Джонатан Мабъри
Човекът вълк (55)

Петдесет и четвърта глава

Погледът на Лорънс се плъзна над безполезната пушка и се спря на сър Джон. Натисна спусъците отново… И отново…

Нищо. Само глухо изщракване на ударника в месинговата капсула.

— Точно така момче! Отлично! — похвали го сър Джон, който изглеждаше крайно доволен. — Не съм допускал, че си способен на това.

Лорънс отстъпи назад и отвори бързо пушката, захвърли гилзите, извади от джоба си два нови патрона и ги напъха в цевите. После затвори пушката с трясък и притисна приклада към рамото си.

През това време сър Джон го изчака търпеливо, а лицето му сияеше от задоволство.

Лорънс натисна единия спусък, а после и другия.

Отново нищо.

Заотстъпва заднешком през салона, а сър Джон, усмихнат, се изправи на крака и го последва. Преди да стигне до вратата, баща му се спря край рояла. Върху полираното черно дърво лежеше бастунът-рапира с вълчата глава. Сър Джон го взе и претегли тежестта му на ръка, след което кимна към ловджийската пушка в ръцете на Лорънс:

— Изпразних барута от патроните преди години. Сингх така и не разбра. Съмнявам се дори, че е заподозрял нещо. Но… Бог ми е свидетел, какво удоволствие ми доставя дързостта ти.

Сър Джон удари сребърната глава на бастуна в дланта си. Лорънс заотстъпва пак и баща му отново тръгна в крак с него, стоварвайки бастуна върху дланта си в ритъм с крачките им.

— Най-сетне се превърна в мъжа, какъвто винаги съм искал да бъдеш — рече той. — Е, какво ще кажеш, момче? Да избягаме ли заедно?

— „Да избягаме…“?

— Или ще се наложи да набия малко мозък в главата ти?

Лорънс обърна пушката и я хвана откъм цевта.

— Можеш да опиташ — отвърна той с твърдост в гласа, каквато не достигаше на ръцете му. После се нахвърли срещу баща си и стремително замахна с тежката пушка. Тя описа смъртоносна дъга, която трябваше да завърши в прошарената глава. Прикладът изсвистя във въздуха.

Но баща му вече не беше там.

Той се движеше с невероятна скорост, непосилна не само за старец, но и за обикновен човек. Сър Джон се отдръпна така рязко, че на Лорънс за миг му се стори, че прикладът минава през тялото на баща му. Понесен от собствената си инерция, Лорънс се завъртя в полукръг и изгуби равновесие. Когато се обърна, очите му уловиха проблясването на сребро. Главата на бастуна го фрасна по челюстта. От устата му рукна кръв и той се извъртя, падайки на едното си коляно.

Сър Джон закачи с бастуна приклада на пушката като с кука, изтръгна я от ръцете на Лорънс с усилие и я запокити през салона. Тя се удари в урната от епохата на династията Мин и я разби на хиляди малки парчета.

Лорънс пропълзя назад и скочи на крака. Челюстта му го болеше неимоверно, но гневът се надигна у него и той му даде воля. С ожесточен рев се хвърли към баща си и замахна силно с юмрук. Но сър Джон пристъпи напред, блокира го с лакът и му нанесе кос удар в плаващите ребра. Лорънс се задъха, сякаш някой бе изсмукал целия въздух в стаята, и залитна назад.

Сър Джон направи крачка към него и едновременно с това лицето му се промени. В очите му се разгоря жълт пламък, а кожата му започна да потъмнява — вълкът в него напираше да излезе. Старецът рязко изръмжа, не към Лорънс, а към мощта на собственото си преображение и звярът внезапно се оттегли. Очите на сър Джон отново станаха студено сини — бе удържал контрол над тялото си. Поне засега.

Навън луната продължаваше да се издига.

Когато Лорънс най-накрая успя да си поеме дъх, той отново се спусна към баща си, за да се вкопчи в него, преди и двамата да попаднат под влиянието на неизбежната трансформация. Сър Джон вече не се усмихваше. Лицето му бе разкривено в жестока озъбена гримаса. Той захвърли настрана бастуна и тръгна към средата на салона, за да влезе в открита схватка със сина си. Старецът предусети атаката на Лорънс и му отвърна с къс удар отляво и втори отдясно, който свали противника му на колене. Той, обаче, не спря дотук и продължи да сипе удари отгоре му. Раздра кожата над веждите му, сцепи устните му в собствените му зъби, смаза дясното му ухо и строши носа му. Лорънс нямаше никакъв шанс. Не и срещу човек, който се беше научил да се бие с голи ръце в долнопробни кръчми и свърталища на крадци по морските пристанища из целия свят. Лорънс беше надмогнат като противник и подчинен като хищник.

