Джонатан Мабъри
Човекът вълк (42)

Четирийсет и първа глава

Лорънс не знаеше кога е бил сложен в усмирителна риза и прикован за желязна седалка в задната част на брониран екипаж. Той не помнеше пътуването до Лондон, не почувства грубите ръце на санитарите в бели престилки, които го измъкнаха от каретата, съблякоха го, измиха го с маркуч, облякоха го отново в болнични дрехи и накрая го вързаха на един специален подсилен стол. Единственото, което долавяше, беше мрак, болка и сънища, чието естество беше толкова ужасяващо, че той се спускаше все по-дълбоко в подсъзнанието си, за да избяга тях.

Но най-накрая дойде в съзнание. Бавно и постепенно и когато отвори очи, знаеше къде е. И защо.

Дом за лунатици „Ламбът“.

И тук, по-реален дори от спомените от миналата нощ, стоеше д-р Хонегер. Същият мъж, същият приют за душевноболни от онази ужасна нощ след самоубийството на майка му. За миг Лорънс се изпълни с надежда, че това е само още един сън, но лицето на Хонегер беше по-старо, по-слабо и с по-дълбоки бръчки в бледата му плът. Това, което се случваше, беше реално и той почувства, че губи почва под краката си.

Хонегер пристъпи напред и застана точно пред Лорънс. Придружаваше го един грамаден санитар, блед като смъртник, с тъмни очи, потънали дълбоко в сенчести очни ями, и грозна усмивка, пълна с жълти зъби. Точно зад тях имаше малък басейн с вода, вкопан в каменния под.

— Съжалявам да те видя пак тук, Лорънс — каза Хонегер тъжно, но не и особено искрено. Откакто се разделихме с теб, ние направихме огромни крачки в лекуването на халюцинации като твоята.

Усмивката на доктора беше всичко друго, но не съчувствена. Лицето му приличаше на надменна самодоволна маска.

— Риплър?… — каза той, давайки знак на санитаря.

Риплър се пресегна към един голям дървен лост и в следващия момент Лорънс разбра какво ще се случи. Столът му беше хванат към дебела дъска, движеща се по добре смазан улей, и когато Риплър дръпна лоста, столът се плъзна напред и Лорънс падна по очи в леденостудената черна вода.

Шокът беше толкова голям, че от гърлото му се изтръгна вик. От устата и носа му заизлизаха мехури, а студената вода вцепени лицето и очите му. Те нямаха право да правят това… не можеха да го оставят да се удави тук. Умът му отказваше да приеме това. Секундите се нижеха една подир друга и когато последният въздух започна да изгаря дробовете му, лостът беше задвижен отново и той се издигна над повърхността задавен, плюейки вода. Столът се върна с глух тътен на предишното си място, а Риплър се наведе над него и издиша отвратителния си дъх в лицето му.

— Освежаващо, а, господине?

— Защо… правите… това?

Но преди задъханият Лорънс да успее да зададе друг въпрос, Риплър отново дръпна лоста. Второто потапяне беше много, много по-лошо. Водата нахлу през носа му и заби ледени иглички в лицето и гърлото му. Когато столът отново бе изтеглен, Лорънс имаше чувството, че предпочита да умре, вместо да бъде спуснат за трети път в кошмарния басейн.

Лицето на Хонегер се надвеси над него.

— Ние постигнахме забележителен напредък в нашата наука, Лорънс. Ще останете смаян.

Той вдигна ръката си, за да покаже на Лорънс огромната спринцовка с дълга игла, която държеше. Ръцете на Лорънс бяха стегнати за стола с каиши. Той не можеше да се движи, не можеше да избяга, когато Хонегер заби иглата в плътта му и натисна буталото. Лекарството пареше като огън във вените му и секунди по-късно Лорънс почувства тъканта на реалния свят да се пропуква и да започва да се бели на пластове. Преди очите му да се затворят, той видя лицата на Хонегер и Риплър да се изкривяват и да придобиват чертите на ухилени таласъми, които се надвесваха над него, за да го разкъсат с острите си като ножове зъби. Лекарството изпълни всяка частица от съзнанието му и го откъсна от нормалните му сетива и порядък…

* * *

… Лорънс отвори очи. Стоеше сам в дълъг коридор, който се простираше далече напред в сенките. Обърна се и видя, че другият му край също се губеше в тъмната безкрайност. От двете страни на галерията имаше заключени врати. Килимът под краката му беше с цвета на прясна кръв, а в светилниците по стенните потрепваха свещи, които хвърляха студено сияние.

