Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (38)

Ана, Хамптън Корт, март 1540

Казаха ми, че дворът ще съблюдава Великите пости много старателно. Увериха ме, че изобщо няма да ядем червено месо. Очаквах да се храним с риба през всичките четирийсет дни, но още първия ден на вечеря откривам, че англичаните са хора със свободна съвест. Кралят се грижи внимателно за собствените си нужди. Въпреки изискваното от Великите пости въздържание, в залата тържествено се внасят огромен брой всевъзможни блюда, които слугите държат високо вдигнати над главите си, и биват поднасяни първо на кралската маса, кралят и аз си вземаме по малко от всяко, както е обичаят, и ги изпращаме нататък на приятелите и фаворитите си из залата. Погрижвам се непременно да ги изпратя на масата на моите придворни дами и на важните дами от двора. Не допускам никаква грешка в това отношение и никога не изпращам любимото си ястие на някой мъж. Това не е празна вежливост: кралят ме наблюдава. Светлите му малки очи, почти скрити от дебелите му бузи, следят всичко — всяка дума, която изричам по време на хранене, всяка моя постъпка, — сякаш иска да ме хване в нарушение.

За моя изненада има пиле под формата на пайове и фрикасета, изпечено със съблазнителни билки, отделено от костта: но сега, по време на Великите пости, то не се нарича месо. Заради Великите пости кралят е постановил пилето да се брои за риба. Има какви ли не диви птици (които според Бог и краля също не са месо), красиво поднесени, сложени една в друга за аромат и крехкост. Има изобилни блюда с яйца (които не са месо), а има също и истинска риба: пъстърва от рибарниците и прекрасни блюда с риба от Темза, както и дълбоководни морски риби, донесени от рибарите, които излизат далеч навътре в открито море, за да изхранват този лаком двор. Има сладководни раци и пайове с дребна риба, с малки вкусни глави от сардини, всичките надничащи през дебела хлебна коричка. Има също и огромни блюда с пролетни зеленчуци, каквито рядко се поднасят в двора, и аз се радвам да ги имам в чинията си през този сезон. Сега ще хапна леко, а всичко, което особено ми харесва, по-късно ще ми бъде донесено отново за вечеря насаме в покоите ми. Никога в живота ми не са ме хранили така добре или толкова обилно: камериерката ми от Клев трябваше да махне корсажа от роклята ми и имаше много закачливи подмятания, че наедрявам и разцъфвам, сякаш за да намекнат, че напълнявам, защото чакам бебе. Не мога да им възразя, без да изложа себе си и своя съпруг, краля, на още по-язвителни забележки, затова трябваше да се усмихвам и да ги слушам как ме задяват, сякаш съм съпруга, омъжена и споделила легло със съпруга си, и надяваща се, че чака дете, а не девица, недокосната от съпруга си.

Малката Катрин Хауърд се включи в разговора и каза, че те всичките са смешни, и че съм понапълняла от хубавото масло в Англия, и че те са слепи, щом не виждат колко ми отива. Бях й толкова признателна за това. Тя е лекомислено малко създание, но притежава хитростта на глупаво момиче, тъй като, подобно на всяко глупаво момиче, мисли само за едно и затова е придобила изключителен опит и познания за него. А кое е единственото, за което мисли? През цялото време, през всеки миг от всеки ден, Кити Хауърд мисли за Кити Хауърд.