Сър Джон сграбчи ризата му и го изправи на крака. После го тръшна на една малка маса и докато го държеше с една ръка, продължи да го бие с другата. Нанасяше му удар след удар. Лорънс усещаше как костите на лицето му пукат и се трошат.

После сър Джон отстъпи крачка назад и остави Лорънс да се свлече от масата върху покрития със сухи листа под. Падането беше болезнено. Лорънс лежеше и дишаше тежко, наблюдавайки с оцъклен поглед как баща му се отдалечава бавно към мястото, където беше захвърлил бастуна.

Сър Джон се наведе и го взе. После се обърна и разсече въздуха с вълчата глава. Докато се приближаваше към Лорънс, зловещата усмивка отново се появи на устните му. Ожесточен, обзет от гняв, влюбен в собствената си брутална сила, той вдигна бастуна високо над главата си. Тялото му потръпваше от мощ, докато се готвеше да нанесе смъртоносния си удар. После с вик на ужасяващо тържество той замахна с бастуна, обладан от дива ярост.

И Лорънс го хвана.

Това бе рефлекс, задействан от страха и безразсъдството, но и двамата бяха поразени и замряха за момент. Пръстите на Лорънс се сключиха около дръжката точно под сребърния пръстен и от силата на удара китката му пламна от болка. Той мигновено се пресегна с другата си ръка и хвана вълчата глава. Завъртя китката си и се чу изщракване! Скритият механизъм бе отключен.

Сър Джон с всичка сила се опитваше да изтръгне бастуна от ръцете му, без още да осъзнава заплахата… Лорънс дръпна рязко китката си, при което дръжката се отдели и блестящата рапира изсвистя във въздуха като сребърен пламък.

Сър Джон се олюля и отстъпи назад с дървената част от бастуна в ръцете си, примигвайки от изненада. Той видя острието и първичният инстинкт му подсказа, че оръжието не е просто шлифована стомана, а стомана със сребърно покритие. Осъзна, че животът му е в ръцете на сина му, и се спря.

Точно в този миг на колебание Лорънс се надигна на колене и заби докрай сребърната рапира в гърдите на сър Джон. Тънкото острие премина през мускули и кости… но не попадна в черното сърце на баща му. Сър Джон сключи двете си ръце около гравираната дръжка на рапирата. В това време Лорънс скочи на крака и те впрегнаха цялата си енергия един срещу друг, впримчени в битка за надмощие, която изискваше неимоверни усилия — човешки и свръхчовешки.

След това сър Джон коварно подкоси краката на Лорънс и го запрати на земята с такава сила, че при удара в пода главата на сина му изхрущя. Лорънс се претърколи няколко пъти, твърде замаян, за да може да мисли или да предприеме каквото и да било.

Застанал широко разкрачен, с надигащи се гърди. Сър Джон се вторачи продължително в Лорънс, оголвайки зъби от болка и ярост. С нечовешки вик той изтръгна острието от гърдите си и кръвта опръска лицето на Лорънс и пода.

Сър Джон сведе очи към рапирата в ръката си и я запрати към дъното на салона, където тя падна и се изгуби от поглед. Пое си дълбоко въздух, разширявайки гръдните си мускули, сякаш нехаейки за раната. Потокът от кръв скоро се забави и спря, но раната не се затвори заради сребърното острие, което я беше отворило. Въпреки това, сър Джон се усмихна със зловещо задоволство.

Лорънс, чийто ум още беше вцепенен, се опитваше да пълзи по пода. Беше стигнал почти до вратата, когато баща му прекрачи тялото му, сграбчи го за яката и колана и го вдигна високо над земята, за да го хвърли надалече към дъното на салона. В полета си Лорънс закачи канапето и се преметна, падайки сред жаравата на тлеещия огън в огнището. Сър Джон се приближи и остана видимо доволен от локвата кръв, която се разширяваше под главата на Лорънс.

Гърдите му все така се надигаха и спускаха, по-скоро от обхваналите го силни страсти, отколкото от усилието. Той постоя неподвижен около половин минута, борейки се със звяра под кожата си. Искаше му се човекът в него да изживее този момент. После се наведе, вплете пръсти в косата на Лорънс, издърпа го от камината и го повлече през салона към големия прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Зад блестящия месинг на телескопа очертанията на пейзажа чезнеха под яркото сияние на луната.

Тя беше огромна и бяла и вече само един тънък резен от нея оставаше под хоризонта.

Богинята на лова властваше над небето… Беше настъпил часът на вълка.