— Татко! — извика Лорънс, но от гърлото му излезе само немощен шепот, който остана недоловим дори и за него. — Гуен!… — Гласът му този път прозвуча необикновено 1 гръмко, отекна от стените и ударната вълна на ехото го накара да залитне назад.

Чу звук зад себе си и когато се обърна, видя открехната врата на двайсетина крачки от себе си. Вратата се отвори сама до края и изведнъж от стаята изхвърча дете, което хукна надолу по коридора и се изгуби в сенките.

— Момче! — извика Лорънс, но детето бягаше с всичка сила. Той тръгна след него, сетне ускори ход и накрая също се затича.

В един момент момчето рязко се обърна и влетя в една от стаите. Когато Лорънс се приближи, видя, че вратата води към влажна килия. По пода имаше слама и мръсотия, стените бяха черни и покрити с плесен, а преграденият с железни пръчки прозорец гледаше към сивите кални води на Темза. Без да знае как, той осъзна, че това е собствената му килия, в която беше тикнат от баща си и инспектор Абърлайн. Това беше същата килия, в която беше живял две години като момче.

Детето, което беше гонил, беше тук — голо, треперещо, сгушено между леглото и стената.

— Момче… кое си ти? — каза Лорънс, пристъпвайки предпазливо в стаята. — Защо си тук?

Момчето се размърда леко, надниквайки само с едното си око изпод кичурите сплъстена черна коса. То извади нещо изпод леглото и бавно го вдигна, за да го покаже на Лорънс. Това беше череп. Не, това не беше просто череп, а реквизитът, който бяха използвали в лондонската постановка на „Хамлет“. Следващите думи на Лорънс останаха неизречени, защото той позна това око.

Това бе собственото му око… и това момче беше самият той, изтерзаното дете, което бе стояло затворено в този пъкъл през всичките тези години.

— Боже мой — прошепна Лорънс. Коленичи и протегна ръка към детето. — Не се страхувай.

Сложи ръката си на слабото детско рамо и нежно го притегли.

— Позволи ми да ти помогна… няма да те нараня.

Тогава детето се обърна. Не бавно и предпазливо, а с неестествена бързина и сега лицето му не беше лицето на малкия Лорънс. Това беше озъбената дива муцуна на животно. Очите му проблясваха и то изръмжа с гибелна наслада, когато се хвърли към Лорънс, оголвайки страховитите си зъби.

* * *

Риплър дръпна лоста отново и Лорънс падна обратно в ледената вода. Болката и шокът бяха същите, но Лорънс вече не можеше да каже дали всичко, което се случваше, е истина или е част от някакъв безкраен кошмар…

* * *

… Лорънс се обърна насън.

И в следващия момент осъзна, че спи. Таласъмите и виденията си бяха отишли, нямаше го и детето. Килията беше тъмна с изключение на малкото лунна светлина, която се процеждаше през преграденото прозорче.

Чу се металическо изщракване и Лорънс напрегна очи в тъмнината. Дръжката на вратата се завъртя и вратата тихо се отвори. Лорънс се дръпна назад, очаквайки Риплър или доктор Хонегер… но човека, когото видя не можеше да бъде тук, това просто противоречеше на здравия разум. Стройна, наметната с ефирен воал, тя пристъпи тихо в килията му.

— Гуен?…

Това беше тя. Младата жена му се усмихна с нежност и съчувствие, каквито не беше очаквал да види отново. Само майка му го беше гледала някога с такава обич, но чувството, което се надигна сега в гърдите му, беше съвършено различно. Лунната светлина правеше дрехата й прозрачна и Лорънс виждаше всяка красива извивка на тялото й. Вятърът раздвижи одеждите й и той видя изящната линия, която се спускаше от хълбока към бедрото й. Гърдите й се полюляваха при всяко нейно движение и тъмните зърна изпъкваха под тънката материя на плата.