За времето на великденските пости се отказваме и от други удоволствия. Няма весели дворцови забавления, а след вечеря има само четене на свещени текстове и пеене на псалми. Няма балове с маски, нито пантомими, и разбира се, няма турнири. Изпитвам огромно облекчение от това, защото — и това е най-хубавото от всичко — това означава, че не е възможно кралят да се появи маскиран. Споменът за първата ни злощастна среща още ме терзае и се опасявам, че той също не го е забравил. Не беше толкова обидно това, че не го разпознах, а явният факт, че от пръв поглед бях изключително отвратена от него. Нито веднъж от онзи ден насам, било с дума, постъпка или дори поглед, не съм му дала да разбере, че го намирам за толкова неприятен: дебел, много стар, а от вонята му ми се обръща стомахът. Но колкото и да затаявам дъх и да се усмихвам, вече е твърде късно да поправя нещата. В онзи миг, когато той се опита да ме целуне, лицето ми му каза всичко. Начинът, по който го отблъснах от себе си, начинът, по който изплюх вкуса му от устата си! Все още свеждам глава и се обливам в гореща червенина при спомена за онова ужасно неудобно положение. Всичко това е оставило у него впечатление, което никакви по-сетнешни добри обноски не могат да заличат. В онзи единствен бърз поглед той видя истината за това, как гледам на него, и — което е по-лошо — видя себе си през моя поглед: дебел, стар, отвратителен. Понякога се боя, че гордостта му никога няма да се съвземе от този удар. И тъй като суетността му е накърнена, мисля, че и потентността му си е отишла заедно с нея. Сигурна съм, че мъжествеността му е била унищожена от моето плюене на пода, и не мога да направя нищо, за да я върна.

А това е още нещо, от което се отказваме по време на постите. Слава Богу. Всяка година ще очаквам с нетърпение това време. По време на различни благословени празници и в продължение на четирийсет прекрасни дни през всяка година от брачния ми живот, ще има четирийсет нощи, в които кралят няма да идва в покоите ми, в които няма да се усмихвам при влизането му и да се опитвам да се наместя така, че да му е лесно да нагласи огромното си туловище над мен, и да се опитвам да показвам готовността, но не и поквареността си, в легло, вонящо на гнойната рана на крака му, в полумрак, с мъж, който не може да си свърши работата.

Бремето на тези обидни мъчения нощ след нощ ме смазва, унижава ме и ме принизява. Всяка сутрин се събуждам отчаяна: чувствам се ужасно, макар провалът да е изцяло негов. Нощем лежа будна и го чувам как пърди и как пъшка от болката в подутия си корем и ми се иска да се махна, готова съм да бъда на почти всяко друго място, вместо в леглото му. Ще се радвам за тези четирийсет дни да ми бъде спестено ужасното изпитание, докато той се опитва и се проваля, а аз лежа будна и знам, че утре вечерта той ще опита отново, но пак няма да е способен да го направи, и че всеки път, когато се провали, той ме обвинява малко повече и ме харесва още по-малко.

Поне можем да имаме това време, когато ни е позволено малко спокойствие. Не е нужно да се тревожа как би трябвало да му помогна. Не е нужно той да се бъхти над мен като огромен запъхтян глиган. Няма да идва в стаята ми, мога да спя в чаршафи, които миришат на лавандула, вместо на гной.

Но знам, че това време ще свърши. Великден ще дойде с празненствата: моята коронация, която беше планирана за февруари и отложена за величественото ни влизане в Лондон, сега ще се състои през май. Трябва да приема това време като добре дошла почивка от присъствието на моя съпруг, но трябва и да го използвам да се погрижа, когато той се върне в покоите ми, да се справим по-добре заедно. Трябва да открия как да му помогна да извърши успешно акта.

Томас Кромуел трябва да е човекът, който ще ми помогне. Съветът на Кити Хауърд е точно онова, което и трябваше да очаквам от нея: прелъстителските умения на едно палаво момиче. Не смея да си представя как ли се е държала, преди да бъде въведена в моите покои. Когато собственото ми положение стане малко по-сигурно, ще трябва да говоря с нея. Не е редно едно момиче — едно дете — като нея да знае как да отмята ризата си и да се усмихва през голо рамо. Трябва да е била много зле пазена и много лошо напътствана. Дамите в моя двор трябва да бъдат толкова безукорни и неподлежащи на критика, колкото съм самата аз. Ще трябва да й кажа, че каквито и кокетни трикове да знае, трябва да се откаже от тях. И не може да ме учи на тях. Над моето държание не може да има сянка на съмнение. Една кралица е умряла в тази страна за по-малки прегрешения.

Чакам вечерята да приключи и кралят да стане от мястото си и да тръгне между масите, поздравявайки пътьом мъже и жени. Тази вечер той се държи приветливо: кракът сигурно го боли по-малко. Често пъти е трудно да се разбере какво го мъчи, защото той изпада в лошо настроение поради толкова много и различни причини, а ако изкажа погрешно предположение за причината, това също може да го обиди.

