Джонатан Мабъри
Човекът вълк (52)

Петдесет и първа глава

Лорънс изчака конярите да изнесат тора и да се отправят към къщата, след което се измъкна от скривалището си в плета и се насочи крадешком към обора. Ако успееше да открадне кон, може би щеше да се прибере у дома преди настъпването на пълнолунието. Дотам имаше не повече от дванайсет часа път, но, ако продължеше пеша, щеше да му отнеме цели два дни.

Портата на обора беше затворена с резе, но не беше заключена. Той бавно вдигна металния лост, без да вдига шум. Вътре миришеше на конски тор и на прясна слама. През няколко прозорчета падаше коса светлина и създаваше чувство за уют и сънливост. Атмосферата подканяше Лорънс да си намери някой ъгъл и да се сгуши в купчина сено. Но той знаеше, че това бе неосъществима фантазия.

Влезе тихо и огледа настанените в отделенията коне. Бяха около дузина и всички дъвчеха сено или овес. Най-близкият беше дорест и имаше силни крака. Кон, който можеше да издържи тежко натоварване, или поне Лорънс така се надяваше. Той взе в шепа слама от яслите, протегна ръка и започна постепенно да се приближава към него, като му говореше бавно и успокоително. Винаги се беше оправял с конете… Но щом стигна на десет стъпки от животното, то тръсна глава и облещи око към него. Лорънс замръзна на мястото си. Изведнъж конят се дръпна назад и изцвили уплашено.

— Не! — възкликна Лорънс. — Шшт, шшт… Всичко е наред.

Но животното беше изпаднало в паника. То се изправи на задните си крака и ритна вратата на отделението си, с което подплаши коня в съседния бокс. Само за няколко секунди всички коне се разцвилиха от уплаха. Те заподскачаха, захвърляха къчове и ужасено оголваха зъби.

Отвън се разнесоха викове.

— По дяволите! — изруга Лорънс и побягна навън.

* * *

Беше още ранна утрин, когато една предпазлива ръка отвори задната врата на „Аптека Конлиф“. Гуен надникна навън, обходи с поглед малката уличка и не видя никого. Баща й работеше нещо в аптеката и беше убеден, че дъщеря му, изтощена от преживените перипетии, все още спи. Нищо подобно. Дори и да не беше актриса като Лорънс, Гуен нямаше да заслужава името на пола си, ако не би могла да се разплаче и да изиграе сцена на дълбока меланхолия. Въпреки това, остана малко изненадана, че баща й, който познаваше силния й независим характер, изобщо повярва на този театър.

Гуен взе голямата си пътна чанта и щом се убеди, че улицата е безлюдна, забърза към пряката, където можеше да хване файтон.

* * *

Лорънс крачеше тежко по селските пътища, като често ги изоставяше и минаваше напряко през полето, както за да скъси маршрута си, така и за да избегне големите пътни артерии. Той прекара една нощ свит на кълбо под завета на оцеляла стена от древна римска крепост, чието име беше забравено дори от местните историци. На сутринта, докато изравяше дупка, за да закопае в нея остатъците от оскъдната си закуска, Лорънс се натъкна на римска монета, на която още се виждаше ликът на Цезар. Прибра я в джоба си, като си науми, че ще му носи късмет, какъвто му беше крайно необходим за последния етап от пътуването му.

Вървя цял ден, изтощен и измръзнал до мозъка на костите си, а умът му не можеше да се отърси от образа на луната от предишната нощ — почти пълна и заплашително натежала. На два пъти видя мъже, яздещи по двойки през полето, и съвсем вярно прецени, че са полицаи. Абърлайн не беше глупав и бе съвсем логично да изпрати свои хора да наблюдават пътищата, водещи до „Толбът Хол“, Лорънс се радваше, че ги е забелязал навреме и удвои предпазливостта си, като вече избираше видимо неизползвани от дълго време пътеки, кални и обрасли с треволяк. Стремеше се да не излиза извън гората и да оставя колкото е възможно по-малко следи. Подобно на вълка, който виеше в кръвта му, бе станал бдителен. Преследваните винаги придобиват една особена съобразителност и осланяйки се на нея той стигна до „Толбът Хол“, без изобщо да бъде забелязан.

