Джонатан Мабъри
Човекът вълк (53)

Петдесет и втора глава

Инспектор Франсис Абърлайн отвори вратата на каретата и скочи на каменната настилка на главната улица на Блекмор. След него слязоха Адамс и Картър. Абърлайн се беше надявал никога повече да не стъпи в този потънал в мрак и невежество малък град. В онази кървава нощ той се бе заклел пред себе си, че ако все пак му се наложи да се върне, няма да бъде сам. Последната част от обещанието беше спазена. Вратите на другия екипаж също се отвориха и половин дузина от най-суровите и опитни служители на специалната полиция се озоваха на улицата. Това бяха мъже с мрачни лица, бивши войници, калени в многото водени битки. Всеки носеше на кръста си кобур и държеше в ръцете си карабина или тежка ловджийска пушка.

Жителите на града видяха въоръжените полицаи и изпълнените им с твърда решимост очи и се разбягаха от улиците. Вратите бяха затръшнати и залостени, върху прозорците бяха спуснати капаци. Черковната камбана започна да бие.

Абърлайн се усмихна. Това не беше подигравателната усмивка, която играеше на лицето му преди ужасната трагедия край разрушеното абатство. Не, това бе мрачната усмивка на преследвач, който познава жертвата си и е убеден, че е взел със себе си най-добрите ловци и най-смъртоносните оръжия. Франсис Абърлайн по-скоро щеше да иде в пъкъла, отколкото да допусне още едно кръвопролитие.

Той въведе хората си в кръчмата и зае една дълга маса. Мъжете седнаха и веднага направиха преглед на оръжията и снаряжението си. Един от тях постави тежък сандък с муниции в средата на масата и отвори със замах капака. Във вътрешността на сандъка искряха редици сребърни куршуми.

Картър се пресегна, избра един куршум от сандъка и му се полюбува на светлината на свещите.

— Сигурен ли сте, че ще дойде? — попита той.

— Напълно — отвърна Абърлайн. От един вътрешен джоб той извади няколко карти, върху които бяха надраскани наименования и червени кръстчета, обозначаващи постовете. Той ги раздаде на мъжете и продължи: — Всеки знае своя пост. Пътят към манастира, влаковото депо, южната поляна и реката. Адамс, съобщи на сър Джон, че сме тук и остани близо до имението. Но не твърде близо. Искаме да приклещим Толбът, а не да го уплашим.

— Ами ако застанем лице в лице със заподозрения? — попита един от полицаите.

Очите на Абърлайн добиха твърдостта на кремък.

— Не привличайте интереса му, не се оставяйте да ви заговори. Стреляйте на място. Убийте го. Някой да има възражения?

Всички помнеха клането в Лондон. Очите, които отвърнаха на погледа на Абърлайн, бяха твърди и студени като неговите. Никой нямаше възражения.

* * *

С раздърпани дрехи и сломено сърце, Гуен се върна в странноприемницата, където беше отседнала. Тя слезе от коня и се протегна. Гърбът я болеше от часовете, прекарани на седлото. През последното денонощие се бе натъкнала на десетина цигани, но не можа да изкопчи от тях нищо повече от поздрав. Дори да познаваха Малева, не се издадоха с нищо. Преди още да направи и две крачки, една фигура се отдели от сенките на конюшнята, граничеща със странноприемницата. Гуен ахна и отстъпи назад… но пред нея стоеше просто една старица.

Стара циганка. Гуен веднага разбра коя е тя.

— Малева — промълви Гуен и старицата кимна утвърдително.

Въпреки годините й, очите на циганката бяха будни и проницателни.

— Какво искаш от мен?

Гуен облиза пресъхналите си устни.

— Лорънс Толбът.

Очите на Малева не трепнаха. Тя не каза нищо.

Гуен продължи:

— Вие сте единствената, която наистина разбира какво му се е случило. Моля ви… Помогнете ми. Трябва да го спася.

Старицата се приближи и се вгледа в Гуен.

— Обичаш ли го?

Устните й трябваше да отрекат или поне в отговора й да трепне колебание, но Гуен отвърна:

— Да. Обичам го.

— Тогава — рече Малева — го остави на съдбата му.

