Джонатан Мабъри
Човекът вълк (31)

Трийсета глава

Вечерта падна тихо над „Толбът Хол“. Групата от града не се върна повече и сър Джон предрече, че няма и да го направи. — Защо сте толкова сигурен? — попита Гуен.

Сър Джон се усмихна леко.

— Те бяха водени от глупак на малоумна мисия и нещата свършиха зле за тях. Повечето от тях вероятно са тръгнали, защото са били пияни. И няма съмнение, че Стрикленд и онзи идиот Монфорд са ги напоили с бира преди да ги поведат насам. Щом изтрезнеят, веднага ще разберат колко смехотворен е бил кръстоносният им поход и колко нелепо е твърдението на Фиск.

— Говориш така, сякаш това е нещо, което си виждат и преди — отбеляза Лорънс.

— Да, през годините съм срещал шайки от глупци — отвърна сър Джон. — В крайна сметка те са просто недодялани грубияни. На пръв поглед изглеждат опасни, но иначе са обикновени страхливци.

— Но те можеха да убият Лорънс — настоя Гуен. — Въжето…

— Но това все пак не се случи, нали? — рече сър Джон. — Очите му бяха студени. — Изгубихме достатъчно време около това. Да оставим нещата така.

— Татко… — поде Лорънс.

Сър Джон вече се изкачваше по стълбите, но се спря и се извърна.

— Какво има?

— Благодаря ти… За днес.

Възрастният мъж дълго гледа Лорънс, сетне без да каже нищо, се обърна и продължи да се качва по стълбите.

* * *

След като чуха вратата му на горния етаж да се затваря, Гуен докосна ръката на Лорънс.

— Лорънс… мога ли да ви помоля за нещо?

Лицето й беше нежно и открито, а очите й търсеха неговите.

— Аз съм ви толкова задължен — отвърна той. — Ще изпълня всяка ваша молба. За Бен ли става дума?

— Не. Аз… Когато сте готов за това, когато се излекувате и укрепнете… бихте ли ми разказали какво е станало между вас и баща ви? Бен не ми каза много. Само на няколко пъти бегло загатна за онова, което се е случило след като вашата майка…

— След като майка ми се самоуби? — каза Лорънс с горчивина.

— Да.

— Какво искате да знаете? — попита той. — И защо?

— Защото искам да разбера.

— Да разберете какво? Защо семейството ни се разпадна? Защо аз и баща ми не можем да водим учтив разговор, който да трае повече от няколко изречения? Защо Бен и аз почти не си пишехме и не се срещнахме като зрели мъже? Какво точно искате да узнаете?

Гласът му беше тих и леко пресипнал, но Гуен не се уплаши от тона му. Вместо това пристъпи напред и сложи ръцете си на гърдите му.

— Искам да ви разбера, Лорънс — рече тя и сетне цялото й лице пламна. — Устната ви още кърви — каза Гуен бързо, съблече жакета си и го сгъна грижливо. После взе легена, изцеди кърпата и започна да попива кръвта.

Лорънс се остави на грижите й, без да каже нищо. Истината беше, че се чувстваше странно. Потеше се и пулсът му препускаше. Докосна влажното си чело.

Гуен се наведе леко напред, за да прегледа раната му. Лорънс долови парфюма й. И кожата й. Уханието й беше толкова прекрасно, толкова завладяващо, че сякаш почти можеше да го усети на вкус. Още капчици под избиха на лицето му.

— Не изглежда толкова зле — отбеляза тя. — Кървенето почти е спряло. Мисля, че ще оживеете.

Гуен продължи да говори, но на Лорънс му беше трудно да се концентрира върху думите й. Изведнъж те се бяха превърнали в безсмислен шум, докато всичко друго около нея беше станало невероятно ясно. Той видя разширените й зеници, руменината на страните й. Чу диханието й, сякаш устата й беше на сантиметри от ухото му. Чуваше поотделно шумоленето на всяка от дрехите, които покриваха тялото й. Всичко това прииждаше в ума му, влудяващо, непреодолимо.

— … това може да пари…

Тя сипа карбол от едно шишенце и притисна кърпата до устната му.

И сетне със смайваща скорост Лорънс улови китката й, движението беше толкова бързо, че ръката му изгуби очертанията си. Той почувства кожата й, мекотата на плътта й, крехкостта на костите й, внезапно ускорения й пулс.

Очите й срещнаха неговите и мигът като че ли замръзна в невъзможния напор от усещания. Вгледа се в очите й и за момент му се стори, че пада към нея и тя към него. Представи си как се блъсва в нея, как я разкъсва и поглъща…

Лорънс изпъшка и стана, залитайки, от креслото. Отдръпна се от нея, пусна ръката й и си пое въздух с усилие.

— Лорънс? — извика тя, скачайки на крака. Лицето й беше пламнало, а голата кожа над изпъкналостта на гърдите й беше червена като огън. — Нещо не е наред ли?

Въпросът беше абсурден и Лорънс едва не се разсмя, но се възпря, защото знаеше, че ако го направи, може би никога нямаше да може да спре. Чувстваше писъците и виковете на безумието вътре в черепа си. Чувстваше и други неща. Глад и жажда, необходимостта да задоволи апетити, каквито не знаеше, че притежава.

— Извинете ме — каза той задавено. Даде й знак с ръка да не го следва и излезе от стаята, олюлявайки се, копнеейки за глътка въздух, нуждаейки се да бъде далеч от нея поне за миг. Не искаше да чувства тези апетити, докато я гледаше.

Не искаше.

Не искаше…