Джонатан Мабъри
Човекът вълк (20)

Деветнайсета глава

Лорънс скочи на крака и се спусна навън, очаквайки най-лошото и надявайки се на най-лошото. Той искаше убиецът да е тук… да е тук! Искаше да хване негодника при едно от неговите смъртоносни нападения. Искаше да го залови с окървавени ръце, така че никой да не може да каже, че е невинен. Лорънс беше жаден за кръв, той мечтаеше и неистово копнееше да се изправи лице в лице с убиеца на Бен.

Отвори вратата с ритник и пред него се откри сцена на хаос, съвсем различна от онова, което очакваше.

Жива картина, която го накара да замръзне на мястото си.

На земята лежеше циганин, чието лице беше като кървава маска. Беше притиснал ръце към челюстта си, която беше разбита от тежък удар. Парчета от зъби се бяха забили в устните и брадичката му. Къса палка висеше на каишка от китката му. Една жена беше коленичила над него, за да го защити с тялото си от четирима едри мъже, които стояха в средата на циганския стан. Това не бяха цигани, а жители на Блекмор, които носеха тежки пушки и по израза на лицата им беше ясно, че са готови да използват оръжията си по всякакъв възможен начин. Един мъж избърса кръвта от приклада на пушката си с жестока усмивка върху грубите черти на лицето си. Лорънс го позна. Кърк, собственикът на кръчмата.

Кърк насочи карабината си към сечището, където беше клетката на мечката. На пътя му се изпречи циганин, около чийто врат се беше увил кралски питон, а грубата му ръка беше върху дръжката на извита кама, пъхната в ножница, която висеше под ъгъл, за да може оръжието да се вади по-лесно. От сенките се появиха и други цигани — мъже и жени — на смуглите им лица беше изписано объркване и ярост, а някои от тях ръмжаха проклятия на родния си език.

— Вървете си — просъска с тежък акцент мъжът с питона. — Нямате работа тук. Не и тази вечер. Вървете си.

— Дай ни проклетата мечка, ловецо на змии, или кълна се, ще получиш каквото получи и приятеля ти. — Кърк ритна падналия мъж по крака. Другарите му бяха вдигнали оръжията си на прицел, за да държат тълпата на разстояние.

Циганинът с питона издърпа камата си наполовина от ножницата, но Кърк насочи пушката си към него и дръпна ударника с доловимо изщракване!

— Извадиш ли този ханджар, ще те скъся с една глава.

Очевидно забавлявайки се, Кърк мина през тълпата с жестока усмивка на лицето, стигна до клетката и вдигна резето й. Той и другарите му отстъпиха назад, когато мечката тръгна към изхода. Тя бутна с рамо желязната врата и стъпи на коравата земя.

— Ето го вашият убиец, момчета — обяви Кърк.

— Глупости! — извика циганинът. — Тя танцува. Това е всичко.

В този момент мечката издаде звук, какъвто издават старите хора, когато се отпускат на стол. Тя седна тежко на студената земя и започна да хапе задницата си в опит да хване бълхите, които я измъчваха.

С това дойде и краят на острия сблъсък. Кърк се огледа, сякаш беше очаквал да види много по-свиреп звяр. Неколцина от циганите се засмяха тихо.

Един от въоръжените мъже свали пушката си.

— Кърк, мисля, че сме на погрешна следа тук…

Кърк, обаче, беше на друго мнение. Лицето му беше сивкаво пепеляво, когато хвърли свиреп поглед на другаря си. Той се завъртя и насочи пушката си към мечката. Укротителят на змии застана пред животното и нещата очевидно всеки момент щяха да излязат от контрол.

Търпението на Лорънс се изчерпа. Той скочи от каруцата и си проби грубо път през тълпата към откритото пространство. Тръгна право към Кърк и блъсна цевта на оръжието му настрани, но кръчмарят отстъпи крачка назад и отново вдигна пушката си. Неколцина от по-едрите цигани започнаха да се приближават от всички страни, стеснявайки кръга.

— Назад! — изрева Кърк. — Ние сме в правото си!

— Нямаш никакви права, глупако — каза отсечено Лорънс. — Изобщо не знаеш какво правиш.

— Би трябвало да си с нас, Толбът. Тази мечка уби собствения ти брат.

