Филипа Грегъри
Наследството на Болейн (60)

Кралица Катрин, дворецът Оутландс, 20 юли 1540

Е, трябва да кажа, че е много хубаво и много приятно да съм омъжена, но моята сватба не беше и наполовина толкова пищна като нейната. Нямаше голям прием в моя чест в Гринич, нито пък ми се полагаше да се появя, яздейки красив кон, и да бъда посрещната от него, следван от всички благородници на Англия. Нямаше също и плаване с баржи надолу по реката, докато Лондон обезумява от радост, така че онези, които си мислят, че е много весело да се омъжиш за краля, трябва да обърнат внимание на моята сватба, която беше — да си го кажа направо — едно нищо и никакво събитие. Ето! Казах го и всеки, който е на друго мнение, явно не е бил там. И всъщност това означава повечето хора на света — защото на нея не присъстваше почти никой.

Предния ден казах на лейди Рочфорд:

— Моля ви, разберете от церемониалмайстора или от тайния съветник на краля или от някой друг, какво трябва да правим. Къде трябва да стоя и какво трябва да кажа и какво трябва да правя. — Исках да се упражнявам. Обичам да се упражнявам, ако трябва да се явявам пред хора и всички ще ме гледат. Отговорът й трябваше да ме предупреди.

— Няма кой знае какво за упражняване — казва тя кисело. — Поне вашият жених е достатъчно опитен. Вие просто ще трябва да повторите клетвите. И едва ли ще имате кой знае каква публика.

И колко права беше! Службата се проведе от епископа на Лондон (много благодаря, даже не ми се полагаше и истински архиепископ), присъстваше кралят, който дори не беше облякъл официална дреха, а нещо старо — не е ли това почти обидно? — присъствах аз в най-хубавата рокля, която успях да си поръчам: но какво можех да сторя за по-малко от две седмици? И дори не бях с корона на главата!

Той ми подари много хубави накити. Веднага повиках златаря да ги оцени и се оказа, че наистина са много хубави, макар да знам със сигурност, че Катерина Арагонска е донесла някои от тях от Испания, а на кое момиче са му притрябвали накити, принадлежали на приятелка на баба му? Не се съмнявам, че ще последват самурени кожи, хубави като тези на кралица Ана, и вече поръчах на шивачите да ми направят нови рокли, а ще има и подаръци от всички по света веднага щом узнаят, веднага щом бъде съобщено на всички.

Но няма как да се отрече, че сватбата не беше така пищна, както очаквах, и въобще не можеше да се сравнява с нейната. Мислех, че ще я планираме с месеци и ще има шествия, че ще вляза с почести в Лондон и че ще трябва да прекарам първата си нощ в Тауър, а след това да продължа към Уестминстърското абатство през улици, обвити в златотъкани платове, докато хората пеят песни за мен. „Прекрасната Катрин“ — така си мислех, че ще пеят, — „Розата на Англия“.

Но не, вместо това присъства някакъв си епископ, присъства кралят, там съм и аз в очарователна рокля от сиво-зелена коприна, която мени цветовете си, докато се движа, и с нова шапчица, и поне с подарените ми от него перли, а като свидетели присъстват чичо и баба ми и двама мъже от двора на краля, а после всички отиваме да обядваме, а после… А после!… Не е за вярване! Никой не говори за друго, освен за обезглавяването на Томас Кромуел.

По време на сватбена закуска! Това ли иска да чуе една булка в сватбения си ден? Няма наздравици и речи в моя чест и едва ли може да се каже, че има празненство. Никой не ми прави абсолютно никакви комплименти, няма нито танци, нито флиртове и ласкателства. Не могат да говорят за нищо друго освен за Томас Кромуел, защото днес той е бил обезглавен. На сватбения ми ден! Така ли празнува кралят сватбата си? Със смъртта на главния си съветник и най-добър приятел? Това не е много хубав сватбен подарък за едно момиче, нали? Аз да не съм онази, как й беше името, от Библията, дето поискала като сватбен подарък главата на някой си^[1]. Единственото, което наистина исках като сватбен подарък, бяха самурени кожи, а не вестта, че съветникът на краля е бил обезглавен, молейки за милост.

Но старците говорят само за това, никой въобще не се съобразява с чувствата ми, те са доволни от това, разбира се, и затова говорят, без да ми обръщат внимание, сякаш съм дете, а не новата кралица на Англия, и обсъждат съюза с Франция и казват, че крал Франсоа ще ни помогне да се справим с папата. И никой въобще не ме пита за моето мнение.

Кралят стиска ръката ми под прикритието на масата, навежда се към мен и шепне: „Нямам търпение да дочакам тази вечер, моя роза, мой най-прекрасен скъпоценен камък“, което не е особено вдъхновяващо, като си помисля, че Томас Кълпепър е трябвало да му помогне да седне на мястото си, и несъмнено ще трябва и да му помогне да се качи в леглото ми.

Накратко, аз съм най-щастливата жена на света, хвала на Бога. Но съм мъничко недоволна тази вечер.

