замина при своя родственица. Майката на Катерина Кери, която знае всичко за падението на кралиците, я отведе от двора без никакво предизвестие. Майката на Мери Норис, на която тези събития също се струват твърде познати, я повика да замине. Всички, които обещаха на кралицата вечното си безсмъртно приятелство, сега са ужасени, че тя ще поиска от тях да докажат клетвите си и нейното падение ще бъде последвано от тяхното. Всички придворни и почетни дами на кралицата се страхуват, че може да бъдат уловени в приготвения за нея капан.

Тоест, всички ние освен онези от нас, които вече знаят, че не са жертви, а самият капан. Пионките на краля в двора на кралицата са лейди Рутланд, Катерина Еджкъм, и аз. Когато я арестуват, ние трите ще дадем показания срещу нея. Така ще бъдем в безопасност. Поне ние трите ще бъдем в безопасност.

Още не са ми казали какви показания ще дам, а само, че ще поискат от мен да потвърдя под клетва писмени показания. Изобщо не ме е грижа. Попитах чичо си, херцога, дали това може да ми бъде спестено и той каза, че тъкмо напротив — трябвало да се радвам, че кралят отново ми оказва доверие. Мисля, че не мога да кажа или да сторя нищо повече. Ще се предам на тези времена, ще се люшкам като късче плавей по течението на кралските прищевки. Ще се опитам да задържа собствената си глава над водата и ще съжалявам онези, които се давят до мен. И ако трябва да бъда честна, може да задържа собствената си глава над водата, като бутна надолу някого другиго и открадна неговия въздух. При корабокрушение всички давещи се, се спасяват сами.

На вратата се почуква оглушително и едно момиче изпищява. Всички скачаме на крака, сигурни, че войниците са пред вратата: чакаме да ни съобщят, че сме арестувани. Поглеждам бързо кралицата, лицето й е побеляло, по-бяло от сол. Никога не съм виждала жена да пребледнява толкова много, освен в смъртта. Устните й са направо посинели от страх.

Вратата се отваря. Това е чичо ми, херцогът на Норфолк, чието лице изглежда издължено и мъртвешко с нахлупената на главата черна шапка като на съдия, който се готви да произнесе смъртна присъда.

— Ваша светлост — казва той, влиза и й се покланя ниско.

Тя се олюлява като сребърна бреза. Отивам до нея и я хващам за ръката, за да я подкрепя. Усещам как потръпва при докосването ми и осъзнавам, че си мисли, че я арестувам, задържам я, докато чичо ми произнася присъдата й.

— Всичко е наред — прошепвам; но, разбира се, знам, че нищо не е наред. Доколкото ми е известно, в коридора сигурно се спотайват половин дузина кралски стражи.

Тя вдига високо глава и се изправя в цял ръст.

— Добра вечер — казва тя по своя смешен начин. — Ваша светлост, господин херцог.

— Идвам от Тайния съвет — казва той, с глас, гладък и мек като траурна коприна. — Със съжаление ви съобщавам, че в града е избухнала чума.

Тя се намръщва леко, опитвайки се да проследи думите: не това е очаквала да чуе. Дамите се раздвижват: всички знаем, че няма никаква чума.

— Кралят се страхува за безопасността ви — казва той бавно. — Нарежда ви да се преместите в двореца Ричмънд.

Усещам как тя се колебае.

— Той също идва?

— Не.

Значи всички ще узнаят, че тя е отпратена. Ако в града имаше чума, крал Хенри щеше да е последният човек на света, който щеше да се разхожда с лодка нагоре-надолу по Темза, безгрижно свирейки на лютнята си и тананикайки нова песен, чак до станцията за наемане на коне при Ламбет. Ако вечерните мъгли, кълбящи се отвъд реката, носеха със себе си болест, Хенри щеше да е заминал за Ню Форест или за Есекс. Той изпитва огромен ужас от болести. Принцът щеше да е изпратен в Уелс, кралят щеше отдавна да е заминал.

Така че всеки, който познава краля, знае, че тази вест за чумата е лъжа и че това сигурно означава началото на изпитанията за кралицата. Първо, домашен арест, докато трае разследването, след това — обвинение, след това — съдебно заседание, после обмисляне на присъдата, а накрая присъда и смърт. Така беше за кралица Катерина, за кралица Ана Болейн, така ще бъде и за кралица Ана от Клев.

— Аз ще видя него, преди да тръгна? — пита тя: бедното малко създание, гласът й трепери.

— Негова светлост ми нареди да ви кажа да тръгнете утре сутринта. Той несъмнено ще ви посети в двореца в Ричмънд.

Тя залита и краката й се подкосяват, ако не я поддържах изправена, щеше да падне. Херцогът ми кимва, сякаш хвали добре свършена работа, после отстъпва назад, покланя се и се измъква от стаята, сякаш не е олицетворение на самата Смърт, дошла да прибере невястата.

Слагам кралицата да седне в стола си и изпращам едно от момичетата за чаша вода, а друго — да изтича до избата за чаша бренди. Когато се връщат, я карам да отпие първо от едната чаша, след това и от другата, а тя вдига глава и ме поглежда.

— Трябва да видя посланика си — казва тя дрезгаво.

Кимвам: може да се види с него, щом иска, но той няма да може да направи нищо, за да я спаси. Изпращам един от пажовете да намери доктор Харст. Сигурно вечеря в трапезарията: на всяко ядене той успява да се добере до някоя от масите отзад. Херцогът на Клев не му е платил достатъчно, за да си уреди собствено домакинство, както подобава на истински посланик: горкият човек трябва да се промъква като мишка за огризките от кралската трапеза.

Той влиза тичешком и се отдръпва назад, когато я вижда, седнала в стола си, превита надве, сякаш пронизана с нож в сърцето.

— Оставете ни — казва тя.

Отдалечавам се към края на стаята, но не излизам навън. Стоя, сякаш пазя на вратата да не влязат други хора. Не смея да я оставя сама, дори и да не разбирам какво се говори. Не мога да рискувам тя да му даде накитите си и двамата да се измъкнат през тайната врата към градината и пътеката към реката, макар да знам, че на кейовете има пазачи.

Те говорят шепнешком на собствения си език и виждам как той поклаща глава. Тя плаче, опитва се да му каже нещо, а той я потупва по ръката и по лакътя и прави всичко, което би направил един гледач на кучета, за да успокои нервно женско куче — само дето не я потупва по главата. Облягам се на вратата. Това не е човекът, който може да провали плановете ни. Този човек няма да я спаси: не е нужно да се страхуваме от него. Този човек ще продължава да се пита отчаяно какво може да стори, за да я спаси, докато тя се качва на ешафода. Ако разчита на него за помощ, тогава вече все едно е мъртва.