Джонатан Мабъри
Човекът вълк (10)

Девета глава

Лошото настроение на Лорънс го следваше през целия му път към дома. Леко се разведри, когато Сингх му съобщи, че сър Джон го очаква на масата с Гуен Конлиф, Образът на младата жена беше запечатан в паметта му, сякаш фотографията беше проникнала под плътта му, и докато се къпеше и обличаше, Лорънс почувства в него да се води някаква вътрешна борба. Гуен беше бившата годеница на Бен. Той изобщо не я познаваше. И въпреки това низките му страсти бяха силно и необяснимо привлечени от нея.

Похотта, чувството за вина и гнева към жителите на Блекмор бяха само неща, които трябваше да скрият истинската му рана — мъката по Бен. Лорънс го знаеше и това увеличаваше още повече горчилката в душата му. Когато се присъедини към вечерята, безпокойството му ни най-малко не беше отслабнало. На живо Гуен Конлиф беше дори още по-красива, отколкото беше загатнала фотографията. Тя беше млада и възхитителна по начин, който караше всички красавици, познати на Лорънс, да изглеждат обикновени. Гуен беше непокварена и неопетнена. Прелестната й кожа не беше продукт на пудра и грим, а очите й бяха бездънни.

Беше облечена в траурна черна рокля, която беше прекрасно скроена, но ни най-малко не прикриваше красивата й фигура. За разлика от нея, сър Джон носеше старомоден костюм — елегантен, но помпозен и крайно неподходящ за случая. Побелялата коса на стареца беше вчесана набързо, а лицето му беше неравно избръснато. Самият Лорънс не разполагаше с траурно облекло, но беше облякъл най-тъмните си дрехи, допълвайки тоалета си с най-непретенциозния шал, който можа да намери.

Изборът на сър Джон за трапезария будеше недоумение. Това беше просторна занемарена бална зала с прилежащо по-малко помещение за неофициални поводи, какъвто беше случаят сега. Масата беше прекалено голяма, завесите прекалено тежки, ламперията прекалено тъмна и полилеят с прекалено много свещи, което създаваше усещането за една прекомерна показност, доведена до границите на клаустрофобията. Покрай стените бяха наредени бюфети и допълнителни маси, а самата трапезна маса стенеше под тежестта на абсурдно пищния пир, който беше организиран. Лорънс подозираше, че Сингх бе използвал всеки сребърен съд, който можеше да бъде намерен в къщата. Подносите бяха отрупани с печени змиорки, подправени с лимон и черен пипер, цели фазани в гнезда от варени кестени, печени на скара речни пъстърви, гледащи в потрес към стаята, агнешки ребра с ментов сос и масивна глиганска глава с ябълка, по-голяма от юмрука на Лорънс, пъхната между челюстите й. Съдове с печени картофи стояха редом с купи с последните свежи зеленчуци за годината.

При други обстоятелства Лорънс би се нахвърлил върху храната с апетита на римлянин по време на вакханалия, но сега всичко това му се струваше прекалено много, прекалено рано. Подобен пир като че ли беше по-подходящ за след погребението, за да могат опечалените поне донякъде да разтушат душите си.

Лорънс срещна за кратко погледа на Гуен, която си взе деликатно малко парче риба. Обноските й бяха на лондонска дама, макар все още да не можеше да каже дали поведението й беше проява на снобизъм или и тя споделяше неговата сдържаност и резервираност. Над масата тегнеше атмосфера на угнетение и неловкост.

Всъщност те не бяха разменили дори и десет думи помежду си, след като мис Конлиф му беше представена. Сър Джон, от друга страна, беше зареден с енергия и успяваше да поддържа разговора между тежките блюда с месо. Лорънс наблюдаваше Гуен, която на свой ред гледаше как сър Джон се пресяга над масата, за да си откъсне поредното ребро от агнешкото. Крехките кости изпукаха, при което той се усмихна доволно, поднасяйки месото към силните си бели зъби. Гуен поруменя леко и се извърна, очевидно заинтригувана от сребърните прибори, които бяха наредени до чинията й. Сър Джон вероятно беше уловил движението на главата й, защото хвърли бърз поглед първо към нея и сетне към Лорънс.

— Трябваше да ни известиш за идването си — каза той, докато дъвчеше. — Телеграфната линия стига до Блекмор.

Лорънс не каза нищо. Той се опитваше да не се заглежда в Гуен, връщайки се мислено към момента, когато я видя за първи път. Той и баща му вече бяха седнали на масата и сър Джон беше започнал да се храни без никакви предисловия. Когато вратата на тясната трапезария се отвори, Лорънс се обърна, но сър Джон вече беше скочил чевръсто на крака. Лорънс се изправи бавно, омагьосан, и за първи път несъзнаващ чувствата, които бяха изписани на лицето му.

Сър Джон беше по-лош домакин, отколкото Лорънс очакваше. Той беше недодялан, властен и на моменти дори груб — но всичко това беше насочено към Лорънс. Към Гуен старецът бе почтителен и любезен. Даже прекалено.