— Слава богу, че си ти — каза той и се надигна. — Току-що сънувах най-ужасния кошмар.

Тя се спусна към него и се наведе леко, слагайки пръст на устните му.

— Шт… — Тя го целуна по челото и наклони глава към ухото му. — Сега си в безопасност…

Гуен обсипа лицето му със стотици бързи леки целувки, които бяха като нежен утешителен дъжд. Ръцете й галеха лицето и шията му, а сетне пръстите й започнаха да разкопчават копчетата на ризата му.

Лорънс я притегли към себе си и устните им се срещнаха в целувка с толкова силна еротична жар, че цялото му тяло като че ли се изтръгна от някакво древно робство.

— Искам те — прошепна гой и смъкна воала от раменете й, откривайки алабастровото съвършенство на кожата й. Лорънс я целуна по шията и тя простена и се притисна в него, дърпайки отчаяно ризата и панталоните му. Секунди по-късно голите им тела се долепиха едно в друго, окъпани от лунната светлина. Устите им бяха горещи и жадни, а телата им се движеха в съвършения вечен ритъм на истинската любов и чистата страст. Когато проникна в нея, тя изви гърба си като дъга и изкрещя, гърдите й се смазаха в гърдите му. Краката й се сключиха около него и го притеглиха по-дълбоко, стенанията и виковете й изпълниха стаята.

— Обичам те — каза той.

— Аз… — поде тя, но се задъха в изнемога и не можа да продължи.

Кръвта бушуваше във вените им и с всеки удар на техните сърца, ритъмът на телата им все повече се ускоряваше. Лорънс дишаше, хриптейки, а виковете на Гуен ставаха все по-силни и пронизителни с всяко следващо проникване.

— Лорънс — изпищя тя. — Господи… Лорънс…

Напрежението все повече нарастваше и нарастваше, докато бързаха към сладостната пропаст.

— Лорънс! — Гласът й сега беше по-рязък и остър.

Леглото се блъскаше в стената, пружините скърцаха неистово под тежестта им.

— Лорънс!

Тонът й се промени и той вдигна ръка към лицето й, за да отметне кичур коса от очите й… и в следващия момент целият свят се плъзна към бездната на лудостта. Пръстите му бяха уродливи, чепати и покрити с настръхнала козина, а в края на всеки от тях имаше дълъг нокът, завършващ със смъртоносен връх. И всеки нокът беше напоен в гореща кръв.

Лорънс се отдръпна рязко от нея и се втренчи в сляп ужас в тялото на Гуен. Всеки сантиметър от плътта й, от гърлото до бедрата й, беше разкъсан. Кръвта шуртеше от стотици грозни рани и виковете й сега бяха на ужасяваща агония. Гуен се взираше в него с безнадеждни очи и го дращеше с пръсти, сякаш опитвайки се да превърне тази реалност във фантазия, но с всеки удар на сърцето й, кръвта бликаше от гърдите й, устата й и…

* * *

Лорънс се събуди в ярост и болка, крещейки името на Гуен, проклинайки самия Бог. Беше се свил в ъгъла на килията си и се мъчеше да се изправи на крака, за да се хвърли към вратата, но успя да направи само две крачки, преди нещо да го сграбчи за гушата и да го дръпне обратно. Посегна към гърлото си и напипа студената неподатлива повърхност на железния нашийник и тежката верига, която водеше от него до масивен пръстен, хванат за сивата каменна стена. Беше окован като куче.

И беше буден.

По някакъв начин той знаеше, че това е истинският свят, и че всичко друго са били видения, породени от лекарствата и мъченията с леденостудената вода. Това… веригата на шията му, коравият камък под краката му… това беше истинско.

Лорънс падна на колене и заблъска пода с юмруци, проклинайки това място, проклинайки небето, проклинайки собствения си живот. Той сведе глава, докато челото му накрая се притисна в покрития с плесен под.

Остана там дълго време, чувствайки се съвършено сам и изгубен.

Но всъщност не беше сам.

Някой се беше настанил на тесния му нар. Това не беше дивото момче. Нито пък Гуен.

Сър Джон седеше там, кръстосал небрежно крак върху крак, с кафена чаша между дланите си и най-студената усмивка, която Лорънс някога бе виждал през живота си.