— Не ставай глупак! Аз видях тялото на брат си. Видях раните му. Само идиот може да допусне, че това жалко създание…

Но в този момент то прекъсна пронизително изсвирване, което дойде от гората. Всички погледнаха натам и дори мечката вдигна с интерес късогледите си очи, когато полицаят Най се появи, клатушкайки се, на колело със свирка между зъбите.

Лорънс едва не прихна. Всичко беше започнало като драма, прераснала почти в трагедия и сега беше на път да завърши като фарс.

— Махнете се от пътя ми! Махнете се от пътя ми! — викаше Най, докато най-накрая спря и слезе от колелото си. След това огледа обстановката, изду бузи като риба на сухо и се обърна към Кърк:

— Томас… какво, по дяволите, става тук?

Въоръжените мъже свалиха пушките си с изключение на Кърк, който очевидно не желаеше да отстъпи.

— Томас повтори Най, — какви, по дяволите, ги вършиш?

— Дойдохме заради мечката, Най — рече Кърк. — Тя е извършила всички тези убийства!

Полицаят Най погледна клетото животно, което се беше свило на кълбо под светлината на огъня. Козината на мечката бе опадала на места и муцуната й беше бяла като сняг.

— За бога, Томас — извика Най, вбесен, — не говори врели-некипели! Тези бедни хора си изкарват прехраната с това окаяно създание. То не би могло да убие и муха.

Мечкарят кимна натъртено и протегна ръка да погали рунтавата глава на мечката.

— Ето, видя ли? — рече Най. — Напълно безобидна е. Тя не е…

Но в този момент думите му бяха прекъснати, когато старата мечка нададе ужасяващ рев и се изправи на задните си крака в цял ръст пред уплашената тълпа. Чуха се викове и писъци и всички отстъпиха назад. Въоръжените мъже от Блекмор вдигнаха пушките си, а циганите следяха с потрес внезапния пристъп на свирепост от страна на стария си питомец. Мечката беше показала късите си нокти и размаха лапи във въздуха, но не нападна никого. Вместо това нададе вой, който прозвуча почти като човешки — висок, пронизителен и зареден с неподправен ужас.

— О, боже мой! — извика някой от дъното на тълпата и Лорънс, заедно с всички останали, завъртя глава, за да види какво беше уплашило животното. В сенките се мярна мълниеносно движение и след това всички бяха опръскани от нещо червено. Мъжът от Блекмор, който стоеше най-отзад и малко по-рано беше блъснал един циганин към Лорънс, залитна напред, падна на колене и между раменете му шурна гейзер от гореща кръв. Главата му полетя, въртейки се около оста си, удари се в гърдите на мечката и моментът замръзна в цялата си невъзможност и безумие.

Сетне в дъното на циганския стан нещо огромно се надигна от мрака. Не толкова грамадно колкото мечката, но по-високо и много, много по-ужасяващо. Лорънс стоеше онемял и вцепенен, полагайки отчаяни усилия да проумее онова, което вижда. Създанието беше облечено като мъж, но ризата, жилетката и панталоните му бяха разцепени по шевовете и висяха на парцали. То беше покрито с кафява козина, сребриста по края, и докато се изправяше, мускулите му играеха и се свиваха под кожата му. Стоеше на два крака, но краката му бяха безформени и разкривени — отчасти животински, отчасти човешки, с нокти, които оставяха грапави следи в коравата земя. Имаше широки гърди и рамене, които се издигаха нагоре към бичия му врат. Беше разперило огромните си мускулести ръце, сякаш с намерението да обгърне и да смачка цялата тълпа. Пръстите му завършваха с ужасяващи дълги нокти, страховито извити в самия им край и покрити с прясната кръв на жертвата, от която все още се издигаше пара.

Но най-страшна от всичко беше главата му, неговото лице. Безформени уши се издигаха над чворесто чело, под което гледаха жълти очи с кървясали кръгове около тях. Имаше къса муцуна, която ставаше цялата на бръчки, когато отвореше грозната си паст, за да изръмжи в пристъп на първична животинска омраза. Зъби като кинжали, от които капеше гореща слюнка.

Лорънс не можеше да помръдне, не можеше да мисли. Сърцето му се блъскаше силно в гърдите му. Не можеше да премигне, да преглътне или да изкрещи. Можеше единствено да стои там и да се взира в това нещо. Тази чудовищна невъзможност. Това изопачаване на нормалността.

Този… върколак.