Горската пътека беше най-безопасна за последната част от пътуването му и той мина покрай вира в подножието на стръмната скала, отделяща старата гора от ниската мочурлива местност. Лорънс отмина кръга от монолити и се спря, загледан гневно в главния обелиск в дъното. Довечера пълната луна щеше да разпръсне светлината си върху този камък и щеше да настъпи часът на вълка. Тя щеше да изгрее часове след слънчевия залез.

Беше решил, че ако не успее да открие и спре баща си преди изгрева на луната, самият той ще се хвърли от урвата, за да намери смъртта си в назъбените скали на плиткия вир. Ако не оттам, то тогава от покрива на къщата. Лорънс не беше сигурен, че падането ще го убие, но ако го направеше, докато още е в човешки облик, то нараняванията, заедно с медальона на Свети Колумбан, щяха да осуетят трансформацията му.

Другата му възможност беше Сингх и сребърните му куршуми. Ако сикхът откажеше да му помогне, Лорънс щеше да се застреля сам. Един сребърен куршум в бедрото със сигурност щеше да го извади от строя, може би, дори щеше да предотврати преобразяването му… и все пак, щяха да му останат ръцете, с които да стреля, в случай че баща му се появеше впоследствие.

От друга страна, ако откриеше баща си, трябваше да сложи край на всичко веднъж завинаги. Лорънс вече не се тревожеше дали ще живее. Освен ако не намереше лек за проклятието си, но самият той не споделяше оптимизма на Гуен.

Гуен… Името й върна спомена за сладост и изгарящи целувки и той докосна медальона под ризата си.

— Боже… Каквото и да стане — молеше се той, като не преставаше да върви, — моля те, спести й мъките. Моля те, Господи, пощади я.

Студените ветрища се носеха покрай него, без да носят нито отговор, нито надежда.

* * *

Гуен изчака влакът да спре на спирката преди Блекмор, грабна чантата си и слезе бързо, като непрестанно се оглеждаше дали не я следят. Ако Абърлайн бе пуснал хората си по петите й, то те бяха твърде изкусни и неуловими за погледа й. Въпреки това, тя взимаше всички възможни предпазни мерки.

В продължение на няколко часа разпитва различни хора, като от време на време й се налагаше да плати, за да получи достоверни отговори. В ранния следобед нае кон от една конюшня и, без да се бави, препусна през пустошта. Следваше упътването, надраскано на къс хартия от един млекар, който се закле, че е мярнал търсената от Гуен личност. Малко преди два часа погледът й се натъкна на една циганска каруца в далечината. Гуен смушка коня си, за да премине в тръс, и скоро се изравни с каруцата.

Човекът на капрата беше мъж със свирепо, осеяно с белези лице, и две ками в пояса. Той се взря подозрително в Гуен и се наведе, за да огледа пътя и да се увери, че непознатата не е част от някакъв капан. До него седеше друг мъж с пушка в скута.

— Какво искаш? — попита първият циганин.

— Търся жена на име Малева — отвърна Гуен. — Дали случайно не я познавате?

Двамата мъже си размениха погледи.

Последвалият отговор представляваше дълъг низ от цигански думи. Нищо в него не звучеше като упътване къде да намери Малева. По-скоро й заприлича на заплаха.

Обзета от безсилие, Гуен едва се въздържа да не ги наругае, отново смушка коня си в хълбоците и препусна. Когато погледна назад, циганите стояха изправени в каруцата и я наблюдаваха.

* * *

Лорънс се сгуши в изоставения хамбар и разчупи печеното пиле, което открадна от един чифлик. Пилето беше съвсем мършаво, но гладът така бе измъчил беглеца, че той беше благодарен и на това.

Далеч в небето слънцето проправяше път за здрача. Лорънс направи някои изчисления в ума си и установи, че му остава почти цял ден път, докато стигне „Толбът Хол“. При тази мисъл стомахът му се сви и в яда си запокити остатъка от пилето. Беше изтощен и знаеше, че ако не поспи сега, няма да има сили да свърши необходимото на сутринта.

Загърна се по-плътно с жакета си и се сви на кълбо на студената земя. Докато лежеше, се замисли за Бен и за майка си. После и за баща си. Припомни си ужасните неща във вестниците, изписани с гротескно внимание към подробностите.

Но когато се унесе, сънува Гуен.