След като го виждам как се отдалечава, плъзвам поглед надолу из залата и улавям погледа на Томас Кромуел. Свивам пръст и той идва при мен, а аз се изправям, хващам го под ръка и му позволявам да ме отведе от масата за вечеря и заставаме до един прозорец, от който се вижда реката, сякаш се възхищаваме на гледката и на мразовитата нощ с десетки проблясващи звезди.

— Имам нужда от помощ, господин кралски секретар — казвам аз.

— Каквото пожелаете — казва той. Усмихва се, но лицето му е напрегнато.

— Не мога да удовлетворя краля — казвам думите, които съм повтаряла толкова често на себе си. — Помогнете ми.

Изведнъж на него сякаш направо му призлява от неудобство. Оглежда се бързо наоколо, сякаш му се иска да повика някой да му помогне. Срамувам се да говоря така на един мъж, но трябва да получа добър съвет отнякъде. Не мога да се доверя на жените от обкръжението си, нито да говоря със съветниците си от Клев, дори с Лоте, защото биха известили майка ми и брат ми, чиито слуги са. Но това не е истински брак, това не е брак нито на дела, нито на думи. А ако това не е брак, тогава аз съм се провалила в изпълнението на дълга си към краля, към народа на Англия и към себе си. Трябва да превърна този брак в истински. Трябва да го направя. И ако този мъж може да ми каже какво не е наред, тогава трябва да го стори.

— Това са… лични въпроси — казва той, наполовина покрил с ръка устата си, сякаш за да възпре излизането на всякакви думи. Подръпва устната си.

— Не. Това е кралят — казвам аз. — Това е Англия. Въпрос на дълг, а не личен проблем.

— Би трябвало да ви посъветват жените от вашето обкръжение, главната придворна дама.

— Вие уговорихте сватбата — казвам, мъчейки се да намеря правилните думи. — Помогнете ми да направя този брак истински.

— Не нося отговорност…

— Бъдете мой приятел.

Той хвърля поглед наоколо, сякаш му се иска да избяга, но аз няма да го пусна.

— Минали са съвсем малко дни.

Поклащам глава:

— Петдесет и два дни — едва ли някой е броил дните по-внимателно от мен.

— Той обясни ли защо не ви харесва? — внезапно пита той. Английският е твърде бърз за мен и не разбирам думите.

— Обяснил?

Кромуел леко изсумтява от раздразнение заради глупостта ми и хвърля поглед наоколо, сякаш иска да повика някого от сънародниците ми да превежда. После се спира, защото си спомня, че това трябва да бъде пълна тайна.

— Какво ви има? — пита той съвсем простичко и съвсем тихо, с уста, допряна до ухото ми.

Осъзнавам, че на лицето ми е изписано зашеметено изражение, и бързам да се обърна към прозореца, преди придворните да видят колко съм потресена и разстроена.

— Значи съм аз? — питам изненадано. — Той казва, че вината е в мен?

В малките му тъмни очи се чете болка. Не може да ми отговори от срам, и именно тогава аз разбирам. Причината не е в това, че кралят е стар, уморен или болен, а в това, че той не ме харесва, че не ме желае, може би дори в това, че го отвращавам. А от сгърченото, разтревожено дребно лице на Томас Кромуел се досещам, че кралят вече е обсъждал отвращението, което изпитва, с този противен дребосък.

— Той казва вас, че мен мрази? — избликва въпросът от устните ми.

Измъчената му гримаса ми подсказва, че кралят наистина е казал на този човек, че не може да се насили да прави любов с мен. Може би кралят е казал и на други, навярно на всичките си приятели. Може би през цялото това време, закрили уста с белите си ръце, придворните са се присмивали на грозното момиче от Клев, което е дошло да се омъжи за краля, а сега го отвращава.

Това е толкова унизително, че ме разтърсва лека тръпка, извръщам се от Кромуел и не го виждам как ми се покланя и тихо се оттегля, бързайки да се махне от мен така, както бихте избягвали човек със заразно лош късмет.

