Джонатан Мабъри
Човекът вълк (33)

Трийсет и втора глава

Огледалото в стаята му не беше по-милостиво от това на Сингх, но той стоеше пред него гол до кръста, бос, с разрошена коса и стиснати юмруци. Взираше се в очите си, почти не мигаше и му се струваше, че може да вижда през тях, че това не са отражения в огледало, а прозорци. Отвъд тях се откриваше пустият пейзаж на някакъв непознат далечен свят. Там нищо не беше естествено, нищо не беше пригодено за нуждите и желанията на обикновените хора. Това беше чужда територия, в която бродеха и виеха тъмни създания.

— Господи! — прошепна Лорънс тихо и безнадеждно.

С бавни треперещи пръсти той развърза възлите на превръзките си и започна да размотава бинтовете, които падаха в краката му като бледи змии.

Когато и последното парче марля падна тихо на пода, Лорънс се вгледа в раната си, доказателството за свирепото нападение.

И не видя нищо.

Никакви кори от засъхнала кръв, никакви бледи белези от зараснали рани, никакви гънки от липсващи мускули. Нямаше абсолютно никаква следа, която да свидетелства, че е станал жертва на нападение.

Лорънс се взираше с мълчаливо обвинение в собствените си очи. Но дати те все още бяха негови? Не беше ли се променил цветът им? Не бяха ли избледнели? Нямаше ли в тях някакъв жълт оттенък? Червени жилчици?

— Не! — изръмжа той изведнъж и стовари юмрука си върху огледалото, което се разби на хиляди парченца.

— Бог да пази душата ми… — промълви Лорънс.

Но той се боеше, че молбата му към едно забравено божество и завръщането към собствената му отхвърлена вяра бяха дошли прекалено късно. Погледна надолу към разпилените фрагменти от огледалото, които се бяха посипали по пода. Всеки от тях като че ли отразяваше негов изопачен образ: Лорънс като дете в ръцете на майка си; като момче, затворено в лудницата, с уста, застинала във вик към нощта; пак като момче на борда на кораб към Америка, прокудено завинаги от баща си; както зрял мъж с хищнически инстинкти, обикалящ световните сцени, отдаващ се на опиумни блянове в напразен опит да пропъди кошмарите си с наркотични халюцинации.

Между босите му крака имаше едно парче от огледало, не по-широко от острие на нож и не по-малко остро, и когато сведе поглед към него, Лорънс не видя нито мъж, нито момче, а озъбеното лице на чудовище.

Затвори очи и заблъска слепоочията си с юмруци.

— Моля те, Господи! — промълви той. — Моля те…

Но му отговори единствено мракът.

На небето над „Толбът Хол“ Богинята на лова се издигаше в цялото си зловещо бяло великолепие.