Джонатан Мабъри
Човекът вълк (11)

Десета глава

Останалата част от вечерята мина в изключително учтив тон, далече от всякакви кавги и предизвикателства. След като Сингх прибра чиниите, Гуен се извини и се оттегли. Така двамата Толбът останаха насаме. Лорънс очакваше баща му да се върне към спречкването им, но сър Джон предложи да изпият по една напитка в големия салон. Лорънс с готовност се съгласи.

Там сър Джон наля уиски на двама им в чаши от шлифован кристал. Животинските глави по стените го наблюдаваха със стъклено безразличие. Той понесе чашите към две меки кресла, сложени пред бумтящата камина. Лорънс се спря до едното от тях, светлината на огъня играеше върху лицето му, а тъмните му очи отразяваха играта на пламъците. Той пое чашата, кимвайки и отпи от ароматната малцова напитка. Не вдигнаха тост, нито дори докоснаха чашите си. Подобен жест би бил абсурден.

Сър Джон се настани в едно от креслата и се загледа над ръба на чашата си в колекцията от копия на племето масаи, с които се беше сдобил, още преди да се роди Лорънс. Очите му бяха отчуждени, сякаш се беше залутал в полетата на своята памет.

Отпивайки от скоча си, Лорънс започна да обикаля стаята, спирайки се от време на време, за да разгледа ловните оръжия и препарираните доказателства за тяхната ефективност, които бяха окачени по стените. Сетне зърна сгънат вестник на канапето. Взе го и го разлисти. Страницата за театрални рецензии на „Лъндън Таймс“. Заглавието гласеше:

ТРУПАТА „ВИКТОРИЯ“ ПОСТАВЯ „ХАМЛЕТ“

ТРИУМФ НА АМЕРИКАНСКИЯ ТРАГИК ТОЛБЪТ

— Никога не съм разбирал това — каза сър Джон и Лорънс с изненада видя, че баща му стои непосредствено до него. Не беше чул приближаването му. — Имам предвид актьорската игра. Да се представяш за някой друг… Но си давам сметка, че ти си прочут заради това. Това е причината да си известен. Някой ден може би ще проумея за какво е целият този шум.

Лорънс хвърли вестника на писалището.

Сър Джон обърна скоча си наведнъж и докато си наливаше нов, забеляза, че Лорънс гледа красивия портрет на Солана Толбът, който висеше над камината. Старецът отпи голяма глътка от питието си.

— Тя беше толкова красива — промърмори Лорънс.

— Тя много ви обичаше.

Когато Лорънс се обърна към баща си, устните му почти се бяха изкривили в характерната презрителна гримаса.

— Защо тя посегна на живота си.

Сър Джон дълго мълча преди да отговори.

— Не знам — каза той накрая тихо.

Но пламъците на яростта отново се разгоряха в сърцето на Лорънс и той премина в настъпление.

— Ти ли й направи нещо?

Баща му се извърна и погледна сина си с такава искрена болка в очите, че Лорънс трепна.

— За какъв ме взимаш, Лорънс? И какви чудати и невероятни истории си си съчинил за мен?

— Не отговори на въпроса ми — отвърна рязко Лорънс.

— Майка ти беше царствено създание. — Сър Джон остави напитката си настрани, направи няколко крачки и се спря пред сина си. Очите му се взираха в Лорънс няколко мъчителни секунди преди да заговори: — Аз я обичах с цялото си сърце и тя никога не ми даде повод дори да й повиша глас, камо ли да вдигна ръка срещу нея. Майка ти ми липсва ужасно всеки отделен момент от живота ми.

Лорънс отвори уста да заговори, но сър Джон тръсна глава. Очите му бяха влажни от непролетите сълзи.