Прекарвам остатъка от вечерта замаяна от мъка. Не мога да изразя с думи колко се срамувам. Ако не бях подложена на такова сурово обучение в братовия ми двор в Клев, би трябвало да изтичам в спалнята си и да плача, докато заспя. Но аз отдавна се научих да бъда упорита, отдавна се научих да бъда силна, изправяла съм се пред опасната неприязън на могъщ владетел и преди, и оцелях.

Стоя нащрек като разбуден изплашен сокол. Не унивам и не допускам приятната усмивка да изчезне от лицето ми. Когато става време дамите да се оттеглят, правя реверанс на своя съпруг, краля, без да издам и за миг огорчението си, че ме намира за толкова отвратителна, та не може да стори с мен онова, което мъжете могат да сторят дори с животните на полето.

— Лека нощ, ваше величество — казвам аз.

— Лека нощ, скъпа — казва той е такава непринудена нежност, че за миг ми се иска да се вкопча в него като в мой единствен приятел в този двор, и да му разкажа колко съм изплашена и нещастна. Но той вече гледа отвъд мен, далече от мен. Погледът му лениво се спира върху моите дами, Катрин Хауърд пристъпва напред и му прави реверанс, след което аз отвеждам всички.

Не казвам нищо, докато те бавно свалят златната ми огърлица, гривните, пръстените, мрежичката за коса, шапчицата, ръкавите, корсажа, двете поли, подплънките, фустите и ризата. Не казвам нищо, когато те ми нахлузват нощницата; сядам пред огледалото, а те разресват с четка косата ми, сплитат я и закрепват с игли нощната шапчица върху главата ми. Не казвам нищо, когато лейди Рочфорд се забавя малко и вежливо пита дали имам нужда от нещо, дали може да ми услужи с нещо, дали умът ми е спокоен тази вечер.

Влиза моят свещеник, с моите дами коленичим заедно за вечерните молитви, мислите ми пулсират в ритъма на познатите думи, докато от ума ми не излиза мисълта, че отвращавам съпруга си и че това е така още от първия ден.

А после си го спомням отново — онзи първи миг в Рочестър, когато той влезе, надут, надменен и горд в суетата си и с толкова обикновен вид, изключителен единствено в това, че пристъпи до мен точно както би сторил някой пиян търговец. Но това не беше някой пиян старец от провинциалното градче, това беше кралят на Англия, представящ се за странстващ рицар, а аз го унижих пред целия двор и мисля, че той никога няма да ми прости.

Мога да се закълна, че неговата неприязън към мен се роди в този миг. Единственият начин, по който може да понесе спомена за това, е да каже, подобно на обидено дете: „Е, ами аз също не я харесвам“. Той си спомня как съм го отблъснала и съм отказала да го целуна, а сега на свой ред ме отблъсква. Открил е начин да възстанови равновесието, като обяви мен за непривлекателна. Кралят на Англия, точно този крал, не може да позволи да бъде виждан като нежелан, особено в собствените си очи.

Свещеникът приключва с молитвите и аз се изправям на крака, докато придворните дами излизат от стаята с наведени глави, миловидни като ангелчета с нощните си шапчици. Оставям ги да си отидат. Не моля никого да будува заедно с мен, макар да знам, че няма да спя тази нощ. Превърнах се в прицел на подигравки, точно каквато бях в Клев. Превърнах се в предмет на отвращение за собствения си съпруг и не виждам как ще се помирим и ще направим дете, докато на него му е непоносимо да ме докосва. Превърнах се в прицел на отвращение за краля на Англия, а той е човек, който притежава изключителна власт и нито капчица търпение.

Не плача заради обидата към красотата ми, защото сега ме измъчва много по-голяма тревога. Ако съм прицел на отвращението на краля на Англия, а той е човек, който притежава изключителна власт и нито капчица търпение, какво би могъл да ми причини? Това е човек, убил една обичана съпруга с последователна жестокост; втората, която обожавал, екзекутирал с френски меч; а третата, дарила го със син, оставил да умре от лоши и недостатъчни грижи. Какво би могъл да стори на мен?