И съм се отклонила от обичайното си поведение. Когато бях в покоите на кралицата, по това време на вечерта обикновено всички се приготвяхме да вечеряме в трапезарията и си хвърляхме една на друга погледи и закачки за това дали някоя от нас си е направила много добре косата или е облечена много хубаво. Винаги се намираше някоя да ме обвини, че се опитвам да привлека някое момче, а аз винаги се изчервявах и казвах: „Не! Нищо подобно!“, сякаш бях потресена при мисълта за това. А кралицата излизаше от спалнята си и се смееше на всички ни, а после ни въвеждаше в трапезарията и всичко беше много весело. През повечето време имаше и някой младеж, чийто поглед бях привлякла: през последните няколко седмици Томас Кълпепър непрекъснато ми се усмихваше, а всички момичета около мен ме побутваха и ми казваха да внимавам за честта си. Разбира се, сега той не ме и поглежда, очевидно на една кралица не се полага да се весели и забавлява: бихте си помислили, че съм стара като съпруга си.

Беше не просто весело: беше изпълнено с оживление, веселие и младост. Винаги бяхме цяла тълпа, всички заедно, всички щастливи и споделящи някоя лудория. А ако понякога лудорията се окажеше малко груба, заради завист или злоба, винаги имаше някой, на когото да се оплачем, и винаги се оформяше някоя малка групичка, и винаги имаше някое дребно спречкване. Харесва ми да бъда в групичка от момичета, харесва ми стаята на придворните дами, харесва ми да бъда една от дамите на кралицата и да бъдем всички заедно.

Много е хубаво да съм кралица на Англия, но нямам приятели. Струва ми се, че сме само аз и тези старци: баба ми, чичо, кралят и неговите старци в Тайния съвет. Сега младите мъже на служба при краля дори не ми се усмихват: бихте си помислили, че дори не ме харесват. Когато се приближавам до Томас Кълпепър, той свежда глава и отказва да срещне погледа ми. А старите хора говорят помежду си за нещата, от които се интересуват старите хора: времето, печалният край на Томас Кромуел, имотите и парите му, състоянието на църквата и опасността, каквато представляват папистите и еретиците, опасността от мъжете на север, които още копнеят да си върнат манастирите. А аз седя тук като благовъзпитана дъщеря, като благовъзпитана внучка всъщност и най-доброто, което мога да направя, е да не се прозявам.

Обръщам глава настрани, за да изглежда, че слушам чичо, а после се обръщам на другата страна към краля. Честно казано, не чувам никого от тях. Всичко е само неясен шум и бръмчене, бръмчене над мен, и няма нито музиканти, нито танци, нито нещо, което да ме забавлява, само разговорът със съпруга ми, а коя невяста някога е искала това?

Тогава, с много тих и нежен глас, Хенри казва, че е време да се оттегляме, и слава на Бога, лейди Рочфорд се появява и ме отвежда от останалите, и ми е приготвила нова и красива нощница с наметка в тон с нея, която да си сложа, и аз се преобличам в собствената тоалетна стая на кралицата, защото сега съм кралица.

— Бог да ви пази, ваша светлост — казва тя. — Но наистина се издигнахте много високо.

— Така е, лейди Рочфорд — изричам изключително тържествено. — И ще ви задържа близо до себе си, ако ме съветвате и ми помагате и в бъдеще така, както ми помагахте в миналото.

— Вашият чичо ми нареди да правя именно това — казва тя. — Аз ще оглавявам личните ви покои.

— Аз сама ще определя дамите си — казвам много надменно.

— Не, няма — казва тя мило. — Вашият чичо вече назначи най-важните.

Уверявам се, че е затворила вратата след себе си.

— Как е кралицата? — питам я. — Току-що се върнахте от Ричмънд, нали?

— Не я наричайте кралица — възпира ме тя веднага. — Сега кралицата сте вие.

Изцъквам с език, подразнена от собствената си глупост.

— Забравих. И все пак, как е тя?

— Беше много тъжна, когато тръгнах — казва тя. — Не мисля, че защото загуби него. А защото изгуби всички нас. На нея й харесваше животът като кралица на Англия, харесваше покоите си, харесваше й да бъде с нас, и всичко свързано с това.

— И на мен ми харесваше — казвам тъжно. — И на мен ми липсва. Лейди Рочфорд, мислите ли, че тя много ме обвинява? Каза ли нещо против мен?

Лейди Рочфорд завързва нощницата ми на врата. Връзките са украсени с дребни речни перли, тази нощница е толкова приятна: в брачната ми нощ ще ми бъде утеха да знам, че нося нощница, която струва цяло едно малко състояние в перли.

— Тя не ви обвинява — мило казва тя. — Глупаво момиче. Всички знаят, че вие не сте сторили нищо — освен че сте млада и хубава, а за това не може да ви вини никой. Дори и тя. Тя знае, че сте толкова невинна по отношение планирането на нейното падение и нещастие, колкото и по отношение на смъртта на Томас Кромуел. Всички знаят, че изобщо не играете важна роля в това.

— Аз съм кралица — казвам, доста жегната. — Мисля, че съм по-важна от всички.

— Вие сте петата кралица — изтъква тя, без изобщо да се трогне от раздразнението ми. — И, да си го кажем честно, от първата кралица насам никоя не е била достойна да се нарече с това име.

— Е, сега аз съм кралицата — казвам решително. — И единствено това има значение.

— Кралица за един ден — казва тя, като минава зад гърба ми, за да разгърне малкия шлейф на нощницата ми. Той също е натежал от дребните бисери, с които е обсипан, това е най-великолепната нощница. — Кралица-еднодневка. Бог да пази ваше величество, наша малка кралице.