— Никога не срещнах друга като нея. Такива като нея се явяват рядко на този свят. Ако приемем еволюцията за факт, тя е от този тип, който трябва да култивираме, за да се оттласнем колкото може по-далече от дивачеството на нашите предци и варварщината на човешката раса в настоящия й вид. Възможно е, обаче, да не сме готови за тази стъпка напред, а може би и не я заслужаваме. Или пък жени като майка ти не е трябвало да се раждат в един толкова размирен, покварен и ужасен свят като нашия. Този свят я потискаше и разкъсваше сърцето й. Животът я изправи пред твърде много ужаси. Майка ти беше храбра и силна, но най-накрая, въпреки цялата й съпротива, тя… се предаде. — Очите на сър Джон горяха при мисълта за онова, което бе изгубил. Той преглътна и премигна бавно, сякаш опомняйки се къде е и на кого говори. — Отговорих ли на въпроса ти? — каза накрая тихо възрастният мъж.

— Аз… не знам какво да… — Лорънс почувства сърцето му да се обръща в гърдите му. Независимо колко пъти беше репетирал този разговор в главата си, той никога не беше предвиждал, че ще чуе тези реплики. Изненада го както тяхната честност, така и съдържанието им. Те се забиха като клинове в сърцето му. Надникна дълбоко в очите на баща си, търсейки лъжата, търсейки чудовището, за което го бе смятал… но видя само ужасната божа, която никога не си беше отишла. И сега разбра. Разрухата в имението, отказът от всякакви грижи, отчуждението от хората. Баща му не беше откъснатото от света чудовище, за каквото го беше мислил. Причината беше покрусата, самотата и непреодолимата мъка.

Лорънс затвори устата и очите си и си пое дълбоко въздух. Когато отвори отново очи, той каза:

— Да.

Сър Джон мълча дълго, преди накрая да кимне с глава.

— Днес видях Бен — рече Лорънс, променяйки темата. — Какво създание би могло да направи такова нещо?

— Нямам никаква представа — отвърна сър Джон, извръщайки лице към огъня. Той търкулна чашата си напред-назад между дланите си. — Виждал съм на какво е способна мечката гризли. Бенгалският тигър. Най-свирепите зверове в природата. Но… никога не съм виждал подобно нещо.

Възможно ли е да го е направил човек?

Сър Джон стрелна сина си с поглед.

— Човек? Имаш предвид някакъв безумец, който броди из пустошта? — Той поклати глава. — Откакто това се случи, съм обходил всяка педя земя в района. Щях да го открия с кучетата си. Но човек никога не знае. От друга страна, раните са толкова ужасни, та… си мисля, че само човешко същество е способно на такова безпричинно злодеяние. Животните убиват за храна или за да защитят малките си. Те не са жестоки, а онова, което е причинено на Бен и онези другите хора, говори за… изключителна жестокост. Сякаш самото страдание на жертвите е било истинската цел на това деяние.

— Местните хора обвиняват циганите — рече Лорънс.

— Те стоварват всички злини на света върху циганите. Ако теле се роди мъртво или петелът пее, не когато му е времето, виновни са циганите.

Лорънс бръкна в джоба си и извади оттам медальона. Той го провеси за сребърната верижка и металният кръг се завъртя бавно, улавяйки топлата светлина на огъня.

— Това беше сред нещата на Бен.

Сър Джон се взря в сина си, преди да вземе медальона. После го разгледа по-отблизо, отпивайки от уискито си.

— Хм. Свети Колумбан. Ирландски светец. Любимецът на калайджиите и циганите.

— Значи… Бен е имал нещо общо с тях?

— Да. Понякога местното дворянство плаща такса, в замяна на което циганите свеждат престъпленията си до минимум. Това несъмнено е изнудване, но се прави често. И тук, и другаде — вероятно навсякъде. Ние им даваме нещо като десятък, за да си гарантираме, че престоят им по нашите земи ще бъде взаимно поносим. Обикновено те си тръгват, след като продадат на местните момчета всичкото вино и тъмнокоси дами, които могат да понесат. — Сър Джон подаде медальона на Лорънс и извърна лице от проницателния поглед на сина си. Спря се, за да погледне отново портрета на красивата жена, която двамата бяха обичали — и все още обичаха — после мина през голямата стъклена врата, която водеше към вътрешния двор.

