Джонатан Мабъри
Човекът вълк (5)

Четвърта глава

Нортумбрия

Влакът беше стар и макар вагонът първа класа да беше наскоро ремонтиран, той скърцаше и трещеше, докато се носеше по старите траверси през дълбок пролом, прорязан в буйната зеленина на Нортумбрия. Преди няколко мили Лорънс най-накрая беше успял да си намери удобно място до стената и сега седеше с кръстосани крака. Беше свалил пелерината си, а семплият му бастун беше на седалката до него, за да попречи на онзи, който би решил да седне прекалено близо.

Лорънс държеше дагеротип в ръката си и през последния четвърт час го изучаваше, като от време на време поглеждаше замислено към хълмовете, които оставаха назад в далечината. На фотографията той и брат му Бен стояха до майка си. Гнетеше го мисълта, че всеки от тези трима души на снимката си беше отишъл завинаги по един или друг начин. Майка му беше мъртва от много години, а сега Бен беше изчезнал. Що се отнася до него… той бе отсъствал от реалността през целия си живот и приличаше повече на дух, който обитаваше живота на някакъв непознат на име Лорънс Толбът.

Вдигна снимката и проследи с върха на пръста си диплите на майчината си рокля, а сетне докосна образа на брат си, слагайки пръст върху сърцето му.

Къде си, Бенджамин?

Дори да откриеха Бен жив и здрав — както несъмнено би трябвало да стане — старата фотография беше лъжа, забита като шип в сърцето му. На нея те всички бяха щастливи, всички бяха заедно като едно семейство. Всеки, който зърнеше тази снимка, щеше да види щастие и близост. А също и живот, изпълнен с добри обещания. Лъжи! Всички надежди се оказаха лъжливи заради непоколебимата жестокост на обстоятелствата.

— Вашата майка?

Лорънс вдигна поглед от фотографията към възрастния мъж, който седеше срещу него, единственият друг пасажер в купето. Той беше съсухрен и здрав на вид, облечен в изискан строг костюм по френската мода. Очевидно беше заможен и консервативен и макар Лорънс също да беше богат, предпочиташе по-пищното облекло, което подхождаше повече на звезда, макар и не точно на трагически актьор. Този мъж излъчваше безизкусната елегантност на човек, който притежава пари толкова отдавна, че те са станали за него нещо банално.

— Да — отвърна Лорънс.

Мъжът кимна.

— Моят най-отдавнашен спомен е за собствената ми майка — каза той с акцента на образован човек от френската провинция. Мъжът седеше удобно, сложил ръце върху дръжката на бастуна си, която представляваше богато украсена сребърна глава на животно. Ловджийско куче или вълк, предположи Лорънс.

— В такъв случай ние имаме нещо общо, господине.

— В този мой спомен ние с нея берем грозде в лозето на баща й. — Френският джентълмен се усмихна тъжно, унесен в своя блян. — Това е моята Райска градина.

Лорънс почувства как заема отбранителна позиция, сякаш захлопвайки врата под носа на натрапник. Имаше да мисли за твърде много лични неща, за да се занимава със спомените на някакъв стар френски глупак. На лицето му се изписа учтива усмивка, но той не каза нищо в отговор, за да не насърчи по-нататъшния разговор.

Французинът, обаче, явно се беше разчувствал.

— Бащите ни дават силата да оцелеем в този суров свят, но майките правят така, че всичко това да си струва. — Той кимна, очевидно доволен от афоризма си, и сетне повдигна вежди. — Вероятно отивате да я навестите?

На Лорънс му хрумна, че истината често е груба, но не можеше да промени пиесата, която моментът беше написал в главата му.

— Майка ми почина, скоро след като тази снимка беше направена.

— Ах каза възрастният мъж, без да е ни най-малко смутен от своята нетактичност.

— Фамилното ми имение е близо до Блекмор — каза Лорънс, изненадан, че продължава разговора с този непознат. — Баща ми и брат ми живеят там.

— Вие сте англичанин? Простете — каза французинът, — но акцентът ви…

— Живея в Америка от много отдавна — обясни Лорънс. — От много отдавна.

Французинът се усмихна.

— А… странстващ дух.