Гуен не бе изминала толкова километри, за да чуе подобен отговор. Тя усети как лицето й пламва от гняв.

— Не! Търся го от седмици. Луната всеки момент ще се напълни. — Тя пристъпи напред и тонът й се смекчи. — Моля ви! Умолявам ви… Кажете ми какво да правя.

За един кратък миг суровото лице на циганката се смекчи, а очите й изгубиха студеното си изражение.

— Ще заложиш живота си на карта, за да промениш нещо, което не може да се промени.

— Бих заложила всичко на карта заради човека, когото обичам.

Малева присви очи.

— Тази твоя любов… Себична ли е? Или безстрашна и истинска?

Въпросът беше странен и никак не беше безобиден. Гуен не можа да подреди обърканите чувства в сърцето си.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, когато му дойде времето. Ще имаш само една възможност — промълви тихо Малева. — Внимавай да не я изпуснеш. Едва тогава ще разбереш думите ми.

Малева се доближи още повече и ръката й стисна с неочаквана сила рамото на Гуен.

— Дяволът крачи сред нас. Нека светиите те закрилят…

Ръката стискаше болезнено рамото на Гуен, а пръстите й бяха впити в него като нокти на хищна птица.

— Нека светиите ти дадат сили да сториш каквото трябва.

Очите им бяха приковани една в друга и Гуен изведнъж се почувства странно. Сякаш ръката, която я докосваше, и втренчените в нея очи бяха нещо повече от обикновен контакт. Обзе я нереалното усещане, че нещо от старата циганка преминава в нея.

Малева я пусна и отстъпи назад, олюлявайки се, видимо изнемощяла.

— Сега върви — рече тя задъхано. — Върви при него. Отърви го от звяра.

— Аз… — поде Гуен, но циганката я прекъсна.

— Върви!

Гуен се обърна и се втурна към коня, метна се на седлото и препусна с все сила право към Блекмор.

* * *

Нощта го застигна по пътя и когато се добра до границите на „Толбът Хол“, слънцето вече бе изгаснало и светът се потапяше в мрак. Луната все още бе ниско и небето беше осеяно с милиарди звезди. Воден от тяхната светлина, Лорънс излезе от гората и се взря в дома на прадедите си. Не светеше нито един прозорец. Стените изглеждаха студени и празни.

Лорънс пусна на земята пътната си чанта и забърза през полето към къщата, а после и през малките горички край пътя. Беше на стотина метра от нея, когато видя, че огромната входна врата е открехната. Приближи се и се заизкачва по стъпалата отпред. Навсякъде имаше разпилени листа и други боклуци. Къщата изглеждаше изоставена.

Когато се пресегна да отвори вратата, болезнена ледена тръпка премина по гръбнака му и той се извърна с мисълта, че е бил ударен. Но беше сам.

На хоризонта, над билата на хълмовете, бялата дъга на луната започна да се врязва в небето.

— Боже… — прошепна той.

* * *

Абърлайн стоеше до коня си в покрайнините на града, с поводите в ръце, и наблюдаваше пълзящата лунна ивица на хоризонта. Когато до ушите му долетя тропотът на галопиращ кон, той се извърна и видя Адамс, препускащ от юг. Детективът дръпна поводите, за да спре коня си.

— Няма вести от Картър. Не е на поста си пред къщата.

— Може да е… — гласът му заглъхна, когато друг кон се появи по същия път. Абърлайн се обърна, очаквайки, че това е Картър или някой от другите му хора, но остана изненадан. — Мътните го взели! — промълви той.

* * *

Гуен Конлиф видя Абърлайн и още един ездач, застанали на пътя, водещ към „Толбът Хол“.

— Не! — възкликна тя тихо, после стисна челюсти, дръпна рязко поводите наляво, смушка коня си и препусна в бърз галоп по един страничен път. Познаваше всяка пътека в имението, но дали щеше да се добере до него навреме?

— Мис Конлиф? — извика Абърлайн, но жената изчезна в здрача зад дърветата. — Доведи останалите! — изкрещя той, като се метна на седлото. Без да дочака отговор, пришпори коня си и препусна след нея.