Джонатан Мабъри
Човекът вълк (29)

Двайсет и осма глава

Лорънс прекара останалата част от следобеда в портретната галерия. Сингх му донесе храна, но нямаше никакъв апетит. Облече един брокатен халат и пантофи, взе бастуна си от урната и излезе в градината. Пое по една пътека, която водеше към вира. Слънцето беше високо и ясно и хвърляше отблясъци като скъпоценни камъни върху тихо ромолящата река. Отразената светлина беше ярка и почти болезнена, но той дълго се взира в нея, представяйки си, че някъде там бяха отговорите, които търсеше, и беше необходимо само да ги съзре.

— Лорънс!

Когато се обърна, той видя Гуен Конлиф да бърза по пътеката към него.

— Търсих ви и не можах да ви намеря.

— Случило ли се е нещо?

— Не — промълви тя и почти се изчерви. Аз… просто исках да поговоря с вас. — Спря се близо до него, а слънчевата светлина превръщаше синьото на очите й в кристална бледнота. — Какво ви каза инспектор Абърлайн? И двамата изглеждахте ядосани?

Лорънс дълго обмисля как да отговори на въпроса й. Накрая се обърна и закрачи бавно покрай брега, а Гуен го хвана под ръка и тръгна с него.

— От него няма абсолютна никаква полза — рече той.

— Съжалявам — каза тя и кимна.

— Съжалявате? За какво?

Гуен поклати глава.

— Аз… не мога да не се чувствам виновна за онова, което се случи с вас. Ако не бях изпратила онова писмо…

— Не — отсече той. — Беше правилно, че се върнах.

Двамата се спряха до едно място, където растяха езерни камъши. Лорънс облегна бастуна си край един шубрак. Наведе се да вземе един камък, претегли го в дланта си и след това го запокити към вира. Той улови гребените на десетина малки вълнички преди да потъне във водата. Лорънс се усмихна и започна да събира други камъни, като ги избираше грижливо.

— И така — рече Гуен, — разкажете ми за Ню Йорк. — Често съм си представяла как е там.

Лорънс й подаде един камък, наблюдавайки я как го хвърля. Той потъна, веднага щом срещна повърхността на водата.

— Трябва да ме посетите някой път там и сама да видите.

Той й подаде още един камък.

— Всичко е възможно — каза тя и хвърли камъка. Този път той на няколко пъти се удари във водата, преди да поеме към дъното на вира.

Лорънс се засмя, но сетне замръзна на мястото си, наостряйки уши. Обърна се и обходи с поглед полето, пътеките и гората.

— Чухте ли това? — попита той.

— Кое?

Лорънс вдигна пръст, напрегна слух и отново го чу. Коне по пътя. Бяха още на мили разстояние, но идваха към „Толбът Хол“. Чудно, че изобщо ги беше чул.

— Идете да кажете на баща ми, че ще имаме компания — рече той, посягайки към бастуна си с вграденото в него острие.

— Какво става?

— Вървете, вървете — настоя Лорънс.

Тя се поколеба за момент и сетне се завтече към къщата.