Лорънс изпрати баща си с поглед. И едва сега осъзна, че го вижда в истинската му светлина. Това не беше злодеят от безбройните му страхове. Това не беше виновникът от тъмните кътчета на въображението му. А неговият баща. Самотен човек, измъчван от скръб. И стара, и нова.

Скръб, която Лорънс споделяше и знанието за това отвори в душата му врати, които той смяташе, че са заключени завинаги.

Лорънс избърса сълзите от очите си и последва баща си навън.

* * *

Вътрешният двор беше широк и опасан със старинна ограда от миналия век. Силуетите на дърветата отвъд нея се мержелееха смътно във вечерните сенки, но по-високите им клони бяха обагрени в сребърно от сиянието на пълната луна. Сър Джон се беше привел над окуляра на великолепен стар телескоп, който вероятно беше шедьовъра на неизвестен майстор-оптик. Възрастният мъж завъртя шлифованите месингови колела с вещи движения.

— „Тази бледна жена, назована луна, оградена с огньове студени…“^[1] — изрецитира той тихо.

Лорънс се покашля леко.

— Старият натурфилософ, както виждам. — Той се приближи и проследи посоката на телескопа в мрака. — Винаги съм обичал да съзерцавам нощното небе с теб.

Ръката на сър Джон трепна за момент и сетне продължи да регулира телескопа.

— Да. Спомням си, че беше така.

Някъде далече в тъмнеещите гори нощна птица нададе въпросителен писък.

— Татко… — поде Лорънс тихо, — мислил ли си някога колко различно би могло да бъде…

— Никога — прекъсна го сър Джон, сякаш се беше боял от този въпрос през цялата вечер, сетне прочисти гърлото си. — Няма смисъл да тръгваме по този път. — Когато заговори отново, гласът му беше малко по-силен от шепот: — Съжалявам само, че не се погрижих за теб по-добре — рече сър Джон. И че те изпратих в онзи дом.

Лорънс се извърна. Това беше почти непоносимо. Зад него сър Джон се занимаваше с телескопа, очевидно търсейки начин да прикрие смущението си.

Старецът се покашля отново и когато заговори, гласът му беше безстрастен и надменен:

— Тя упражнява огромно влияние.

— Луната ли? — попита Лорънс, сепвайки се леко.

Сър Джон вдигна глава и погледна към Лорънс, но от този ъгъл лицето му беше в сянка.

— Тя е темата на нашия разговор.

— Ти винаги говориш за нея като за жена.

— Така е наистина — съгласи се сър Джон и се наведе над окуляра. — Силата й е неуловима и изкусна, също като тази на жената. И абсолютна, Богинята на лова, както я наричат в древните легенди.

Той се изправи и вдигна ръка от телескопа, Лорънс кимна и се наведе да погледне, при което чудното съоръжение приближи лика на луната само на ръка разстояние. Сега тя се виждаше със съвършена яснота. Студена, могъща, сияйна… и безкрайно самотна.

И враждебна.

Лорънс вдигна глава от телескопа, чувствайки през него да минава студена вълна, сякаш стоеше потънал до колене в безвъздушния безрадостен прах на тази древна скала.

Баща му се наведе да погледне отново и на Лорънс му се стори, че улавя на лицето му лека усмивка. Те стояха там, Лорънс и сър Джон, загледани в луната, всеки по свой начин.

— Лорънс — каза сър Джон, все още притиснал око в окуляра, — радвам се, че си у дома.

Лорънс не знаеше как да отговори на това. Никога не се беше подготвял за подобен момент и затова не каза нищо от страх да не изрече нещо, което не трябва. Той отпи от скоча си и продължи да гледа баща си, който наблюдаваше голямата ледена Богиня на лова.

За пръв път през целия си живот, обаче, Лорънс Толбът се чувстваше така, сякаш си е у дома.

Над него, ясна сред безкрайния мрак, луната го гледаше и се смееше. Единственото, което Лорънс чу, беше шепотът на нощния вятър.