Сега, половин час след началото на вечерята, сър Джон все още се хранеше, а Гуен и Лорънс от време на време се оглеждаха неспокойно, сякаш търсейки прозорец, през който да избягат поотделно. Лорънс се надяваше да срещне погледа на Гуен поне за кратко, за да я накара да разбере, че и той се чувства като нея. Щеше ли това да я накара да се усмихне? Дори една тъжна усмивка би била прекрасна върху красивото й лице.

— Това сигурно те изненадва?

Лорънс премига, осъзнавайки, че баща му говори на него. Той сян припомни мислено разговора до този момент и разбра, че сър Джон все още говореше за телеграфа. Лорънс нямаше намерение да се хване на предизвикателството и затова само се усмихна загадъчно, наклони леко глава и отпи от виното си. То поне беше превъзходно.

Сър Джон се пресегна към подноса и го повдигна към Гуен.

— Мога ли да ви предложа от печената змиорка? Сингх този път е надминал себе си.

Гуен се усмихна леко, също като Лорънс преди малко, и си избра едно парче от змиорката, което изглеждаше по-малко живо от останалите.

— Лорънс явно е изненадан, че телеграфът е стигнал до нас, тук в самотния стар Блекмор. — Известно време той дъвка мълчаливо. — Чувам също… че американците прокарвали линии за новата си телефонна система в района на Бостън. Какво можеш да ни кажеш за това?

— Така ли е наистина? — попита Гуен с престорен интерес. Ако актриса бе казала репликата си по подобен начин, Лорънс би я сгълчал за лошото й изпълнение, но сър Джон беше неин верен поклонник и се възползва от думите й, за да продължи монолога си.

— Не мисля, че бих могъл да изтърпя подобно натрапничество — каза старецът, добавяйки още змиорка в чинията си. — Не искам такова устройство, което ме прави зависим от прищевките на този или онзи.

— Не съм изненадан — промърмори Лорънс и веднага съжали за думите си, когато сър Джон го стрелна с враждебен поглед. За кратко въздухът прашеше от напрежение, но сетне възрастният мъж отново погледна крадешком към Гуен и пъхна още едно парче змиорка в устата си.

Гуен използва момента, за да смени темата на разговора и извърна сиво-сините си очи към Лорънс.

— Намирате ли дома си за променен, мистър Толбът?

Без да поглежда баща си, Лорънс каза:

— Блекмор си е същият, какъвто го оставих.

— Какво имаш предвид? — попита сър Джон, почти изсумтявайки.

— Местните хора имат същите налудничави идеи, каквито и преди — отвърна Лорънс с нехаен израз на лицето си.

— Да — рече сър Джон, — ние сме недодялани провинциалисти. Невежи. Суеверни. В очите на светски човек като теб сме диваци от края на света…

Гуен го прекъсна:

— Не исках да поставям началото на кавга.

— Не, не — продължи сър Джон, пренебрегвайки протеста й. — Аз съм виждал диваци на края на света. Казвам само, че се отнасяш с неуважение към обикновения човек и това може да бъде опасно за теб.

Отбранителните нотки в тона на баща му заинтригуваха Лорънс. Той отпи от виното си, облегна се на стола си и каза:

— Струва ми се, че долавям някакво чувство за несигурност в теб, което ме учудва.

Сър Джон повдигна вежди и погледна сина си с не по-малък интерес.

— О? А мога ли да попитам доколко сигурен се чувстваш самия ти в собствената си кожа?

— Човек свиква с всичко — отбеляза Лорънс.

В този момент се чу рязко издрънчаване, когато Гуен остави сребърния си прибор на масата и понечи да стане. Лорънс се надигна наполовина в нещо като полупоклон.

— Моля ви — каза той. — Останете.

Тя седеше с изправен гръб, а очите й бяха хладни и предизвикателни. В очите на сър Джон също имаше предизвикателство, но неговите като че ли горяха.

Лорънс знаеше, че всичко сега е в неговите ръце. Той кимна на Гуен и на баща си и сложи ръка на сърцето си с надеждата, че жестът му изглежда непресторен.

— Искам да се извиня и на двама ви — каза той тихо и открито. — За това, че не бях по-близо до вас… както е редно. — Два чифта очи продължиха да го гледат, но никой не каза нито дума и затова Лорънс продължи: — Това е нещо, за което ще съжалявам до края на живота си.

Репликата беше силно драматична и Лорънс я беше съчинил с ясното намерение да манипулира ситуацията, но когато се взря в сиво-сините дълбини на очите на Гуен Конлиф, той разбра, че е бил искрен.

Сър Джон се облегна назад и напълни чашата си с вино, загледан с интерес в сина си. Гуен също изучаваше Лорънс и той почувства силата на нейната проницателност и ум. Забеляза също и момента, когато тази красива жена взе своето решение. Тя кимна леко с глава и очите й станаха по-меки. Съвсем малко.