Джонатан Мабъри
Човекът вълк (34)

Трийсет и трета глава

Лорънс блъскаше ожесточено по вратата, която водеше към някогашната стая на Бен. Когато не последва бърз отговор, той продължи да чука отново и отново, докато най-накрая Гуен не отвори, с разрошена коса и очи подпухнали от съня, притиснала нощницата до гърдите си. Тя държеше в ръката си месингов свещник, а на подноса на нощната й масичка все още димеше клечка кибрит.

— Какво е станало? — попита Гуен.

Лорънс отвори вратата по-широко и застана на прага.

— Гуен, чуй ме — каза той, задъхан от вълнение. — Ти трябва да си тръгнеш. Още сега. Веднага. Грабвай най-необходимото и се връщай в Лондон.

— Да си тръгна? — Тя се усмихна наполовина, сякаш очакваше, това да е някаква шега, но усмивката бързо изчезна от лицето й. — Но сега е полунощ, Лорънс.

— Повиках карета. Тя ще те откара право на гарата и кочияшът ще почака, докато влакът пристигне.

— Защо е необходимо това?

— Тук не е безопасно. Моля те!

Тя вдигна свещта и изражението, което видя на лицето му, я накара да ахне.

— Лорънс… Какво се е случило? Да не би да са се върнали мъжете от Блекмор…

Той поклати глава и бръкна в джоба си, изваждайки оттам нещо сребърно, което проблесна под светлината на свещта. Лорънс го притисна в ръката й.

Гуен се втренчи в него и на устата й се изписа едно съвършено „О“ на искрена изненада.

— Медальонът на Бен…

— Ти трябва да го носиш — настоя Лорънс. — Трябва да го сложиш още сега. На шията си.

— Но, Лорънс, как е попаднало това нещо у теб?

— Трябва да го носиш през цялото време. Обещай ми!

Гуен взе медальона, но не го сложи на шията си. Вместо това протегна ръка и я допря до гърдите му, а медальонът се залюля между пръстите й и докосна ризата му точно над сърцето му. Сините й очи, дори под слабата светлина на свещта, бяха ясни като надежда и обещание и красиви като всички пролетни утрини на света. Лорънс се вгледа в тях и почувства самообладанието му да се разбива като диамант, ударен от ювелира по неправилен начин. Усещаше топлия досег на пръстите й върху гърдите си и в студената есен на сърцето му бурените вехнеха, докато нещо свежо и прекрасно се опитваше да разцъфти.

Той затвори очи и се помоли на Бог този момент, това чувство, да се реални, да са истински и да прогонят всички сенки от душата му. Сърцето му го болеше по-силно, отколкото ако беше намушкано с нож.

— Лорънс — промълви тя тихо, ако има нещо, което трябва да ми кажеш…

В този момент той почувства нещо да се размърдва в мрака на ума му. Нещо, което не беше любов, нито страст. Нещо древно, ужасно и гладно. И сетне това нещо прошепна в ума му.

Грабни я! Подуши плътта й… подуши кръвта й. Грабни я още сега.

— Не! — каза той и залитна назад, откъсвайки се от нея, стиснал ръцете си в юмруци с усилие на волята. Целта му не беше да ги превърне в оръжия, а да попречи на пръстите си да се протегнат към нея. Той пристъпи напред и тя неволно се отдръпна. Направи го съвсем несъзнателно, но рефлексът й беше твърде внезапен, за да може да го възпре. Ако го беше ударила през лицето, нямаше да го заобли толкова много. Въпреки това тя беше постъпила правилно и по някакъв странен начин това го успокои.

— Гуен… ако нещо се случи с теб поде той с глас, задавен от вълнение. — Никога няма да си го простя. Никога.

Тези думи трябваше да я накарат да отстъпи още крачка назад, но вместо това Гуен повдигна към него очи, сключила загрижено вежди.

— Лорънс… от какво се страхуваш?

Той се отдръпна крачка назад и след това още една.

— Моля те, облечи се — каза той. — Трябва да се върнеш в Лондон още днес.

Лорънс не се осмели да каже нищо друго, не дръзна да направи нищо повече, Той се обърна и тръгна надолу по коридора към стълбите.

Петнайсет минути по-късно тя слезе долу с чантата си. Лорънс веднага я грабна от ръцете й, хвана я за китката и я повлече към вратата и надолу по стълбите, където я чакаше каретата. Гуен на няколко пъти се опита да срещне погледа му. Тя чувстваше възбудата му, предизвикана от неизвестна страст, но той отказа да я погледне в очите.

Кочияшът скочи долу, сложи чантата й вътре и задържа вратата на каретата отворена.

Гуен се обърна и принуди Лорънс да отговори на погледа й. Очите му блестяха трескаво.

— Не искам да си тръгвам, Лорънс — каза тя тихо, без следа от предизвикателство в гласа си. Това беше просто молба и тонът й прогони лудостта от очите на Лорънс, оставяйки там само тъга.

— Трябва да си тръгнеш — каза той нежно. — Моля те… не се бави нито секунда повече, Гуен.

— Аз…

Той се извърна, свел ниско глава между прегърбените си рамене.

— Моли се за нас.

Гуен протегна ръка и почти го докосна.

— Всичко ще бъде наред, Лорънс — промълви тя.

Лорънс се обърна към нея и Гуен ахна. Той изглеждаше по-висок и по-широк, извисяваща се фигура на фона на бялата фасада на „Толбът Хол“. Вятърът шибаше черните му кичури и гънките на полуразкопчаната му риза. Очите му горяха от копнежи, които докоснаха нещо скрито в душата и тялото й. Тя го почувства, сякаш той беше във всеки неин нерв и фибра, сякаш дъхът му шепнеше тайни на потайната й плът.

— Върви! — изръмжа Лорънс и я тласна към каретата, а ръцете му бяха твърде силни, за да им се противопостави. Той затръшна вратата и се наведе към кочияша толкова свирепо, че мъжът се отдръпна назад, докато гърбът му се опря в каретата, Лорънс извади от джоба си тежка монета и я удари в ръката му.

— Вземи това. Не я изпускай от поглед, докато влакът не тръгне. Чу ли ме?

— Да! — каза кочияшът, разтреперан.

Гуен показа глава на прозореца и извика името на Лорънс, но той й обърна гръб.