Думите бяха изречени нехайно, но Лорънс реши, че забележката не е толкова случайна, колкото изглеждаше.

— Е — каза той неуверено, — не точно.

— В такъв случай сте изгнаник като мен.

По някаква непонятна причина този коментар развесели Лорънс и той се усмихна.

— Да… Предполагам, че би могло да се каже и така.

Французинът се облегна на седалката, докато колелата на влака потракваха по релсите. Дългите му тънки пръсти завъртяха бастуна в бавен кръг, сякаш сребърната глава оглеждаше цялото купе. Лорънс сега видя ясно, че това е вълк — свиреп и озъбен. Красиво изработена вещ, но някак отблъскваща.

Бастунът описа един последен кръг и когато вълчата глава се насочи към Лорънс, на него му се стори — колкото и абсурдно да беше това, че от безжизнения метал го следят очите на истински вълк. Костваше му усилие, за да отклони погледа си от бастуна и в този момент забеляза нескрития интерес на французина, опитните му проницателни очи и загадъчната усмивка, която се появи в ъгълчетата на устата му. Моментът отмина и непознатият отново беше стар и съсухрен мъж, а бастунът не беше нищо повече от метал и дърво.

— Човек се нуждае от добър бастун сред пустите полета — впусна се в разсъждения французинът. — Аз си купих моя в Жеводан^[1]… О, сега ми се струва, че това е било в някакъв друг живот. Не е ли хубав? Произведение на истински майстор на сребърни изделия, ученик на Пиер Жермен. Познавате ли работата на Жермен? Един от представителите на стила рококо. Много изящно изкуство… толкова живо. — Той се наведе напред и се усмихна топло и съучастнически. — За мен ще бъде чест, сър, да го приемете като подарък.

Французинът хвана озъбената глава на вълка, със сръчно движение на ръката освободи някакъв скрит механизъм и издърпа главата нагоре, отделяйки я от дървената част. Не непълно, но достатъчно, за да открие застрашително острата рапира, която беше скрита в сърцето на бастуна.

Лорънс ахна, но французинът се усмихна сърдечно, плъзвайки рапирата на мястото й с тихо щракване. Той взе бастуна в двете си ръце, изпъстрени с червеникаво кафяви петна, и го поднесе на Лорънс.

— Аз… не мога — заекна Лорънс, смутен, както от погледа на французина, когато бе казал, че се е сдобил с бастуна в някакъв предишен живот, така и от смъртоносния потенциал на този неочакван подарък. — Ние току-що се запознахме. — Той взе собствения си бастун, който беше стилен, но не можеше да се сравни с този на французина нито като изработка, нито като предназначение. — Моят ми върши работа…

Възрастният французин се изкиска и поклати глава.

— Глупости! Много ще ми е приятно да знам, че старият ми бастун е отишъл при един възпитан и цивилизован човек. Освен това… той вече е доста тежичък за годините ми.

Лорънс отвори уста за повторен отказ, но старецът го изпревари:

— Това е една от привилегиите на старите хора — каза французинът. — Да прехвърляме товарите си на по-младите.

Той поднесе бастуна отново.

— Merci — рече Лорънс след дълга пауза и прие бастуна с учтиво кимване.

— От едно изгнание към друго — каза старецът тихо.

Бастунът-рапира беше лек, но здрав. Тежката сребърна глава балансираше дебелия месингов обков, по който се виждаха следи от честа употреба по неравен терен. Дървото беше гладко и красиво, със ситни шарки по полираната дървесина.

— Много сте любезен.

— Не е нужно да ми благодарите.

Лорънс взе своя бастун и го подаде на непознатия, ясно съзнавайки колко неугледен изглежда той в сравнения с другия.

— В такъв случай настоявам да вземете моя.

Старият французин се усмихна най-любезно, но плетеницата от бръчки по лицето му издаваше и някаква друга емоция, и когато прие бастуна, пръстът му докосна леко пръстите на Лорънс. При този случаен досег Лорънс едва не подскочи. Кожата на французина беше студена като надгробен камък и странно груба. Очите му бяха забулени в сянка, когато се облегна назад, за да разгледа новия си бастун.

Влакът нададе сигнал като писък на дух, докато летеше през преплетените диви лози и клони на Нортумбрия.